Когато Господ ходеше по земята....

 

БНР Радио Видин - Мемоарите на един Никола Радев

Когато Господ още ходеше по земята и понякога сядаше и на нечия маса, Никола Радев записваше всяка негова стъпка. Говореше или мълчеше с пророците му – поети и писатели, мъртви и живи, световно признати или никому неизвестни, но всички до един гениални. И ни разказваше съвременни притчи с дъх на море, цигарен дим, ракия, бяла като гибел, водка и сельодка. Понякога на чист спирт и евтин одеколон. И на поезия. Поезия колкото човек не е в състояние да понесе без зверски махмурлук. А после, за изтрезняване от водка и поезия, отваря по една бира – кехлибарена, с бяло калпаче, студена като собствена съпруга.

Никола Радев е добре познат на четящите хора в България. Роден през 1940 г., председател на Съюза на българските писатели от 1999 до 2003 г., той завършва Литературния институт „Максим Горки” в Москва през 1973 г. Същият оня институт, дето е в бившия дом на Александър Херцен, а преди това там бил Съюзът на съветските писатели, в чийто ресторант Есенин рецитира и вдига скандали. В тоя именно институт Никола Радев, моряк, бъдещ помощник капитан и вероятно най-добър български маринист, преживява челен сблъсък с класиците на руската литература, но още по-страшен е сблъсъкът му с бъдещите класици, негови състуденти и съвременници от целия източен блок. Сблъсък, който завинаги ще определи пътеките в живота му, а те са криволичещи и потайни, по-неведоми дори от божиите даже, населени с образи, които е трудно да познаваш, а още по-трудно е да седнеш на една маса с тях. Но пък когато ти се случи, е като посвещаване в рицарско звание. Защото не можеш просто да пиеш – трябва и да знаеш! Да разбираш.

И някак съвсем естествено ти се струва да седиш в някоя кръчма с поета Иван Динков – същият, дето специално заради него в поезията трябва да направят резервна скамейка, защото иначе не спира да прави каквото си иска с думите – а някъде край вас да се мяркат образите на Чехов, Лермонтов, Достоевски, Горки, Толстой, Гогол… Да вдигате наздравици с тях, да говорите за литература, светове, живот и любов, смърт и безсмъртие… Да четеш Писмата на Пушкин до всички влюбени в него жени. И да чуеш как някой като Иван Динков ти поднася мисълта чиста и оголена като ядка.

В мемоарната си книга „Когато Господ ходеше по земята” Никола Радев подобно на библейски пророк, свидетел на сътворението, просто разказва. Разказва така, че очите започват да те болят от думите върху страниците. Разказва за раждането на поети и писатели, за любовите и гибелта им, а и за техните унищожители. Малко и за читателите. Разказва за мрака, в който да светиш е смъртоносно, но как да скриеш пламъка в себе си?

Разказва в реч като за нобелова награда как човек се учи на магията да пише, да пие водка на екс и да разкарва сутрешния махмурлук по руски. За единствената сила, способна да събере на една маса руснак, беларусин, украинец, лезгин и българин – а именно литературата! Онази – голямата литература! Разказва за пиянството в измерения далеч отвъд алкохола. За страховете и маниите на Гогол и за неизпълненото му предсмъртно желание. За Толстой и неговите жени и романи. За Маяковски и милицията. За Пушкин, който знаел, че светът е непоправим в своята логика, за разлика от Гогол, който вярвал, че може да промени света със силата на литературата, и захванал да пише втори том на „Мъртви души”, само за да изгори ръкописа дни преди смъртта си.

Гогол май е бил по-прав, ако ще питате. Литературата все пак ще промени света… евентуално… може би…

Може пък да ви е интересно да научите в кое някога съветско, днес украинско село петлите кукуригат за три републики. Или да заспите на пода до председателя на Съюза на съветските писатели през 1970-а. Или да надникнете в мрака, сътворен от чудовища в човешки образ, задушаващ всеки порив на мисълта, всеки опит за индивидуализъм. Може би нямате представа върху какво стъпват Сталин, Берия и Хрушчов, докато изкачват йерархичната стълбица. А може би не искате да имате представа. Но трябва. За да не се налага някой някога отново да преживява други чудовища като тях.

