Един убиец започва своя игра на криеница

БНР Радио Видин

През май 1992-а някъде в Дания група четвъртокласници е на излет сред природата. Разходката им обаче се превръща в кошмар, когато в близкото блато се натъкват на труп, докато играят на криеница. Без да искат, малчуганите са намерили една от жертвите на вилнеещия в околността по това време сериен убиец. Малко по-късно убиецът е заловен и на свой ред умира в затвора. Но след него нещо все пак остава живо.

Тридесет години по-късно, една жена изчезва от дома си след като седмици наред е била тормозена от неуловим преследвач чрез смущаващи съобщения в чат приложение. Нечий болен ум се е постарал да превърне живота на Силие Томсен в пълен кошмар преди в крайна сметка да ѝ го отнеме. А тъкмо е започнала да си стъпва на краката след тежък развод.

С разследването на това изчезване се заемат агентите Ная Тулин и Марк Хес, вече познати на читателите от смразяващия трилър „Кестеновия човек“ на датския писател и сценарист Сьорен Свайструп. Сега Свайструп отново събира двамата бивши партньори във втора книга, озаглавена „Игра на криеница“, за да ги прати по кървавите следи, оставени от поредния психопат.

Разнищвайки загадката около смъртта на Силие Томсен, Тулин и Хес проумяват, че някой използва невинна детска броилка, за да я превърне в часовник, отмерващ последните мигове живот на жертвите му. Различни хора започват да получават обезпокоителни свои снимки под формата на съобщения, придружени с цинични рими, наподобяващи стара песничка, използвана от датските деца при игра на криеница. Очевидно седмици наред някой дебне и преследва хората, но полицията е безсилна или поне е такава, докато без да са го искали, в разследването се оказват замесени именно Ная Тулин и Марк Хес.

Двамата бързо се досещат, че убиецът може би не започва кървавата си серия с горката Силие Томсен. Само преди две години Дания е разтърсена от неразкритото все още убийство на 19-годишната Каролине Холст. Полицията така и не намира категорични следи към виновника, въпреки натиска от страна на Мари – майката на Каролине. Но ето че сега изглежда същият убиец е набелязал и преследва нови жертви, а Тулин и Хес са принудени да работят отново заедно, докато се опитват да изградят живота си поотделно след болезнена раздяла.

Двамата за пръв път се сблъскват с подобен убиец, при който сякаш няма общ модел на жертвите. Те са и мъже, и жени, на различни възрасти, от различни професионални съсловия. Единственото общо помежду им е, че всички са в процес на развод или са вече разведени и имат деца. Дали в това пък не се крие причината да бъдат набелязани?

А докато полицията се опитва да работи под нарастващия обществен и медиен натиск, една майка все още не се е отказала да разбере кой и защо е убил дъщеря ѝ. Мари Холст е напът да изгуби и малкото останали здрави парченца от семейството си, докато търси неизследвани нишки към причините Каролине да ѝ бъде отнета по най-бруталния възможен начин. Дали убийството няма нещо общо с тайните на момичето, които започват да изплуват едва сега? Тайни, които карат Мари да започне да се пита доколко наистина е познавала дъщеря си.

„Игра на криеница“ всъщност е точно това, което казва заглавието. В този роман като че ли всички се крият един от друг, но преди всичко от себе си. А всеизвестно е, че когато имаш какво да криеш, е лесно да се превърнеш в жертва. Играта на криеница с истински убиец никога не е била по-зловеща. Сьорен Свайструп е изключително добър в създаването на зловеща атмосфера, така характерна за скандинавските трилъри, може би защото наистина знае как да остави въображението на читателя да участва активно в създаването ѝ.

Сьорен Свайструп е датски сценарист и писател, чието име стои зад редица успешни филми и сериали преди да реши да опита да бъде и писател. И очевидно в писането на трилъри се справя също толкова блестящо. Романът му „Кестеновият човек“ излиза от печат през 2018 г., а през 2021 г. се превръща и в минисериал, като сценарият отново е на Сьорен Свайструп.

