Седем стъпки до Сатаната

Понякога от върховете, за които мечтаем, ни делят не километри, а само няколко стъпки. Уж нищо и никакви стъпки, но изискват усилия, каквито малцина са в състояние да направят, и решения, които не всеки е готов да вземе без да влезе в смъртоносна битка със собствената си съвест. С колко от себе си си готов да се разделиш, за да направиш тези стъпки? Колко компромиси си в състояние да преживееш?

Изследователят Джеймс Киркхайм получава възможност, достъпна за малцина – да направи само седем стъпки, за да достигне до върхове, за които дори не предполага, че е мечтал. Седем стъпки до абсолютната власт. Седем стъпки до пълната свобода. Но не съвсем, защото тези стъпки си имат цена. Дяволът, както се казва, е в подробностите, а в случая на Джеймс се оказва, че дяволът може би е съвсем истински. И сякаш го е пожелал в свитата си.

Още в първите страници на романа „Седем стъпки до Сатаната“ писателят Абрахам Мерит хвърля героя си в ситуация, която е едновременно абсурдна и плашеща. Опитният пътешественик и изследовател Джеймс е преживял какви ли не изпитания по време на експедициите си, преследван е от всякакви врагове, но за пръв път не може да се отърве от усещането, че е наблюдаван без да има и най-бегла представа от кого и защо. А когато се появява човек, който изглежда точно като него, движи се като него и е способен да заеме мястото му пред света, вече е сигурен, че не е само усещане. Тогава започва кошмарът.

Започва сложна игра на идентичности, манипулации и психологически капани. Ще повярва ли някой, че Джеймс е жертва на заговор, или преследвачите му ще успеят да убедят всички, че той просто полудява? И каква всъщност е целта на тази демонична игра? Някой има нужда от нея и то точно с Джеймс Киркхайм насреща. Въпросът е дали примката около врата на Джеймс е затягана от невидима човешка ръка или от свръхестествено същество, завладяло душите на мнозина други преди да пожелае неговата.

Абрахам Мерит обаче не разчита единствено на действието, за да създаде усещане за преследвачи зад гърба на героя си. Той умело работи с един от най-големите мегаполиси в света като декор, превръщайки го почти в готическа сцена. Неговият Ню Йорк в началото на историята е едновременно реален и призрачен, истински лабиринт, в който се оказва удивително лесно да изгубиш контрол над собствената си съдба. Също толкова лесно се оказва за читателя да повярва, че зад видимата реалност съществува друга, скрита сцена, на която се разиграва истинският спектакъл, а продуцент и режисьор е самият Сатана. Сатаната, който се оказва далеч не просто библейски образ на злото, а символ на изкушението, на властта и на човешкото желание да контролира света и хората около себе си. Сатаната в човешки образ. Онзи, който те познава по-добре от теб самия и нищо не е в състояние да го спре да използва това познание, за да те подчини и да те превърне в себе си.

В романа „Седем стъпки до Сатаната“ многократно се поставя въпросът какво би станало, ако един изключителен ум получи възможността да подрежда живота на другите като шахматни фигурки върху игрална дъска. Докъде би стигнал в убедеността в собствената си правота и всемогъщество? Къде е границата между гениалността и тиранията? Ами любовта? Може ли тя все пак да се окаже по-силна дори от гениалността на Сатаната? И колко в крайна сметка струват онези последни седем стъпки до престола му?

Седем стъпки като метафора за човешката алчност, амбиция и готовност да рискуваш всичко заради обещанието за власт или богатство. Седем стъпки, на пръв поглед изкушаващо лесни. Не и за Джеймс Киркхайм обаче, който, макар и обсебен от възможността да ги направи, трябва да изчака резултата от битката между собствените си разум и страст. Има и такива хора, които избират да обърнат гръб на върховете си.

Надживявайки с много епохата, в която е създаден, романът „Седем стъпки до Сатаната“ остава не просто приключенски роман, а една история за идентичността, за манипулацията, за изкушението от властта и за способността на човека да съхрани себе си, когато целият свят се опитва да го убеди, че е някой друг. Именно затова актуалността на романа не намалява. Предлагайки един наистина динамичен сюжет, той дава и повод за размисъл над идеята, че най-опасните капани може би невинаги са онези, които ни застрашават физически. Понякога далеч по-опасният капан е онзи, който кара човек да се усъмни в собствената си реалност.

Вероятно затова романът продължава да се чете и днес. Абрахам Мерит, американски журналист и писател, се оказва далеч по-модерен, отколкото предполага времето в което твори. Новаторските му идеи и похвати в писането, за съжаление, стават очевидни за широката публика едва след смъртта му през 1943 г. За сметка на това обаче днес той заслужено е сред майсторите на хоръра редом с Робърт Хауърд и Хауърд Лъвкрафт.

