Безмилостният адвокат Уолъс Прайс си мисли, че има всичко –
пари, кариера, успех, страхът на хората. Той е дистанциран, студен, по-загрижен
за печалбите на компанията, отколкото за служителите си. Няма приятели, нито
съвест. Има само един провален брак зад гърба си, за който предпочита да хвърля
вината върху бившата си жена. Вярва, че нищо не се случва, ако не е
предварително влязло в графика му. Е, освен развода очевидно, но дори и там се
справя блестящо, ако питате него.
Затова когато внезапно една неделя получава смъртоносен
инфаркт и умира (в кабинета си, естествено), на всичкото отгоре по джапанки, анцуг
и раздърпана тениска, вместо в някой от шитите си по поръчка, безумно скъпи
костюми, той е шокиран и ядосан. Що за наглост от страна на съдбата? Та той е
само на 40 години. Не би трябвало да се случва. Не и на него. Не и без да му се
даде право на отговор, защита и разбиваща финална пледоария. Та той е Уолъс
Прайс, да му се не види! Никой не си позволява да го пренебрегва, ако не иска
да бъде прегазен, дори и съдбата!
Така че той е готов да отвърне на удара. Само някак преди
това да намери начин да върне нещата по местата им. Умирането не би трябвало да
е… завинаги, нали? Трябва да има вратичка и в този закон, а ако някой може да я
намери, то това е именно Уолъс.
Когато обаче на собственото си погребение среща жътварката
Мей – една наистина възхитителна буря от емоции в човешки образ, – той
най-накрая осъзнава, че може би наистина е мъртъв. Но най-вбесяващото е, че този
факт очевидно не подлежи на преговори или обжалване. Този път няма вариант за
каквато и да било сделка или споразумение. Да, Уолъс все още има избор, но
пътят е само в една посока – трябва да продължи… към чайната „Харонов брод“,
където лодкарят Хюго да му помогне да премине „напред“.
А „напред“ за него се оказва всъщност доста по-надалеч,
отколкото някога е планирал да стигне. Едва след смъртта си страховитият
адвокат започва да опознава и разбира себе си и да осъзнава какво значи да си
истински жив. Но по-страшното е, че започва да осъзнава какво е да си добър
човек. Да вижда и признава грешките си, за които досега е обвинявал другите. Да
признае, че се страхува или обича, че е уплашен или объркан, без това да е края
на света. Без съмнение, все теми, които заслужават внимание.
Романът „Шепотът под вратата“ на Т. Дж. Клун без съмнение е
от книгите, които лесно могат да ви накарат да плачете на публично място, но не
от тъга, а от сърдечност. Защото това е една поразително красива история, пълна
с топлота, хумор и нишки осъзната, приета тъга – от онази, без която животът
просто е невъзможен. В основата си това е книга, която кара читателят да се
замисли какво всъщност означава да си жив и евентуално как да се справиш със
смъртта. С любов и нежност изследва скръбта и дава един от възможните начини,
по които човек би могъл да приеме загубата на любимите си хора.
Травис Джон Клун е американски автор на фентъзи и романтична
фантастика, чиито герои обикновено са хора с различна сексуална ориентация.
Самият той често споделя личния си опит с това да си различен, странен,
неприеман от обществото поради една или друга причина, а липсата на такива
образи в литературата го мотивира да ги развива в историите, което разказва.
Т. Дж. Клун започва да пише, когато е едва на осем години, като в началото създава фенфикшъни за любимата си екшън-приключенска видеоигра „Metroid“. С оригинални истории се заема по-късно, насърчаван от някои свои учители. След смъртта на баща си написва романа в стил магически реализъм „В тази река се давя“, който печели наградата „Ламбда“ през 2014 г. Романът му „Къщата в Лазурното море“ пък е фентъзи, частично вдъхновено от реални събития през 60-те години, когато канадското правителство насила извежда деца на коренното население от семействата им, за да ги настани в социални домове. След излизането си от печат, той се превръща в бестселър на New York Times за 2021 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар