Кралят на призрачните истории влиза!

Целта на всяка история с призраци е една – да накара кръвта да се смрази. Дори най-рационалният ум не може да устои да не потръпне, заслушвайки се в някоя такава, може би защото на всички ни се иска да вярваме, че по света има много повече от вече видяното и обясненото от науката.

В този ред на мисли един от кралете на призрачните истории си остава писателят и учен медиевист, типичен представител на Викторианската епоха, ректор на Кралския колеж в Кеймбридж и на Итън Колидж, а именно Монтегю Роудс Джеймс.

Историите с призраци са вероятно един от най-трудните жанрове за писане, поради необходимостта авторите да забъркат онази специфична алхимия между атмосфера и герои, избягвайки клишетата и мелодрамата, които вече са омръзнали на читателя. Разказите на Джеймс обаче, изпълнени с деликатен ужас, вече десетилетия наред са считани от критиците и читателите за едни от основополагащите за стила хорър в английската литература. Малцина успяват като него да сътворят реалистичен сюжет за онова, което може би дебне точно отвъд кръга светлина. В същото време неговите творби си остават типично английски, сдържани и учтиви, навяващи спомени за времена на изтънчени обноски, колосано бельо, свещи и дървена ламперия. Женски образи почти липсват, ако не се брои някоя и друга прислужница или камериерка, защото един истински джентълмен никога не би си позволил да обсъжда дамите. По множество от разказите му са адаптирани и филмови сценарии, излъчвани често пъти около Коледа и Бъдни вечер.

Тихото майсторство на Джеймс се състои в умелото, бавно водене на сюжета към ескалация на безпокойството и страха. Първоначално той чете историите, които пише, пред приятели и избрани студенти в Итън и Кеймбридж като забавление на Бъдни вечер, но поради вниманието, което получава, започва и да публикува без самият той да вярва в свръхестественото. Пренаписва много от правилата за разказване на истории с призраци, като премахва от тях някои готически клишета. За сметка на това вкарва в употреба реализма и типичния британски хумор. Самият той казва, че иска да разказва истории, които да звучат така, че всеки, който ги чуе или прочете, да се замисли дали нещо подобно не може да се случи и с него.

В сборника „Номер 13“ за събрани разкази, които за пръв път биват превеждани на български език. В него са намерили място истории, които нямат нужда от представяне и се смятат за едни от най-блестящите постижения на Джеймс като „Номер 13“, „Трактатът Мидот“ и „Мартинс Клоуз“, но също и няколко не толкова популярни. Освен това са поместени и няколко есета, в които авторът обяснява как и защо пише именно истории на ужасите, както и личното му мнение за този тип литературни произведения.

Много от своите разкази Джеймс започва със създаването на типично дикенсова атмосфера, в която някой открива стар ръкопис или рядка книга, често пъти с религиозен сюжет, сред прахоляка на стелажите в уважаваните университетски библиотеки или в тъмните тихи ъгълчета на църкви и изоставени абатства. В края на краищата самият той познава най-добре именно тази среда, така че просто описва собственото си битие, населявайки го с нови образи. Героите му често пъти са архивисти или библиотекари, историци или учени, които попадат на каквото не трябва или на когото не трябва и се оказват въвлечени в ужаса на живота си.

Освен писател, Монтегю Роудс Джеймс е и малко консервативен, но блестящ учен, благодарение на чиято работа британските археолози откриват гробовете на монаси от дванадесети век в абатството Бари Сейнт Едмъндс, сведенията за които били изгубени, когато абатството престанало да функционира през ХVI век. Също така той каталогизира много от колекциите с ръкописи в колежите в Кеймбридж, превежда книгите от Новия завет и работи като директор на музея Фицуилям – музеят за изкуство и култура – в Кеймбриджкия университет. Вече цял век си остава кралят на страховити приказки, от когото се учат редица хитови писатели в по-ново време.

"Флорънс и Джайлс" - една смразяваща призрачна история в летните горещини

Лято е, горещо е, така че може би е време за малко разхлаждане с едно смразяващо четиво, от което побиват ледени тръпки. Четиво, издържано в традициите на класическия готически роман на ужасите, в който призраците са навсякъде, а мракът е населен със страхове и свръхестествени врагове, а границите между реалност и фантазия са размити до неузнаваемост.