Мъртвешка тишина

През 2149 г. някъде на ръба на Слънчевата система и на прага на непознатия Космос малък екип от петима души е напът да приключи рутинната няколкомесечна поддръжка на съоръжения, разположени в това забравено от хората и боговете място. Остават им броени часове преди да поемат към домовете си, когато мистериозен сигнал за бедствие по стара и неизползвана от години честота прави плановете им на пух и прах.

Безкрайният мрак е изплюл една легенда обратно в реалността и Клер Ковалик  трябва да реши дали петимата обитатели на ЛИНА да се отзоват на призива за помощ. Проблемът е, че ако нещо се обърка, в околния безкрай няма кой да спаси тях. Космосът не прощава никакви грешки.

Романът „Мъртвешка тишина“ на американската писателка С. А. Барнс е един чудесен многопластов научнофантастичен хорър, макар въобще да не е сигурно дали ужасът извира от случващото се с Клер и екипа ѝ или от начина, по който в крайна сметка петимата са използвани от онези, които вероятно знаят повече, отколкото са склонни да признаят. Налага се да открият по възможно най-трудния начин истината за случилото се с луксозния космически лайнер „Аврора“, изчезнал мистериозно преди двайсет години заедно с всичките си бляскави обитатели.

Е, да. Междувременно се налага и да оцелеят някак в един предполагаемо мъртъв космически кораб.

Веднъж успели да стъпят на борда на „Аврора“ обаче, петимата почти веднага попадат в кошмар, какъвто не са си въобразявали, че е възможен. Защото се оказва, че тишината там може би е жива. В мастиления мрак на мъртвите замръзнали коридори нещо наднича от най-тъмните ъгълчета, на ръба на видимото. Двайсет години по-късно то все още е тук и чака.

Докато се опитват да стигнат но мостика на „Аврора“, за да потърсят черната кутия и да разнищят загадката, петимата започват малко по малко да проумяват, че някакво зловещо присъствие вече е започнало да трови умовете им. Това, което започва като вълнуваща възможност за бързо забогатяване, плашещо бързо се превръща в борба на живот и смърт срещу противник, когото никой не вижда.

Сюжетът на романа се развива паралелно в две времеви линии.

В едната Клер трябва да си спомни какво се е случило с екипа ѝ на борда на „Аврора“ и защо само тя се е спасила. Дали наистина е убила собствения си екип в пристъп на лудост? Или заради плячката?... Какво всъщност се е случило с Кейн, Лурдес, Волер и Нисус в онзи луксозен ковчег преди спасителните екипи на „Верукс“ да се натъкнат на капсулата, в която откриват само безчувствената Клер? За втори път в живота си тя е единствената оцеляла. Този път обаче няма никаква представа как и защо е успяла, но по-лошото е, че въобще не е сигурна, че иска да си спомня. Не отново.

В другата нишка ЛИНА тепърва успява да се скачи със загадъчния, привидно мъртъв  лайнер, за да сложи началото на безумието, в което реалност и лудост стават едно цяло. И само онези, които познават живота и в двете измерения на ума, може би имат някакви, макар и минимални шансове за оцеляване. Тези като Клер например, които познават призраците отблизо.

В лицето на Клер Ковалик С. А. Барнс е създалa една наистина завладяваща главна героиня. Ненадеждните разказвачи като Клер винаги са били интригуващ начин да бъде задържан читателския интерес. С. А. Барнс разкрива парче по парче потресаващата ѝ предистория, превръщайки тази ненадеждност в причина читателят да ѝ симпатизира все повече. Тя е дълбоко травмирана от събития, разиграли се когато е едва единайсетгодишна и в резултат на които губи майка си. Дали сега случилото се в аванпоста „Ферис“ не се повтаря? Преследвана от призраците на миналото – буквално и преносно, – можем ли днес да вярваме на всичко, което Клер вижда? И дали „Аврора“ е толкова безжизнена, колкото изглежда, или Клер не е единствената, пред която мъртвите оживяват?

С. А. Барнс е един от псевдонимите, под които работи американската писателка Стейси Кейд, известна още и като Стейси Клемщайн. Стейси е дъщеря на свещеник и учителка по музика. Добива популярност най-вече като автор, пишещ космически хоръри, разиграващи се сред клаустрофобични обстановки на фона на психологически ужас. Преди да реши да се занимава  писане, тя работи като корпоративен копирайтър, а днес е библиотекарка в гимназия в щата Илинойс и твърди, че живее с повече книги и кучета, отколкото е препоръчително, както и с много търпеливия си съпруг.

Отрова

Аманда и малката ѝ дъщеря Нина са на почивка в провинцията, дълбоко в аржентинските пампаси. Наели са къща в малко селце, където почти веднага срещат съседката Карла и нейния син Давид. Давид, когото собствената му майка смята за чудовище.

Сред соевите полета и летния зной сякаш нищо лошо не може да се случи. Не и без да го предвидиш, ако си достатъчно добре организиран според Аманда. Тя няма да допусне грешката на Карла, заради която Давид днес е… такъв, какъвто е.

