Трудните пациенти на професор Христо Михов

 

БНР - Радио Видин

Името на професор Христо Михов е едно от най-ярките в областта на педиатрията у нас. Той е един от основоположниците на съвременната детска медицина в България и автор на една от първите книги у нас в помощ на майките – „Книга за майката”, която и до днес е основен наръчник за съвети към родителите.

В самия край на 1943 г. той отива по разпределение като млад лекар в няколко врачански села. После – и на фронта по време на последните битки от Втората световна война, където спасява ранените войници – не само със скалпел и лекарство, а и с най-важното – човешко отношение и добра дума. После решава да удържи обещанието, което са си дали с неговия съквартирант още като студенти, и специализира педиатрия, само за да се превърне в един от основоположниците на този вид медицина не само у нас. Опитът му го отвежда чак до следвоенен Виетнам, където в продължение на една година се бори с болестите на местните, с наводнения, опасността от забравени мини, езикова бариера и какво ли не още.

В книгата си „Трудни пациенти” професор Михов подрежда пред нас една пъстра мозайка от някои от най-любопитните случаи в своята 50-годишна практика. Разкази, пълни с човещина, болка и надежда. С трудно спечелено доверие. Истории за невероятни случайности, лекарски грешки, изцеления, граничещи с чудото. Истории за многото лица на войната и какво е нужно, за да имаш силата и познанието за секунди да решаваш кой трябва да живее и кого да оставиш да умре, защото не можеш да го спасиш.

Свикнали сме да вярваме, че лекарят не просто може, а е длъжен да е олицетворение на боговете, равен им по сила и могъщество. Да може да връща мъртвите към живот, да лекува дори нелечими състояния, да прави чудеса ежедневно. И той твърде често го прави. Но колкото и добър да си в тази професия, не си застрахован от моментът, в който една жена ще се изправи пред теб и ще ти каже: „Ти си убиецът на моето дете!”. Цената, която плащаш, за да станеш по-добър в може би най-благородната и често пъти твърде неблагодарна професия на света.

Но пък да отидеш на сватбата на момичето, за чийто живот си се борил седмици наред преди двайсет години, без да вярваш в добрия изход – ето това е, което те движи напред, дава ти увереност, че си на прав път, независимо от съмненията – твои и чужди. Да видиш поредните щастливи родители да си тръгват с детето си, което си измъкнал буквално изпод протегнатите ръце на смъртта.

„Трудни пациенти” е книга, която по съвсем човешки начин разказва за онази страна от медицината, която твърде често не виждаме, а и не се замисляме за нея. Какво струва на онези, които решават да ѝ се посветят. За техните страхове и колебания. За трудното начало. За лекарската етика и кога тя изисква да лъжеш, да нарушаваш правилата и законите. За морала и кога да останеш морален означава да станеш престъпник. За печеленето на доверие. За борбата с невежеството, страха, системата. За осъзнаването, че макар и лекар, си просто човек и медицината не е всемогъща магия.

В нея няма екшън, нито високотехнологично оборудване, което помага на лекарите да са новите супергерои. В нея има история. Пред очите ти следвоенна България се превръща в съвременна държава с добра медицина и отдадени лекари. Има  газени лампи, разкаляни улици, снежни виелици, война, тепърва прокарващи се пътища, липса на мощни лекарства… и едни хора, които се опитват да се борят за пациентите си въпреки всичко това. Едни хора, които мъкнат прогреса на свой гръб, за да го предоставят на други под формата на адекватни грижи и добро лечение.

Четейки спомените на професор Михов, ние всъщност проследяваме целия процес около въвеждането и развитието на медицинската помощ у нас – от времето на бабуващи жени, знахари и чакръкчии до времето на антибиотиците, скенерите, рентгена и спешната хирургия. Книгата му ни помага да видим колко път е изминат през последните десетилетия и в крайна сметка да разберем, че независимо колко напред е медицината, душата човешка все така под нокът се крие.

Насладете се на "Престъпни удоволствия"

 

БНР - Радио Видин

Запознайте се с Анита Блейк! Тя изглежда и звучи леко вкиснато… добре де – звучи направо враждебно… но за това си има основателна причина. Подобно на много хора, Анита не е очарована от работата си. Тя обаче не работи в скучна кантора, нито е принудена да върши тежка физическа работа. Анита Блейк е лицензиран ловец на вампири и главна героиня в романа „Престъпни удоволствия“ на американската писателка Лоръл К. Хамилтън, а това означава, че работата ѝ чисто и просто може да я убие във всеки един момент.