Годината е 1891-а. Дванадесетгодишната Флорънс и деветгодишният ѝ брат Джайлс откакто се помнят живеят в провинциалната изолираност на Блайт Хаус – отдалечено имение в Нова Англия. След смъртта на родителите им при трагичен инцидент грижата за тях е поел мистериозният им чичо, когото никога не са виждали и който очевидно изобщо не се интересува от тях. Грижите за двете деца съответно са поверени на икономката госпожа Граус, готвачката Мег и прислужникът Джон.

Романът „Флоранс и Джайлс“ на английския писател Джон Хардинг е разказ от първо лице на Флорънс, а гласът на момичето е толкова завладяващ, че още с първите няколко изречения читателят свиква с него, става познат като гласът на отдавнашна позната. Едва по-късно може би той ще си даде сметка, че Флорънс може и да е само на дванадесет години, но в нея вече има нещо смущаващо, дори плашещо на моменти и това е хладният ѝ ум.

Тя е може би малко странна самотница, дори коварна на моменти, която е оставена просто да съществува в мрачното имение без никой да се интересува от бъдещето ѝ извън преките си задължения да е нахранена и добре облечена. Единственото удоволствие в живота си тя намира в книгите от изоставената прашна библиотека на Блайт, където никой не влиза. Флорънс обича книгите почти толкова, колкото обича малкия си брат, и увлечението ѝ по писаното слово граничи с пристрастяване. Това е нейното малко бягство от безкрайната сивота на скучното ежедневие в имението. Харесва Дикенс и Тролъп, но абсолютният ѝ фаворит, разбира се, е Уилям Шекспир.

Книгите са най-голямата ѝ тайна откакто се е научила да чете сама, след като всички категорично са отказали да я научат. Че Флорънс умее да чете не знае и не бива да научава никой, особено чичо ѝ, от чийто гняв всички се боят без да могат да обяснят защо. Чичото има малко изисквания по отношение възпитанието на двамата си племенници, за които очевидно не желае да отделя от времето си, и едно от тях е момичето да не бъде ограмотявано.

За Джайлс обаче училището е неизбежно, така че в крайна сметка е изпратен в града, където бързо става ясно, че не успява да се впише в суровата среда, и скоропостижно е върнат в имението. И ето че се налага наемането на гувернантка. Всъщност на втора такава, след като първата загива мистериозно в близкото езеро. След смъртта на вятърничавата госпожица Уитакър в Блайт Хаус пристига госпожица Тейлър, която сякаш моментално хвърля мантия от мрак и заплаха над малкия свят на двете деца. Внезапно историите за призраци стават реалност и всички ужаси от романите в библиотеката като че ли оживяват. Започват да се случват странни, зловещи неща, а в центъра на всичко е нищо неподозиращият Джайлс. И Флорънс е единствената, която може да го спаси от демона край леглото му, може би с мъничко помощ от наивния добряк Тео Ван Хузиър – съседското момче с твърде крехко здраве, с което не съвсем по свое желание се сближава.

Романът „Флорънс и Джайлс“ е наистина завладяваща и подобрена версия на „Примката на призрака“ – готическата история за призраци на писателя Хенри Джеймс. Онези, които са чели „Примката на призрака“, вероятно вече виждат откровените препратки между двете истории и реверансът, който Джон Хардинг прави към автора на оригиналния сюжет. Флорънс и Джайлс вместо Флора и Майлс. Имението Блайт Хаус вместо имението Блай. Госпожа Граус вместо госпожа Гроус. Джон Хардинг не се опитва да избяга от оригиналната история – дори напротив. Неговата заявка е, че пише подобрена нейна версия, но дали е такава или всъщност се е получила съвършено нова и не по-малко завладяваща призрачна приказка, читателят сам ще прецени.

Когато лъжата е начин на живот...

 

БНР - Радио Видин - "Лятно четиво за лъжи, призраци и прошка"

Може би вече познавате семейство Синклер, ако сте попадали на завладяващия роман „Ние, лъжците“ на Емили Локхарт, излязъл у нас през 2015 г. Там обаче сте били в компанията на Каденс и братовчедите й – най-младите Синклер, внуци на Типър и Харис и трето поколение лъжци.