Тя обаче няма и как да знае, че лошото отдавна е тук. От десетилетия се е просмукало в земята, във водата и въздуха, в телата на хората. И сякаш най-много обича децата. Аманда все още е твърде самоуверена, за да чуе или види предупрежденията. Вярва, че ако се стои нащрек и се постарае достатъчно, може да изпревари всяка опасност и да я елиминира или избегне.

В романа „Отрова“ на аржентинската писателка Саманта Швеблин сякаш всичко е пропито с отрова. Токсичността е на всички нива. В майчинството на Аманда, която не може и не желае да скъса „нишката на спасителното разстояние“, на която държи вързана дъщеря си. В майчинството и на Карла, която отглежда „тялото на Давид“, убедена, че духът на сина ѝ е някъде другаде по нейна вина. В аржентинската провинция, която безмилостно унищожава телата и умовете на децата, живеещи близо до безкрайните соеви полета. Токсичността е и в онзи вътрешен диалог, който Аманда през цялото време води с Давид в опит да открие как и защо се появяват „червейчетата“, да разбере какво се крие в онова негово непрестанно „Това не е важно!“. Кое е важно в крайна сметка?

До голяма степен „Отрова“ всъщност е история за майчинството, написана, за да ни увери, че „спасителното разстояние“ е всеобща родителска илюзия, с която успокояваме тревожните си умове. Тя залага на един изпитан метод в историите на ужасите – идиличното убежище, което скоро се превръща в кошмар, неподвластен на човешкия контрол.

Аманда е всяка една майка, която рано или късно разбира, че „спасително разстояние“ между нея и детето ѝ не съществува. По един или друг начин животът успява да скъса нишката и това, че си достатъчно близо, за да стигнеш до басейна, ако детето ти падне в него, не означава, че си достатъчно близо, за да го опазиш от отровата в земята, върху която то си играе например.

А после с цялата си непоносимост се стоварва въпросът кое е по-страшно всъщност – да изгубиш детето си физически или да изгубиш душата му? Защото Карла също е всяка една майка, изпълнена с чувство за вина, че не е успяла да опази детето си от всичко. Че само за миг е отклонила поглед от него и този миг е бил достатъчен опасността да го връхлети.

Свръхконтролът и родителската вина – два аспекта на майчинството, които са до болка познати на всички ни. Но и реалността в някои съвсем истински места по света, където използването на пестициди и в момента е причина за раждането на деца с ужасяващи малформации и увреждания. Деца, за които семействата нямат представа как да се грижат, ако изобщо оцелеят. Пампасите, някога най-плодородната част от Аржентина, в „Отрова“ са описани като сухи земи, където соята зловещо царува, унищожавайки онези, които я отглеждат.

Саманта Швеблин е виртуозен разказвач, наистина умела в използването на мълчание, отклонения и неясноти, за да нагнети усещане за надвиснал неизбежен кошмар. Нейните герои разказват дори без да говорят, доверявайки се напълно на интелигентността на читателя, а финалът остава напълно отворен. Читателят е свободен сам да избере как да допише историята в ума си и как в крайна сметка да възприеме вече написаното. Дали като реален сюжет или като предсмъртни халюцинации.

Родената в Аржентина писателка днес живее в Германия. Носител е на редица литературни награди, а книгите ѝ са преведени на над 40 езика. Романът „Отрова“ също е адаптиран за филм през 2021 г. и е заснет под режисурата на номинираната за Оскар Клаудия Льоса. През 2017 г. той е номиниран и за международната награда „Ман-Букър“. През същата година печели наградата „Шърли Джаксън“ за най-добър психотрилър, а Саманта Швеблин е включена от сп. „Гранта“ в списъка на 22 най-добри млади испаноезични писатели.

Холи Гибни отново е на линия

БНР Радио Видин

2021 г. Светът е в локдаун. Ковид-19 вършее, убивайки хиляди на ден. В разгара на пандемията и точно след погребението на майка си, последното от което има нужда Холи Гибни е да поема нов случай на изчезнал човек. Но Пени Дал изглежда умее да е упорита, не само защото в случая става дума за изчезналата ѝ дъщеря.

Очевидно класическото начало за криминален роман обаче е само уловка, защото това, което следва е не просто криминална история, а истински пълнокръвен кошмар с дъх на развален черен дроб. Точно по специалността на Стивън Кинг! С щипка ковид за разкош.

Триумфалното завръщане на Холи Гибни, една от любимите героини на „Краля на ужаса“, вече е налично и на български език. Романът „Холи“ обаче ни запознава с една нова нейна версия. От срамежлива, но дръзка и етична отшелница в „Мистър Мерцедес“, Холи израства до партньорка на Бил Ходжис в „Търси се“, докато в третия роман от поредицата – „Край на дежурството“ – тя вече е пълноценен и доста корав на моменти частен детектив. В „Холи“ трансформацията ѝ е завършена точно навреме, защото ѝ се налага да се изправи напълно сама срещу двама невъобразимо покварени и брилянтно прикрити противници.