Не, Анита не живее в някакъв измислен или паралелен свят – тя е тук, някъде, съвсем наблизо. В нашия собствен свят, във „вампирската столица“ на Америка – Сейнт Луис, само че в малко по-груба реалност. Реалност, в която магията е точно толкова смъртоносно оръжие, колкото куршумите, вярата е задължително условие за оцеляване, а вампирите, върколаците, зомбитата и разни други създания на нощта съществуват, при това не особено мирно.

В нейната Америка преди две години е прокаран закон, който регламентира съществуването на тези твари, а вампирите са „излезли на светло“. Те са нещо като туристическа атракция, имат свои барове и нощни клубове, които са новите зловещи атракциони, предлагащи фрийк-шоу на непознато досега ниво. А „Престъпни удоволствия“, собственост на мистериозният, циничен и ужасно привлекателен вампир Жан-Клод, е най-горещия от всички. Толкова е актуален, че вече дори не приема резервации.

Защо барове? Ами… както знаем, поради природата си вампирите са доста ограничени във времето – могат да работят само нощем, така че нощен клуб е доста по-удачен бизнес от нощна счетоводна кантора например.

Новият статут на безсмъртните означава, че те вече са подчинени на закона колкото всеки друг, но проблемът е, че когато решат да нарушават същия този закон, очевидните им предимства ги превръщат в смъртоносна заплаха. Така че някой просто трябва да ги държи под контрол и в правия път. Лошото е, че при тях затворът не е вариант. На колко трябва да осъдиш едно безсмъртно същество, за да го стреснеш? Така че, общо взето, при доказана вина присъдата е смъртна. Основателна причина престъпниците сред тях да правят и невъзможното, за да не бъдат спипани!

И точно тук се появява необходимостта от Анита – съживител на зомбита и ловец на вампири към местното регионално звено за борба с престъпления от свръхестествен характер, чиято работа е да следи за реда и законите сред твари като Жан-Клод и подобните му. На своя страна тя има имунитета си срещу магията на вампирите, няколко пистолета със сребърни куршуми и много вяра. За да оцелееш в професия като нейната, трябва да вярваш като никой друг, защото атеизмът е сигурна смърт.

Всичко това обяснява защо не е очарована, когато една от приятелките ѝ решава да си спретне моминско парти именно в царството на Жан-Клод – „Престъпни удоволствия“. Надяваща се, че едно моминско парти няма как да излезе от релси чак толкова, че някой да умре, Анита бързо разбира, че всъщност това не само е възможно, но дори не е никак трудно. Около купонясващите дами започват да умират хора и вампири. И Николаос – вампирът повелител в града – много държи да разбере кой е виновен за кръвопролитието. А Николаос не е същество, на което можеш да откажеш каквото и да било, дори собствения си живот.

Добавете към картинката и Едуард – психопатичен убиец и по странно стечение на обстоятелствата приятел на Анита, – който иска да вземе главата на Николаос, и ще получите перфектния коктейл от неприятности.

„Престъпни удоволствия“ е първият роман от поредицата за Анита Блейк, с която Лоръл К. Хамилтън се превръща в сензация в света на фентъзито. Историите са написани от първо лице, което чувствително раздвижва сюжета, а Анита е героиня, която просто не можеш да не харесаш. Тя живее в свят на чудовища, където е много лесно самият ти да се превърнеш в такова, заблуждавайки се, че си различен, само защото законът те пази. Докато налага ред с пистолет и разпятие в ръка, тя има своите страхове и въпроси за безсмъртната си душа и за изборите, които се налага да прави. Е, има го и страхът какво ще си помислят съседите, ако я видят да се прибира в три посреднощ с извадени заредени пистолети, а всичко това я прави да изглежда и звучи като един истински и съвсем обикновен човек, придава дълбочина на характера и плътност на образа ѝ.

Имам добра и лоша новина. Ако харесате тази книга от поредицата за Анита Блейк, след нея има още много. Лошата е, че – за съжаление – не всички са чак толкова добри, колкото тази.

Какво става със света, когато една кралица започне... да чете?... Отива по дяволите.