Когато се заслушаш в шепота под вратата...

БНР Радио Видин

Безмилостният адвокат Уолъс Прайс си мисли, че има всичко – пари, кариера, успех, страхът на хората. Той е дистанциран, студен, по-загрижен за печалбите на компанията, отколкото за служителите си. Няма приятели, нито съвест. Има само един провален брак зад гърба си, за който предпочита да хвърля вината върху бившата си жена. Вярва, че нищо не се случва, ако не е предварително влязло в графика му. Е, освен развода очевидно, но дори и там се справя блестящо, ако питате него.

Затова когато внезапно една неделя получава смъртоносен инфаркт и умира (в кабинета си, естествено), на всичкото отгоре по джапанки, анцуг и раздърпана тениска, вместо в някой от шитите си по поръчка, безумно скъпи костюми, той е шокиран и ядосан. Що за наглост от страна на съдбата? Та той е само на 40 години. Не би трябвало да се случва. Не и на него. Не и без да му се даде право на отговор, защита и разбиваща финална пледоария. Та той е Уолъс Прайс, да му се не види! Никой не си позволява да го пренебрегва, ако не иска да бъде прегазен, дори и съдбата!

Така че той е готов да отвърне на удара. Само някак преди това да намери начин да върне нещата по местата им. Умирането не би трябвало да е… завинаги, нали? Трябва да има вратичка и в този закон, а ако някой може да я намери, то това е именно Уолъс.

Когато обаче на собственото си погребение среща жътварката Мей – една наистина възхитителна буря от емоции в човешки образ, – той най-накрая осъзнава, че може би наистина е мъртъв. Но най-вбесяващото е, че този факт очевидно не подлежи на преговори или обжалване. Този път няма вариант за каквато и да било сделка или споразумение. Да, Уолъс все още има избор, но пътят е само в една посока – трябва да продължи… към чайната „Харонов брод“, където лодкарят Хюго да му помогне да премине „напред“.

А „напред“ за него се оказва всъщност доста по-надалеч, отколкото някога е планирал да стигне. Едва след смъртта си страховитият адвокат започва да опознава и разбира себе си и да осъзнава какво значи да си истински жив. Но по-страшното е, че започва да осъзнава какво е да си добър човек. Да вижда и признава грешките си, за които досега е обвинявал другите. Да признае, че се страхува или обича, че е уплашен или объркан, без това да е края на света. Без съмнение, все теми, които заслужават внимание.

Романът „Шепотът под вратата“ на Т. Дж. Клун без съмнение е от книгите, които лесно могат да ви накарат да плачете на публично място, но не от тъга, а от сърдечност. Защото това е една поразително красива история, пълна с топлота, хумор и нишки осъзната, приета тъга – от онази, без която животът просто е невъзможен. В основата си това е книга, която кара читателят да се замисли какво всъщност означава да си жив и евентуално как да се справиш със смъртта. С любов и нежност изследва скръбта и дава един от възможните начини, по които човек би могъл да приеме загубата на любимите си хора.

Травис Джон Клун е американски автор на фентъзи и романтична фантастика, чиито герои обикновено са хора с различна сексуална ориентация. Самият той често споделя личния си опит с това да си различен, странен, неприеман от обществото поради една или друга причина, а липсата на такива образи в литературата го мотивира да ги развива в историите, което разказва.

Т. Дж. Клун започва да пише, когато е едва на осем години, като в началото създава фенфикшъни за любимата си екшън-приключенска видеоигра „Metroid“. С оригинални истории се заема по-късно, насърчаван от някои свои учители. След смъртта на баща си написва романа в стил магически реализъм „В тази река се давя“, който печели наградата „Ламбда“ през 2014 г. Романът му „Къщата в Лазурното море“ пък е фентъзи, частично вдъхновено от реални събития през 60-те години, когато канадското правителство насила извежда деца на коренното население от семействата им, за да ги настани в социални домове. След излизането си от печат, той се превръща в бестселър на New York Times за 2021 г.

Колко тайни всъщност крие Мъртвата планина?

През октомври 2008 г. група от деветима студенти, опитни планинари, тръгва на поход през планината Манцано в американския щат Ню Мексико. Никой от деветимата не се връща жив. Дни по-късно спасителните екипи откриват шест тела на необясними места с още по-необясними наранявания. ФБР поема случая, но не откриват нищо, което да обясни станалото, и той се превръща в едно от най-студените досиета. Три от жертвите остават в неизвестност.

Петнадесет години по-късно двама пияни младежи се оказват изправени пред неприятности, когато колата им се преобръща на черен планински път. Търсейки подслон в снежната буря, те попадат в неизследвана пещера, където се натъкват на праисторическо индианско погребение, а случайното им откритие, както може да се очаква, отключва лавина от събития. Оказва се, че праисторическите индианци от племето пуебло не са единствените, намерили покой в неизследваната пещера.

Поизстиналото досие „Мъртвата планина“ от архивите на ФБР внезапно отново става опасно горещо, когато в пещерата, открита от двамата младежи, докато проучва древните останки, археологът Нора Кели се натъква на още две тела. Още двама от някогашните студенти са открити, а необяснимите наранявания по телата им и следите от ужасяващи събития, разиграли се преди смъртта им, изглежда са само част от загадката.

Военните от близката база „Къртланд“, използвана за съхранение на ядрени оръжия, както може да се очаква, отричат да имат каквото и да било общо със случая. Към седемдесет и четирите теории за станалото в планината Манцано изглежда ще бъдат добавени нови. ФБР не може да си позволи да пренебрегне нито една – от НЛО и Йети до времеви портали и внезапни климатични катаклизми.

А един от някогашната група продължава да липсва. Жив ли е все още и дали именно той не крие отговорите, което петнадесет години ФБР и цялото общество търсят безрезултатно? Колко далеч е успял да стигне в онази мразовита октомврийска нощ? Достатъчно, за да намери спасение или и той като останалите е намерил смъртта си из дебрите на планината Манцано? С разрешаването на загадката се заемат двамата агенти от ФБР Клей Шарп и Кори Суонсън.

Именно с откриването на новите две тела и въпросът къде е последното започва романът „Мъртвата планина“ на двамата крале на трилъра и автори на бестселъри №1 на „New York Times“ Дъглас Престън и Линкълн Чайлд.

„Мъртвата планина“ е четвъртия роман от поредицата, в която основно действащо лице не са толкова разследващите агенти, колкото археологът Нора Кели. Кори Суонсън все още е обучаващ се агент, но се налага да свиква с новия си ментор агент Шарп. Нора пък трябва някак да измъкне брат си от фалшиво обвинение в посегателство над местен шериф. А някой прави и невъзможното, за да спре разследването преди да е разкрило неудобни факти. Някой знае какво точно се е случило по време на събитията преди петнадесет години и няма никакво намерение да остави ФБР да стигне до истината.

А може би не е един. Колко парчета всъщност има този пъзел и кой държи парчетата? И дали военните по изключение този път наистина нямат какво да крият?

Ако вече имате чувството, че сюжетът ви е познат, значи вероятно сте чували за истинската Мъртва планина. Точно така. Тя съществува, макар и в пределите на Северен Урал, и пази зловещия спомен за мистериозната смърт на деветима студенти от Уралския държавен технически университет в първите дни на февруари 1959 г. Причините за трагедията в прохода Дятлов, сполетяла групата младежи, не са изяснени и до днес, нито странните улики, открити по-късно на мястото.

Дъглас Престън и Линкълн Чайлд предлагат една много достоверно звучаща теория за станалото в романа си, пренасяйки действието от другата страна на Земята и доказвайки за пореден път, че в края на краищата няма по-добър автор на мистерии от живота. Двамата са изключително успешен писателски дует, известен по цял свят с трилърите си. Една от най-известните им поредици са романите за специален агент Алойзиъс Пендъргаст.