Когато Пени Дал звъни в агенцията с молба да поемат случая с изчезналата ѝ дъщеря Бони, моментът е възможно най-неподходящият. Холи е сама, партньорът и Пийт е с тежък ковид, а майка ѝ току-що е починала заради собствената си политическа глупост. Нещо в Пени обаче твърде много напомня на Холи за собствената ѝ майка, принуждавайки я да отстъпи от решението си да не контактува с никого, докато пандемията вилнее по света.

А някъде съвсем наблизо, само на няколко пресечки, живеят възрастните професори Родни и Емили Харис. Олицетворение на буржоазната почтеност, почти деветдесетгодишни, женени от няколко епохи, но все още напълно отдадени един на друг полупенсионирани доживотни академици, те крият зловеща тайна. В мазето си, разбира се! Къде другаде човек би могъл да скрие най-мрачните парчета от себе си!

„Холи“ не е от романите, в които читателят до последно се чуди кой е убиецът. Напротив. Злодеите в него са още на първите страници с всичките си странности и проблеми. Защото и психопатите срещат трудности все пак, особено пък когато са на възрастта на двамата професори.

Почитателите на Стивън Кинг вероятно вече са си дали сметка, че той описва с изключително майсторство децата в своите романи, но не по-малка привързаност и разбиране показва и към по-възрастните си герои. Роди и Ем например са просто страхотна възрастна двойка, ако се абстрахираме от факта, че са злодеи. Въпреки възрастта си обаче, те са проницателни, търпеливи и напълно безмилостни. Вероятно именно това ги прави да изглеждат и плашещо реалистични. Мисълта, че никой никога не би очаквал точно тези двамата да са способни на изумяващи престъпления, ги прави по-страховити от всичко друго.

Обичайно за него, и в „Холи“ Стивън Кинг залага на протагонисти, твърде несъвършени и поради това вероятно смущаващо близки до обикновения човек. Те вземат лоши решения, от които никой не е предпазен, размивайки границите между добро и зло, напомняйки, че никой не е застрахован срещу това да се превърне в психопат за някого.

Романът „Холи“ е едно изключително завръщане към образа на Стивън Кинг като майстор на психологическия трилър. Историята е обезпокоителна, мистериозна, провокираща размисъл, без да включва никакви свръхестествени елементи, а целият ужас се изгражда около човешката жестокост и способността ѝ да разбива всякакви граници, докато се чувства безнаказана. Жестокост, която е трудно да бъде осмислена, колкото и често да се сблъсква човек с нея в реалността.

След всички романи, които е написал, Стивън Кинг изглежда е достигнал до прозрението, че най-големите ужаси са онези, които хората са способни да си причиняват един на друг, а най-кошмарните чудовища се крият в тъмните ъгълчета на човешкия ум.

БНР Радио Видин

Романът „Нощна смяна във Фреди: Изкривените“ от Кира Брийд- Райсли и създателя на видеоигри Скот Коутън развива продължението на историята от „Сребърните очи“, за която вече разказахме. Втората книга от поредицата, писана по култовите хорър игри „Пет нощи във Фреди“.

След като едва не е загинала от ръцете на психопата Дейв Милър, Чарли Емили вече е в колеж, избрала в крайна сметка да следва пътя на баща си и да изучава роботика, вероятно в опит да разбере творенията му и да намери поне някои отговори. Тя отчаяно се опитва да забрави случилото се в някогашната пицария на семейството.

Въпреки, че спомените все още го преследват, момичето вярва, че ужасите, преживени в старата „Пицария на Фреди Фазбеър“ преди година, са останали в миналото, въпреки многото въпроси без отговор. Чарли и приятелят ѝ от детството Джон тъкмо са започнали плахо да търсят път един към друг, несигурни дали ги свързва преживения ужас или наистина помежду им е възможна любов. Каквото и да е, обаче, имат плашещо много препятствия за преодоляване и тайни за споделяне, особено Чарли. Всъщност най-вече тя. И все пак е готова да опита, да даде шанс на нормалността, въпреки досадните съвети на леля Джес, която настоява Чарли винаги да е нащрек.

Но един ден полицейският началник на градчето Хърикейн Клей Бърк се появява в колежа със странна молба, повлякъл цялото минало зад гърба си. Той иска от момичето да дойде с него, за да погледне току-що намерения в полето труп на непознат мъж. Има нещо прекалено познато и крайно ужасяващо в раните по тялото. Нещо, което са виждали само малцината оцелели от „Фреди“.

Чарли не може да откаже, разбира се. Ако нещо дори бегло напомня за случилото се във „Фреди“, тя трябва да го види, защото то може би носи поне някои от отговорите, от които тя самата има нужда.

После шеметно бързо става ясно, че ужасът въобще не е свършил, дори напротив – вече е извън пределите на пицарията и убива, докато търси път към Чарли. Аниматронните роботи от някогашното заведение все още са тук, макар пицарията да я няма, но по-страшното е, че са станали още повече и владеят нови, по-страховити начини за унищожение. Фреди, Чика, Бони и Фокси вече имат своите кошмарни, изкривени двойници, а целта на съществуването им поради някаква причина е да стигнат до дъщерята на изобретателя Хенри Емили. Ако трябва – дори през труповете на напълно невинни хора. Някой изглежда иска да довърши злото, започнато преди повече от десетилетие.