Никола Радев не можеш да го четеш бързо. За удоволствие – да, но не бързо. Не става за четене на екс, ако не искаш да се събудиш с тежък махмулрук като след препиване с чукотски спирт. Спомените му са пълни със съвременни и не съвсем съвременни донкихотовци, превърнали лудостта и таланта си в най-суровите съдници на реалността, в която са имали съмнителния късмет да се родят и да творят. Пълни са с герои и злодеи, ама истински. Може би затова героите му сякаш са малко тъжни и не винаги побеждават, а злодеите са по-страховити от измислените и понякога остават непобедими. Оръжието на злодеите си остават ножовете, отровата и куршума. Оръжията на героите в мемоарите на Радев разполагат само с лист и перо. И със себе си. И не е ясно кой надделява. Май никой. Но, както казва и самият Никола Радев, несправедливостта невинаги е безкрайна и в това е надеждата ни.

И накрая нека си пожелаем по-често да сънуваме Пушкин! Ако не знаете, на хубаво е!

Майкъл Крайтън ни определя "Фатален срок", за да се върнем в настоящето

 

Изненадващо за писател, познат иначе със смелите си заигравки с бъдещето и с невероятните си и мащабни фантастични романи, Майкъл Крайтън решава да ни докаже, че познава миналото не по-зле и може да намери фантастичното дори там, където са властвали мечът, копието и суеверието.

Романът му „Фатален срок“ започва на прага на ХХI век. Започва в свят на мултивселени и на експлозивен напредък на технологиите, където някой успява да изобрети (вярно, малко случайно) истинска, действаща машина на времето. Компютрите са с размер на молекула, а историята от мъртво знание за отминали събития се превръща в дестинация, която можеш да посетиш, разгледаш, опознаеш и преживееш. Или да умреш от нея.

Група учени е успяла да изобрети квантов компютър, който може да преодолява бариерата на времето и да пренася хора през него. Разбира се, става почти неволно, докато работят върху възможността за телепортиране на хора и предмети между две отдалечени точки. Но неочаквано открехнатата врата моментално разкрива нови и неподозирани възможности, както за технологичните гиганти и инвеститорите им, така и за историците.

Собственикът на компанията Боб Донигър е безскрупулен тип, искрено убеден, че хората в настоящето са напът да се отегчат от конвенционални забавления като телевизията, видео и компютърните игри и тематичните паркове и много скоро ще са склонни да плащат космически суми за нещо ново, непознато и екзотично. За автентичност. Като пътуване във времето например. Тоест бъдещето е в миналото и той има много смела идея как да превърне това в пари. В големи пари! Но за целта миналото трябва някак да бъде приспособено за бъдещите пътешественици. Да бъде обезопасено, доколкото е възможно. А кой познава миналото по-добре от един професор по средновековна история?

Когато професор Едуард Джонстън се прехвърля в любимия си ХIV век и изчезва, неговите студенти начело с най-добрия сред тях Андре Марек и синът на професора Крис не се колебаят да го последват. Обаче дали са готови като хора, родени във времето на компютрите, квантовата физика и космическите технологии, да оцелеят в епицентъра на Стогодишната война, в най-мрачните и кръвопролитни времена на Средновековието? Дали добрата им подготовка откъм познания за живота в този период няма да се окаже твърде недостатъчна, за да се справят с двата враждуващи лагера и да намерят своя ментор?

Едно приключение, в което няма добри и лоши герои – всички са еднакво гадни и отчаяни, а оцеляването е ежедневие за всички – от военачалниците до селяните. Всички те са наясно, че скоро или не, общото им бъдеще е една насилствена и ужасяваща смърт. А една група студенти трябва да останат живи насред целия средновековен кошмар и да върне вкъщи своя любим преподавател и баща.