 БНР - Радио Видин

Какво би станало, ако кралица Елизабет II започне да чете книги? Така де, тя със сигурност чете, но какво ще стане, ако започне да чете с настървението на някой, който едва сега отваря вратата на вълшебен свят, докато близо осемдесет години е минавал покрай портата му без да я забележи? Какво ще стане, ако строго режисирания образ на владетеля бъде разпукан, за да се появи образът на една кралица, пристрастена към четенето? Всъщност способна на каквото и да било пристрастие.

Ще настане смут и стрес за много хора от обкръжението й. Точно това се случва в романа „Книжният гамбит на кралицата“ от Алан Бенет.

Докато английската кралица не започва да чете и – за ужас на всички придворни – да говори за четене и книги, едва ли някой е гледал на това занимание с такова подозрение и неприязън. Едва ли някой си е давал сметка, че многобройните придворни, министри, секретари и дори гардеробиерката могат да гледат на него като на подозрително „елитарно“ занимание, вероятен признак за настъпването на деменция у „мадам“ и сигурен такъв за предстоящи тежки времена за монархията.

Излязъл от печат за пръв път през 2006 г., хумористичният роман „Книжният гамбит на кралицата“ (с оригинално заглавие „Необикновен читател“), още с първите си изречения ни запраща право в Уиндзор. Очарователна и нахална, историята ни запознава отблизо с кралицата, докато тя се опитва да озапти непокорните си кучета, и открива, че всяка сряда пред един от страничните входове спира подвижната библиотека на мистър Хъчингс. И тъй като „благородството задължава“ да е пример за добро възпитание, тя си тръгва от библиотеката с една ужасно скучна книга на Айви Комтън-Бърнет. А това е път, по който няма връщане. Започвайки плахо, Нейно Величество съвсем скоро започва да променя гледната си точка за света и за своето собствено място в него, осмелява се да вземе неочаквани решения и да хвърли в тревоги цялата държава.

Шегувайки се типично по английски, много тънко и интелигентно с монархията и нейните устои, Алан Бенет всъщност демонстрира особено сериозно познаване на материята, на начина, по който работи целият механизъм, изграждащ образа на монарха във Великобритания.

Не, че кралицата не е чела книги досега, разбира се, но харесването на книгите, пристрастяването към четенето е било нещо, което досега е оставяла на другите хора, които не са кралски особи. А кралицата не е обикновено човешко същество – тя е институция и символ. Поради което се очаква и да не се държи като обикновен човек. Не се очаква да харесва или не нещо, да изпитва удоволствие или не от нещо. Очаква се по срещите си с простолюдието да задава неутрални въпроси като „Отдалеч ли пътувате?“, „Как беше пътуването?“ и прочее, поради което всяко нарушение на протокола е събитие с интензитета на малък катаклизъм. Например да те попита кралицата „Какво четете в момента?“ се оказва сериозна заплаха за етикета и спокойствието на придворните и особено за личния й секретар сър Кевин Скачърд, който много държи да забрави за твърде обикновените си, почти селски новозеландски корени.

И за всичко е виновен Норман – онзи неугледен риж момък от кухнята, който си няма друга работа, ами седнал да чете, моля ви се. Че и да увлича кралицата в това странно и съмнително дело.

За книга като „Книжният гамбит на кралицата“ в едно друго време авторът й със сигурност щеше да получи най-малкото смъртна присъда. Ако не за друго, дори и само заради невероятната реч, която Бенет слага в устата на Нейно Величество в края на книгата:

„Подавали сме ръката си, в бяла ръкавица, на ръце, от които капе кръв, разговаряли сме любезно с мъже, които собственоръчно са клали деца…“

А всъщност, ако се позамислим, това въобще не е книга за кралицата и монархията, а за литературата като форма на крайна демокрация. Един закачлив поглед към книгите и писаното слово като подривен елемент между държавните управници и обикновените хора. Написан с майсторското остроумие, което печели на Алан Бенет популярност от двете страни на Атлантика, „Книжният гамбит на кралицата“ всъщност е един истински празник на писателите, читателите и книгите помежду им и отговор на въпроса защо понякога е по-добре книгите да си останат преградата между едните и другите.

Когато лъжата е начин на живот...