Този път обаче Чарли няма намерение да бяга. Време е да разбере кой се опитва да петни паметта на баща ѝ и какво всъщност е станало с нейния брат близнак Сами – първото от петте деца, отвлечени преди години в Хърикейн. Сами, когото тя не може да остави в миналото, докато не научи цялата истина за смъртта му. А дали е мъртъв наистина? Дали духът му не е все още някъде наоколо, по ръба на периферното зрение или в най-недоловимите регистри на звуците?

Но кой, кога и защо е създал кошмарните аниматроници? Дори след толкова години, Чарли все още разпознава работата на баща си и е готова да се закълне, че тези създания не са негови творения. Нима убиецът, когото са спрели толкова трудно миналия път, някак е оцелял в ужасяващия си заешки костюм или наоколо се е появил друг извратен ум, който знае как да накара купчините метал да оживеят и да започнат да проливат кръв?

И какво се крие зад вратата, която Чарли рисува непрекъснато, дори без да осъзнава, че го прави? Онази, зад която се чуват ударите на нечие сърце…

Паралелно с игрите от култовата поредица „Пет нощи във Фреди“ и техните спинофи, Скот Коутън продължава и поредицата си от романи със същия сюжет, които пише в съавторство с Кира Брийд-Райсли. За заклетите почитатели на играта, романите вероятно няма да поднесат никакви изненади. Останалите читатели обаче могат спокойно да се насладят на усещането за дебнещ ужас и щракащи в мрака метални челюсти.

Към кого гледат сребърните очи?

БНР Радио Видин

Хърикейн е градче с мрачна история. Освен това е и градче, от което никой не си тръгва. Осемнадесетгодишната Чарли обаче си е тръгнала преди десет години, веднага след смъртта на баща си. А днес трябва да се върне без да е сигурна, че има сили и желание отново да види онази къща, пълна със странните му изобретения.

Ами „Пицарията на Фреди Фазбеър“, която той е създал с толкова любов? Какво ли е останало от нея след кръвта на жертвите?...

„Сребърните очи“ е първата книга от поредицата „Нощна смяна във Фреди“, базирана на добилите популярност видеоигри „Пет нощи във Фреди“. Тя е дебютна за създателят на играта Скот Коутън, писана в съавторство с Кира Брийд-Рисли.

Почитателите на хорър игрите знаят, че „Пет нощи във Фреди“ е поредица, проследяваща преживяванията на охранител, опитващ се да оцелее една седмица в обитавана от духове пицария, пълна със смъртоносни аниматронни роботи. Романът пък е нещо като разклонение на историята, в което обладаните от духове роботи вече не са най-страшното нещо в старата пицария.

Преди десет години Майкъл – местно дете – е отвлечен от „Пицарията на Фреди Фазбеър“, собственост на бащата на Чарли. Никой повече не го вижда, жив или мъртъв, точно както другите преди него. Точно както Сами – братът близнак на Чарли. Днес, десет години след изчезването на сина си, родителите на Майкъл събират старите му приятели от детските години на възпоминателна церемония, на която да обявят учредяването на стипендия в негова памет. Да поддържат спомена за Майкъл жив е важно за не само за тях, но и за всички онези, които са го познавали и които все още чакат отговори. Защото Майкъл така и не е намерен, нито пък някое от другите четири деца, отвлечени по същия брутален начин преди него.

От някогашната група само Карлтън – синът на местния полицейски шеф – все още е в Хърикейн, чудейки се не на шега как изобщо другите са успели да си тръгнат от града, но дори той няма представа какво се е случило с пицарията след затварянето ѝ, а и не гори от желание да разбира. Онова място носи твърде много страховита история, за да бъде привлекателно дори за най-заклетите почитатели на белѝте.

Събирайки се отново в стария си състав обаче, младежите не устояват на изкушението да разберат каква все пак е била съдбата на приказното царство от детските им години. Какво е останало от „Пицарията на Фреди Фазбеър“ и от нейните огромни аниматронни роботи – мечокът Фреди, пилето Чика, заекът Бони и лисицата Фокси, създадени от бащата на Чарли, за да забавляват малки и големи с танците си? Още същата вечер шестимата отиват до мястото, само за да се озоват пред изоставен недовършен мол – безмълвен свидетел за скорошен неуспешен опит на Хърикейн да посъживи икономиката си.

Пицарията обаче не е разрушена. Тя все още е там някъде, в сърцето на мола, и сякаш ги чака да се върнат, защото някой или нещо има недовършена работа. Но освен дом на изоставените аниматронни роботи, стари аркадни игри и атракциони, тя вече е и свърталище на тъмни сили, търсещи плячка.