В романът „Семейство лъжци“ Емили Локхарт връща лентата назад, към 1984 г., т.е. 27 години преди събитията, разиграли се в „Ние, лъжците“, и към гордостта на Типър и Харис – техните три дъщери. В началото се питаш дали това продължение на историята ще е изпълнено със същата емоционална, разрушителна тъмнина като предишната. Трите сестри вече ги познаваме, макар и като зрели жени, воюващи за семейното богатство, но в „Семейство лъжци“ те са все още момичета. А една от изненадите е поднесена още в началото – сестрите някога всъщност са били четири.

„Семейство лъжци“ ни представя гледната точка на най-голямата – Кери и нейния разказ за зловещата тайна на сестрите, белязала ги за цял живот. Обединила ги и разделила ги едновременно. 17-годишната по онова време Кери, 16-годишната Пени и 14-годишната Бес трябва да се справят всяка по своя си начин със скръбта си след смъртта на най-малката си сестра – 10-годишната Роузмери, която се е удавила миналото лято. И трябва да го направят по типичния за Синклер начин – стоически, гордо, мълчаливо, защото каква полза, ако показваш колко си наранен? Нямаш време за излишна емоционалност, защото „единственият изход е напряко“, както винаги е повтарял Харис Синклер на дъщерите си. Синклер не скърбят и не падат духом – те винаги продължават напред! „Бъди гордост за своето семейство“, нали така?

 Възрастната Кери започва своя разказ по настояване на един призрак – този на сина й Джони, загинал едва на петнадесет години, който наистина иска да знае кое е най-лошото нещо, което тя и сестрите й са правили някога. И, както се оказва, Кери е наистина добър лъжец, който има какво да крие. Нейната история е откровено признание за семейна лоялност на всяка цена, за непосилната тежест на родителските очаквания и едно непрестанно усещане за непълноценност, за недостатъчно съвършенство по критериите на гордата фамилия, които стигат до крайност.

През онова лято Кери се чувства изолирана в скръбта си по Роузмери, неспособна да продължи напред. Да си Синклер не е лесно, особено ако си с разбита челюст наред с разбитото сърце. И някак неусетно Кери се пристрастява към кодеина и сънотворните. А някъде наоколо призракът на Роузмери търпеливо я чака, защото иска приказка, още една игра на „Скрабъл“ и много иска най-накрая да изгледа поне една серия на „Сетърдей Найт Лайв“. На остров Бийчуд призраците не са нещо необичайно, особено за Кери, което само потвърждава, че приключенията на нейната племенница Кади в „Ние, лъжците“ не са били само в главата на момичето. Присъствието на призрака на Роузмери обаче не е основния фокус в историята. Той е там сякаш за да внесе само малко нормалност в живота на Кери.

Някъде наоколо пък са вуйчо Дийн, който май не се вписва много в представите на Харис за истински Синклер, и момчетата – Мейджър, Джордж и Феф, неочаквани гости за едно лято на семейния остров Бийчуд. Братовчедката Ярдли просто иска да прекара малко повече време с гаджето си Джордж преди и двамата да заминат в различни университети и, естествено, животът да ги раздели завинаги.

Предстои личният остров на семейство Синклер да бъде опетнен завинаги. Но преди това…

Лорънс Фефърман или Феф успява да привлече вниманието на Кери още със стъпването си на острова. Романтиката, която той внася в живота й, е точно навреме, за да я извади поне за малко от скръбта й. Разбира се, историята е разказана през призмата на спомените на Кери. Улегнали, умиротворени, но все още парещи спомени. Защото именно Феф успява да накара Кери да повярва, че е възможно да бъде щастлива преди историята им да завърши с трагедия.

Всъщност точно това е основният акцент в романа. Неговият забързан, напрегнат сюжет го прави лесен за четене на един дъх, превръщайки го в завладяващо лятно четиво. Какво се е случило през лятото на 1984 г., за да бележи Кери за цял живот и да я превърне в кълбо от болезнена вина? Ще прости ли на живите поредният призрак, появил се на остров Бийчуд? Ще намери ли самият той прошка? Ами живите? Ще простят ли сами на себе си?

Необикновената история на едни чудати деца

 

БНР Радио Видин - Необикновената история на едни чудати деца

Добре дошли в Дома на мис Перигрин за чудати деца! Ще се опитам да ви разкажа за него без нито веднъж да използвам думата „чудат“, освен когато споменавам заглавието.