Хаосът да си жив, когато си пълен карък

БНР Радио Видин

За какво може да си мисли човек, докато пада от петнайстия етаж? Казват, че в такива моменти животът ти минава пред очите като кинолента, а Иван Георгиев, по-познат на цяла България като Джони Шкейца, може да го потвърди. Оказва се обаче, че едно падане от петнайстия етаж далеч не е толкова кратко, колкото изглежда и, докато лети неконтролируемо надолу, човек има време да си спомни, че и да преосмисли твърде много неща.

Романът „Каръкът в мен… хаосът да си жив“ на Радослав Младенов, за когото вече сме говорили и друг път, започва с едно нелепо подхлъзване на Шкейца, докато се опитва да смени изгоряла крушка на терасата у дома. А после се оказва, че падането е може би най-хубавото нещо, което му се е случвало от години. Когато те сполети нещо такова, изненадващо бързо се отърваваш най-напред от страховете си – за здравето си, за жената и децата, за парите, за бизнеса, за това дали плочките пред блока накрая няма да се окажат по-меки от главата ти…

Джони Шкейца винаги е мислел за себе си като за карък. За доказателства може да разкаже стотици истории от изпълнения си с приключения, срещи, случайности и безумни превратности живот. Хванал края на социализма и участвал активно в изграждането на трудно прохождащата демокрация в България, най-вече посредством естествените си кулинарни умения, той иска само да го оставят на спокойствие да готви в ресторанта си, разположен току пред входа на парламента. Когато обаче клиентелата ти се състои основно от депутати, министри, прокурори и културни дейци, ако не броим откачените приятели и познати с емоционални или умствени проблеми, а персонала ти се състои основно от сериозни откачалки, няма как да останеш встрани от събитията и просто да си живееш тихо и кротко. Не и Джони. Той може и да няма сериозни планове за живота си, но животът има повече от сериозни планове за него и това не подлежи на обжалване.

Въобще да си жив се оказва трудна работа, на моменти дори опасна, изискваща неочаквано много усилия и разнообразни таланти. Налага се да балансираш между днешните силни на деня и онези, които може да станат такива утре, между държавната машина и жертвите ѝ, една от които винаги има опасност да станеш и самият ти, между семейство, приятели, трудни за понасяне роднини и капризни клиенти с капризни стомаси. Оказва се също, че ако искаш да имаш посещаван ресторант на площада пред Народното събрание, освен да си добър готвач, се иска и да си по-голям дипломат от онези, на които им се плаща да са дипломати. Също психолог, понякога дори психиатър, семеен терапевт, душеприказчик, малко политик, повече творец, но най-вече се иска да си наистина добър човек.

Това последното може да се окаже решаващо, когато летиш от петнайстия етаж към тротоара долу. Дали Джони Шкейца все пак ще се окаже добър човек, въпреки основателните си съмнения? И дали в крайна сметка ще успее да убеди сам себе си, че е такъв, преди да е приключил фаталния му полет? Няма как да знаем, докато не минем с него покрай всеки един от етажите и не надникнем през прозорците им към спомените и душата на този колоритен, сладкодумен и безкрайно забавен образ.

 „Каръкът в мен“ е втора книга от поредицата, чието начало авторът поставя с романа „Идиотът в мен“. Но докато първата беше сбор от различни истории, които разсмиваха от сърце читателя, то във втората философията за живота сякаш извира отвсякъде. И пак през смях деликатно те побутва към преоткриването на забравени истини за живота, за приоритетите и авторитетите.

Радослав Младенов е бивш полицай, автор на детски книги, криминалета и научна фантастика, както и на десетина сатирични романа, сред които „Власт, мераци и малка дупка от куршум“, „Шаш и паника“, „Готино е да си тъп“, а също и на сценарии за филми и пиеси. Романът му „Идиотът в мен“ бе обявен за най-смешната книга на 2015 г.