Историята от романа се фокусира основно върху Чарли, която все още носи последствията от случилото се преди десет години, но досега не е имала желание да потърси отговори. И днес няма, но не може да откаже на някогашните си приятели, когато решават още веднъж да се върнат в старата пицария. Всъщност още няколко пъти, може би привлечени от въпросите, които вече десетилетие чакат своите отговори.

Скот Коутън е американски разработчик на видеоигри, сценарист и продуцент. Кариерата му започва с разработването на видеоигри на религиозна християнска тематика, но успехът му с тях е минимален. После решава да мине към хорър сюжетите и през 2014 г. се появява „Пет нощи във Фреди“, с която моментално добива световна популярност. До 2023 г. той вече е разработил седем игри от основната поредица и четири спинофа. Извън игрите успява да напише и няколко книги. Първата от тях – „Сребърните очи“ – излиза от печат през 2015 г.

Къде попадат корабокрушенците от "Глен Кариг"?

БНР Радио Видин

Когато добрият кораб „Глен Кариг“ потъва в началото на ХVIII век някъде в южните морета, сякаш извън всички познати морски карти, оцелелите мъже от екипажа му успяват само да се качат на две спасителни лодки с известно количество провизии, без никаква представа къде се намират и накъде да плават, за да стигнат до твърда земя. До която и да било земя – позната или не! В продължение на пет дни океанът си играе с тях, докато водата и храната им започват да привършват, преди да ги изпрати към непознат бряг, пълен с тишина.

По този начин започва забележителният в много отношения роман „Корабокрушенците от „Глен Кариг““ на английския писател Уилям Хоуп Ходжсън, книга първа от неговата трилогия „Бездната“. Една класическа приключенска история за оцеляване в духа на най-добрите романи за корабокрушенци. А после вече нищо не е приключенско, защото всичко се превръща в нескончаем ужас от зловещи гледки, смразяващи звуци и в очакване на поредния кошмар, който се опитва да убие оцелелите от „Глен Кариг“. Моряците бързо разбират, че току-що откритата от тях Страна на самотата всъщност е нещо много по-мрачно и смъртоносно, отколкото са се опасявали. Нещо извън човешките познания и въображение. Нещо, което дебне, за да отнеме на жертвите си много повече от живота.

Напускайки я колкото могат по-бързо, мъжете вярват и се надяват, че ужасът е свършил. Няма откъде да знаят, че тя е само началото му и че там отпред вече ги дебне друг, още по-неописуем, още по-противен и зловонен, още по-зъл кошмар под формата на създания, каквито не са виждали и в най-мрачните си сънища. Достигайки до самотен остров край цял един континент от непроходими водорасли, в които стотици кораби са намерили нерадостния си край, (несъмнено препратка към мистериозното и зловещо Саргасово море, открай време изпълвало със страхове умовете на мореплавателите) мъжете нямат избор – налага се да спрат за вода и ремонт на лодката си. И сравнително бързо разбират, че самотният остров въобще не е толкова самотен, нито толкова необитаем, колкото изглежда. И може би въобще не е убежище, а по-скоро капан.

Написан умишлено в архаична форма, без никакви диалози и сякаш покрит с плътна кора от морска сол, романът представлява разказа на един от оцелелите – Джон Уинтърстроу, потомствен дребен благородник, случайно оказал се на борда на „Глен Кариг“ – пред неговия син Джеймс през 1757 г., години след събитията. Самият Хауърд Лъвкрафт – един от бащите на хоръра в литературата – е изключително впечатлен от историята на Уилям Хоуп Ходжсън, признавайки: „Надвисналата заплаха в началните глави е ненадмината.“

В романа има всичко! Страховити бури, чудовищни октоподи, гигантски раци, ужасяващи нощни звуци, дървета с лица, от които тече кръв, зловещи червеи, хищни водни хуманоиди, копнеещи за човешка плът, и още куп непознати смъртоносни създания… И, разбира се, малко любов наред с всичко това – похват, заради който авторът често е критикуван от Лъвкрафт. Но въпреки тънката романтична линия, Ходжсън е напълно наясно как да създаде у читателя усещане за незнаен пълзящ нощен кошмар, без да изпада в излишни мелодрами, запазвайки британския си, леко суховат изказ. Действието се развива скоростно, без излишни отклонения. В едно изречение на моменти се побира информация като за цяла отделна глава, поради което ромът се чете бързо, въпреки архаичния изказ на героя.

Уилям Хоуп Ходжсън е роден през 1877 г. в семейство с дванадесет деца. Баща му е англикански свещеник и поради естеството на работата му семейството често се мести. Израснал на западния бряг на Ирландия и дълбоко влюбен в морето, на 13-годишна възраст Уилям напуска дома си, за да стане моряк. През 1891 г. започва четиригодишно обучение, като едновременно с това тренира и джудо с идеята да се защитава от по-възрастните моряци. Успява да стане трети помощник капитан на кораб, да обиколи света три пъти и да се провали като собственик на школа по физическо възпитание  преди да реши, че иска да се посвети на писането. И създава свой уникален жанр, включващ ужаси, но с елементи от научна фантастика и фентъзи. Въпреки че не става известен колкото Хауърд Лъвкрафт и Монтагю Роудс Джеймс, той все пак става писателят, от който се учат мнозина съвременни автори.