Това е една оригинално замислена и доста странна история за безименни чудовища и децата, които тези чудовища ловуват. Защото това не са обикновени деца. Това са децата от мистериозния пансион на още по-мистериозната мис Перигрин. И те са толкова странни и зловещи, че май никога не са съществували в действителност, освен във въображението на един леко изветрял възрастен мъж.

Шестнадесетгодишният Джейкъб е израснал с пленителните разкази на дядо си Портман за войната, по време на която бил дете и попаднал в странно сиропиталище на остров Кеърнхолм, скрит някъде из мъгливия Уелс. Джейкъб обаче е достатъчно голям, за да си даде сметка, че дядо му вероятно просто е малко луд. И все пак разговорите със смахнатия дядо са някакви разнообразие в иначе безкрайно скучното ежедневие на тийнейджъра. Всъщност май единственото такова. Може би на това до голяма степен се дължи и близката връзка между дядо и внук. И всичко върви горе-долу нормално и рутинно, докато дядо Портман не умира при зловещи обстоятелства, заричайки внука си да бяга, за да търси спасение на острова, за който цял живот му е разказвал, подготвяйки го за… какво? Спасение от какво?

Каквото и да е имал предвид дядото, Джейкъб се оказва абсолютно неподготвен за ужаса, в който попада, когато тръгва с баща си да търси истината. И започва да съжалява, че се е оплаквал от сивото си, скучно ежедневие. Че е искал разнообразие, искал е, но не чак такова, не и на такава цена. Преследван от безформени и безименни създания без да знае защо, той поема на пътешествие от което няма връщане, в издирване на място и хора, в чието съществуване не вярва, защото историите за тях звучат твърде смахнато, за да са истина. И твърде ужасно. Малка утеха е може би това, че насред целия ужас някак си открива любовта в лицето на деликатната Ема Блум, а мис Перигрин… Е, тя далеч не е онова, което Джейкъб очаква, нито пък което читателят очаква всъщност.

В своя необикновен роман „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ американският кинематограф и журналист Рансъм Ригс създава една наистина необикновена история, поднесена по всички правила на изкуството на фентъзито и хоръра, използвайки едновременно похватите и на литературата, и на фотографията. Самото оформление на книгата играе не по-малка роля за въздействието от разказа. В нея има безброй черно-бели фотографии, сякаш изпаднали от забравен стар албум. Необичайни фотографии на необичайни деца. Всички онези, за които разказва дядо Портман до самата си смърт и в които Джейкъб не вярва, но тръгва да търси с надеждата измислиците да не са измислици. Защото да се изправи сам срещу чудовищата звучи по-ужасяващо от всичко друго.

А чудовищата… те съществуват. И отново са тръгнали на лов за чудати деца! На лов за Джейкъб!

Снимките са онзи допълнителен герой в историята, който ѝ придава смущаваща достоверност. Защото те са истински. И колкото повече ги гледаш, толкова по-натрапчиво става това тревожно подозрение, че някъде там може би наистина има един тайнствен остров, скрит в мъглите на Уелс, с един злокобен изоставен пансион за сираци с необикновени дарби.

Още преди да отвориш книгата, дори и само заради корицата ѝ, очакваш класическа история за призраци. И тя е точно това, но… Точно така. Не съвсем. Оказва се, че е една почти класическа история за призраци, в която няма нито един призрак! Което не означава, че не е точно толкова страховита. Напротив! Защото в нея има чудовища. И герои, които не искат да бъдат такива.

„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ е зловеща по най-добрия възможен начин. Без да е истинска история на ужасите, но вдъхваща страх с всяка страница. Точно като страхът, който усещаш преди да скочиш от високо. История за пътуване във времето, за любовта, за ужаса на войната, което може би я прави особено актуална днес, за приятелството, изборите, които правим и цената, която сме готови да платим в името на онова, в което вярваме. За компромисите, които сме готови да направим (или не) и в името на какво. За границите, които сме готови да преминем и онези, които браним най-безкомпромисно. Почти невидими граници, точно като чудатите деца от сиропиталището на мис Перигрин.

През 2016 г. беше и премиерата на филм на режисьора Тим Бъртън по първата книга от поредицата за чудатите деца.