 

БНР - Радио Видин - "Лятно четиво за лъжи, призраци и прошка"

Може би вече познавате семейство Синклер, ако сте попадали на завладяващия роман „Ние, лъжците“ на Емили Локхарт, излязъл у нас през 2015 г. Там обаче сте били в компанията на Каденс и братовчедите й – най-младите Синклер, внуци на Типър и Харис и трето поколение лъжци.

В романът „Семейство лъжци“ Емили Локхарт връща лентата назад, към 1984 г., т.е. 27 години преди събитията, разиграли се в „Ние, лъжците“, и към гордостта на Типър и Харис – техните три дъщери. В началото се питаш дали това продължение на историята ще е изпълнено със същата емоционална, разрушителна тъмнина като предишната. Трите сестри вече ги познаваме, макар и като зрели жени, воюващи за семейното богатство, но в „Семейство лъжци“ те са все още момичета. А една от изненадите е поднесена още в началото – сестрите някога всъщност са били четири.

„Семейство лъжци“ ни представя гледната точка на най-голямата – Кери и нейния разказ за зловещата тайна на сестрите, белязала ги за цял живот. Обединила ги и разделила ги едновременно. 17-годишната по онова време Кери, 16-годишната Пени и 14-годишната Бес трябва да се справят всяка по своя си начин със скръбта си след смъртта на най-малката си сестра – 10-годишната Роузмери, която се е удавила миналото лято. И трябва да го направят по типичния за Синклер начин – стоически, гордо, мълчаливо, защото каква полза, ако показваш колко си наранен? Нямаш време за излишна емоционалност, защото „единственият изход е напряко“, както винаги е повтарял Харис Синклер на дъщерите си. Синклер не скърбят и не падат духом – те винаги продължават напред! „Бъди гордост за своето семейство“, нали така?

 Възрастната Кери започва своя разказ по настояване на един призрак – този на сина й Джони, загинал едва на петнадесет години, който наистина иска да знае кое е най-лошото нещо, което тя и сестрите й са правили някога. И, както се оказва, Кери е наистина добър лъжец, който има какво да крие. Нейната история е откровено признание за семейна лоялност на всяка цена, за непосилната тежест на родителските очаквания и едно непрестанно усещане за непълноценност, за недостатъчно съвършенство по критериите на гордата фамилия, които стигат до крайност.

През онова лято Кери се чувства изолирана в скръбта си по Роузмери, неспособна да продължи напред. Да си Синклер не е лесно, особено ако си с разбита челюст наред с разбитото сърце. И някак неусетно Кери се пристрастява към кодеина и сънотворните. А някъде наоколо призракът на Роузмери търпеливо я чака, защото иска приказка, още една игра на „Скрабъл“ и много иска най-накрая да изгледа поне една серия на „Сетърдей Найт Лайв“. На остров Бийчуд призраците не са нещо необичайно, особено за Кери, което само потвърждава, че приключенията на нейната племенница Кади в „Ние, лъжците“ не са били само в главата на момичето. Присъствието на призрака на Роузмери обаче не е основния фокус в историята. Той е там сякаш за да внесе само малко нормалност в живота на Кери.

Някъде наоколо пък са вуйчо Дийн, който май не се вписва много в представите на Харис за истински Синклер, и момчетата – Мейджър, Джордж и Феф, неочаквани гости за едно лято на семейния остров Бийчуд. Братовчедката Ярдли просто иска да прекара малко повече време с гаджето си Джордж преди и двамата да заминат в различни университети и, естествено, животът да ги раздели завинаги.

Предстои личният остров на семейство Синклер да бъде опетнен завинаги. Но преди това…

Лорънс Фефърман или Феф успява да привлече вниманието на Кери още със стъпването си на острова. Романтиката, която той внася в живота й, е точно навреме, за да я извади поне за малко от скръбта й. Разбира се, историята е разказана през призмата на спомените на Кери. Улегнали, умиротворени, но все още парещи спомени. Защото именно Феф успява да накара Кери да повярва, че е възможно да бъде щастлива преди историята им да завърши с трагедия.

Всъщност точно това е основният акцент в романа. Неговият забързан, напрегнат сюжет го прави лесен за четене на един дъх, превръщайки го в завладяващо лятно четиво. Какво се е случило през лятото на 1984 г., за да бележи Кери за цял живот и да я превърне в кълбо от болезнена вина? Ще прости ли на живите поредният призрак, появил се на остров Бийчуд? Ще намери ли самият той прошка? Ами живите? Ще простят ли сами на себе си?