През 2015 г. немската дуум метъл група AHAB наричат четвъртия си студиен албум „Корабокрушенците от „Глен Кариг“, черпейки вдъхновение от романа на британеца.

Необикновената история на едни чудати деца

 

БНР Радио Видин - Необикновената история на едни чудати деца

Добре дошли в Дома на мис Перигрин за чудати деца! Ще се опитам да ви разкажа за него без нито веднъж да използвам думата „чудат“, освен когато споменавам заглавието.

Това е една оригинално замислена и доста странна история за безименни чудовища и децата, които тези чудовища ловуват. Защото това не са обикновени деца. Това са децата от мистериозния пансион на още по-мистериозната мис Перигрин. И те са толкова странни и зловещи, че май никога не са съществували в действителност, освен във въображението на един леко изветрял възрастен мъж.

Шестнадесетгодишният Джейкъб е израснал с пленителните разкази на дядо си Портман за войната, по време на която бил дете и попаднал в странно сиропиталище на остров Кеърнхолм, скрит някъде из мъгливия Уелс. Джейкъб обаче е достатъчно голям, за да си даде сметка, че дядо му вероятно просто е малко луд. И все пак разговорите със смахнатия дядо са някакви разнообразие в иначе безкрайно скучното ежедневие на тийнейджъра. Всъщност май единственото такова. Може би на това до голяма степен се дължи и близката връзка между дядо и внук. И всичко върви горе-долу нормално и рутинно, докато дядо Портман не умира при зловещи обстоятелства, заричайки внука си да бяга, за да търси спасение на острова, за който цял живот му е разказвал, подготвяйки го за… какво? Спасение от какво?

Каквото и да е имал предвид дядото, Джейкъб се оказва абсолютно неподготвен за ужаса, в който попада, когато тръгва с баща си да търси истината. И започва да съжалява, че се е оплаквал от сивото си, скучно ежедневие. Че е искал разнообразие, искал е, но не чак такова, не и на такава цена. Преследван от безформени и безименни създания без да знае защо, той поема на пътешествие от което няма връщане, в издирване на място и хора, в чието съществуване не вярва, защото историите за тях звучат твърде смахнато, за да са истина. И твърде ужасно. Малка утеха е може би това, че насред целия ужас някак си открива любовта в лицето на деликатната Ема Блум, а мис Перигрин… Е, тя далеч не е онова, което Джейкъб очаква, нито пък което читателят очаква всъщност.

В своя необикновен роман „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ американският кинематограф и журналист Рансъм Ригс създава една наистина необикновена история, поднесена по всички правила на изкуството на фентъзито и хоръра, използвайки едновременно похватите и на литературата, и на фотографията. Самото оформление на книгата играе не по-малка роля за въздействието от разказа. В нея има безброй черно-бели фотографии, сякаш изпаднали от забравен стар албум. Необичайни фотографии на необичайни деца. Всички онези, за които разказва дядо Портман до самата си смърт и в които Джейкъб не вярва, но тръгва да търси с надеждата измислиците да не са измислици. Защото да се изправи сам срещу чудовищата звучи по-ужасяващо от всичко друго.

А чудовищата… те съществуват. И отново са тръгнали на лов за чудати деца! На лов за Джейкъб!

Снимките са онзи допълнителен герой в историята, който ѝ придава смущаваща достоверност. Защото те са истински. И колкото повече ги гледаш, толкова по-натрапчиво става това тревожно подозрение, че някъде там може би наистина има един тайнствен остров, скрит в мъглите на Уелс, с един злокобен изоставен пансион за сираци с необикновени дарби.

Още преди да отвориш книгата, дори и само заради корицата ѝ, очакваш класическа история за призраци. И тя е точно това, но… Точно така. Не съвсем. Оказва се, че е една почти класическа история за призраци, в която няма нито един призрак! Което не означава, че не е точно толкова страховита. Напротив! Защото в нея има чудовища. И герои, които не искат да бъдат такива.

„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ е зловеща по най-добрия възможен начин. Без да е истинска история на ужасите, но вдъхваща страх с всяка страница. Точно като страхът, който усещаш преди да скочиш от високо. История за пътуване във времето, за любовта, за ужаса на войната, което може би я прави особено актуална днес, за приятелството, изборите, които правим и цената, която сме готови да платим в името на онова, в което вярваме. За компромисите, които сме готови да направим (или не) и в името на какво. За границите, които сме готови да преминем и онези, които браним най-безкомпромисно. Почти невидими граници, точно като чудатите деца от сиропиталището на мис Перигрин.

През 2016 г. беше и премиерата на филм на режисьора Тим Бъртън по първата книга от поредицата за чудатите деца.

Където има гордост, няма място за вяра!

