Какво става със света, когато една кралица започне... да чете?... Отива по дяволите.

 БНР - Радио Видин

Какво би станало, ако кралица Елизабет II започне да чете книги? Така де, тя със сигурност чете, но какво ще стане, ако започне да чете с настървението на някой, който едва сега отваря вратата на вълшебен свят, докато близо осемдесет години е минавал покрай портата му без да я забележи? Какво ще стане, ако строго режисирания образ на владетеля бъде разпукан, за да се появи образът на една кралица, пристрастена към четенето? Всъщност способна на каквото и да било пристрастие.

Ще настане смут и стрес за много хора от обкръжението й. Точно това се случва в романа „Книжният гамбит на кралицата“ от Алан Бенет.

Докато английската кралица не започва да чете и – за ужас на всички придворни – да говори за четене и книги, едва ли някой е гледал на това занимание с такова подозрение и неприязън. Едва ли някой си е давал сметка, че многобройните придворни, министри, секретари и дори гардеробиерката могат да гледат на него като на подозрително „елитарно“ занимание, вероятен признак за настъпването на деменция у „мадам“ и сигурен такъв за предстоящи тежки времена за монархията.

Излязъл от печат за пръв път през 2006 г., хумористичният роман „Книжният гамбит на кралицата“ (с оригинално заглавие „Необикновен читател“), още с първите си изречения ни запраща право в Уиндзор. Очарователна и нахална, историята ни запознава отблизо с кралицата, докато тя се опитва да озапти непокорните си кучета, и открива, че всяка сряда пред един от страничните входове спира подвижната библиотека на мистър Хъчингс. И тъй като „благородството задължава“ да е пример за добро възпитание, тя си тръгва от библиотеката с една ужасно скучна книга на Айви Комтън-Бърнет. А това е път, по който няма връщане. Започвайки плахо, Нейно Величество съвсем скоро започва да променя гледната си точка за света и за своето собствено място в него, осмелява се да вземе неочаквани решения и да хвърли в тревоги цялата държава.

Шегувайки се типично по английски, много тънко и интелигентно с монархията и нейните устои, Алан Бенет всъщност демонстрира особено сериозно познаване на материята, на начина, по който работи целият механизъм, изграждащ образа на монарха във Великобритания.

Не, че кралицата не е чела книги досега, разбира се, но харесването на книгите, пристрастяването към четенето е било нещо, което досега е оставяла на другите хора, които не са кралски особи. А кралицата не е обикновено човешко същество – тя е институция и символ. Поради което се очаква и да не се държи като обикновен човек. Не се очаква да харесва или не нещо, да изпитва удоволствие или не от нещо. Очаква се по срещите си с простолюдието да задава неутрални въпроси като „Отдалеч ли пътувате?“, „Как беше пътуването?“ и прочее, поради което всяко нарушение на протокола е събитие с интензитета на малък катаклизъм. Например да те попита кралицата „Какво четете в момента?“ се оказва сериозна заплаха за етикета и спокойствието на придворните и особено за личния й секретар сър Кевин Скачърд, който много държи да забрави за твърде обикновените си, почти селски новозеландски корени.

И за всичко е виновен Норман – онзи неугледен риж момък от кухнята, който си няма друга работа, ами седнал да чете, моля ви се. Че и да увлича кралицата в това странно и съмнително дело.

За книга като „Книжният гамбит на кралицата“ в едно друго време авторът й със сигурност щеше да получи най-малкото смъртна присъда. Ако не за друго, дори и само заради невероятната реч, която Бенет слага в устата на Нейно Величество в края на книгата:

„Подавали сме ръката си, в бяла ръкавица, на ръце, от които капе кръв, разговаряли сме любезно с мъже, които собственоръчно са клали деца…“

А всъщност, ако се позамислим, това въобще не е книга за кралицата и монархията, а за литературата като форма на крайна демокрация. Един закачлив поглед към книгите и писаното слово като подривен елемент между държавните управници и обикновените хора. Написан с майсторското остроумие, което печели на Алан Бенет популярност от двете страни на Атлантика, „Книжният гамбит на кралицата“ всъщност е един истински празник на писателите, читателите и книгите помежду им и отговор на въпроса защо понякога е по-добре книгите да си останат преградата между едните и другите.