 

Монахът капуцин Амброзио е популярен, красив, съвършен, глава на голям манастир в някогашния Мадрид, сърцето на Средновековна Испания. Една истинска „звезда” на своето време. Простолюдието вярва, че е безупречен, чист и богоподобен в своя морал и характер. Жените искат да са с него, а мъжете искат да са… ами него.

Но не само вниманието на смъртните привлича този божи човек. Злото също е изкушено да го подмами, да го изкуши, да го подложи на изпитания и в крайна сметка да го провали. Черна магия, убийство, насилие, кръвосмешение, изтезания… Амброзио трябва да мине през всичко в падението си, доказвайки, че и най-добрите не са достатъчно добри понякога, че никой не е защитен и никой не е само черен или само бял и най-вече никога не можеш да си сигурен какво се крие зад красивото лице или лошата слава. Защото именно него – съвършеният – в крайна сметка го очаква ужасяваща съдба.

Романът разказва историята на тридесетгодишния монах, който е на върха на славата си, защото умее да говори страстно, сякаш сам Бог проповядва чрез него. Говори яростно, с плам, завладяващо, омайващо. Дотолкова омайващо, че магията му пленява невинното сърце на 15-годишната девойка Антония. Твърде неопитна и наивна, тя не вижда в него лицемерието, пълната липса на опит в нормалното общуване, не вижда пълната загуба на човешки облик в стремежа на Амброзио да докаже на всички, че е посочен и докоснат от Бог да е над всички. Не вижда самовлюбената му убеденост, че е призван да наставлява, съди и заплашва хората от позицията си на богоизбран. А единственият й щит срещу покварата зад благочестивото лице на Амброзио е нейната безкомпромисна добродетел.

Но Антония не е единствената, привлечена от привидното съвършенство и блясъка в красноречието на Амброзио. Тук някъде е и Матилда, готова на всичко, за да е до своя любим Амброзио, дори и да се вмъкне в манастира му, преоблечена като монаха Розарио.

Коя обаче е истинската Матилда? Или може би трябва да попитаме КАКВО е Матилда и какво подклажда тази нейна безумна страст и преклонение пред Амброзио, желанието да го проследва на всяка цена, където и да отиде той? Дали всъщност тя не е тук, за да го унищожи? За да докаже, че той не е това, което другите виждат в него, още по-малко пък това, което сам копнее да бъде.

„Монахът” на Матю Грегъри Луис е класически готически роман. Може би малко старомодно звучащ след толкова години, но все така завладяващ по един безкомпромисен начин, навяващ асоциации с автори като Едгар Алън По и Оскар Уайлд например. Написан е само за 10 седмици, докато Матю Грегъри Луис скучае в Хага. Когато излиза за пръв път през 1796 г., романът е заклеймен като скандален, еретичен и богохулен, оскърбителен за католицизма и Бога. Със сигурност не е било лесно да се преглътне подобна история, в която религията и сексът са в толкова тясна връзка. Авторът на практика създава една приказка за възрастни, в която има всичко – и религия, и секс, и фантазия, и ужаси. Жанр, донесъл световна слава векове по-късно на автори като Кен Фолет например.

Да, Амброзио е чудовище, пристрастено към секса до болезненост. Егоистично чудовище, зло, изпълнено с омраза към жените, които не може да си позволи да има, но и към тези, които има, а и към себе си – такъв, какъвто е избрал да бъде. Той е насилник и убиец. Той е всичко, което един човек на Бога не трябва да бъде. Но в същото време той е може би и жертва. Жертва на демони, изпълзели от мрака, за да заличат светлината в него – светлината, от която се страхуват.

А дали?

Дали отец Амброзио е жертва на Дявола или е просто лицемер, способен красиво да говори за вярата, но не и да я следва? Дали демонът не е само едно удобно извинение за покварата в душата му?... Дали демонът всъщност не е човешкото у него, неспособността да се издигне над себе си, над плътското, над нагона?...

Където има гордост, няма място за вяра. Вярата вирее само там, където има смирение. А проблемът с лицемерието е бил особено голям в епохата, в която твори Матю Грегъри Луис. Самият той споделя, че след излизането на книгата страда от тревожност и страхове заради множеството критици и негативните реакции. Нищо чудно. Справил се е чудесно в желанието си да разобличи католическото варварство, вилнеещо в Мадрид през Средновековието. Днес обаче романът му е смятан за една от най-успешните книги, филмиран е няколко пъти.

„Монахът” е един истински шедьовър на готическия хорър, с отчетливи и дръзки еротични елементи. Произведение, което всеки почитател на класическия ужас, познат ни от „Дракула” на Брам Стокър например, ще оцени по достойнство. В него има всичко необходимо за класически готически роман. Има покварени монаси, невинни девици, тайнствени манастири, обитавани от духове замъци, призраци, черна магия, демони, мрачни подземия, дяволски крипти, диаболизъм, изтезания и убийства. Всичко това – на фона на мрачна средновековна атмосфера, от която косите настръхват, а кръвта се вледенява.