Верен на своя кинематографичен стил, Майкъл Крайтън забърква една шеметна история, в която има всичко – замъци, рицари, дуели, турнири, мечове, благородни девици, тайнствени манастири, крале, герои и предатели. Когато миналото и настоящето си дават среща в този исторически фантастичен роман, екшънът е гарантиран, а докато героите в него правят и невъзможното, за да оцелеят или да се влюбят, читателят неусетно се запознава с изненадващи подробности за живота в Средновековието. „Фатален срок” ни учи, че нашето ежедневие, което приемаме за даденост, стои върху основи, вкопани далеч назад през вековете. Учи ни, че въобще не сме толкова умни, колкото си мислим, нито превъзхождаме кой знае колко в това отношение хората от ХIV век например, а войната буквално спира растежа на човешката цивилизация и пътя ѝ напред. И тогава, точно както и сега. Винаги е било така.

Всъщност Майкъл Крайтън не за първи път прави подобен микс от минало и настояще, само за да ни демонстрира колко неподготвени може да сме за такъв сблъсък. Всички помним какво се случва в „Джурасик парк“, когато жадните за екстремни нови преживявания хора от ХХ век се оказват изправени пред юрската ярост на динозаврите. Общо взето, съвременният човек рядко държи печелившата комбинация от карти в тези срещи.

През 2003 г. романът „Фатален срок“ беше филмиран с участието на Пол Уокър, Джерард Бътлър и Били Конъли, но ако искате да го гледате, може би ще ви се наложи да се върнете малко назад в миналото. Ако сте като Андре Марек и мечтаете да живеете в Средновековието, и филмът, и романът ще погълнете на един дъх. Ако обаче не сте сигурни, че това е вашето време… Е, може пък да си промените мнението или да го затвърдите. Във всички случаи романът ще ви хареса.

Йордан Матеев ви съветва да внимавате край морето, особено ако имате какво да криете

БНР Радио Видин - Вдигнете градусите с българско криминале

 

Зимата може би не е най-подходящия сезон за морски приключения, но въпреки това нека поемем към морето и към малко забутания къмпинг "Рай", някъде там, близо до село със страховитото име Череп. Всъщност за къмпинг "Рай" няма подходящ сезон, ако си сред виновниците, осъдени на смърт от Сянката. Сянката е дебнала там години и години, за да въздаде своето правосъдие.

В романа "Смърт край морето" на писателя Йордан Матеев група от десет души случайно или не се озовава на брега на морето, в изолиран къмпинг, точно когато навън вилнее най-силната буря от години. Откъснати от света по всички възможни начини, те се оказват заложници на жесток невидим убиец. По-жесток дори от бившия престъпен бос с афинитет към кръвопролитията Усмихнатия и от професионалния убиец Коце Маца. За Усмихнатия и Коце Маца е ново и непознато преживяване да са в ролята на жертви. Не че за останалите е по-познато, но точно тези двамата определено не са свикнали да бъдат преследвани.

През 1992 г. двама души замислят обир, но им трябва изкупителна жертва, която да поеме вината… и да умре. Трябва им Кирил Марков – самотен баща, озовал се в трудната ситуация да търси спешно заем за операция на сина си. Данаил Асенов по прякор Лисицата и безскрупулния старши лейтенант Пламен Доков, наричан още Манекена, вярват, че са замислили перфектния план, когато решават да отмъкнат един милион долара от един от най-жестоките мутренски босове. Времето е такова – брутално, гладно, лишено от правила и закони освен правото на по-силния, по-наглия, по-кръвожадния. Вярват и че нищо не може да се обърка.

Но всичко се обърква. Жертвата не само отказва да умре, а дори изчезва с парите. Не за дълго, разбира се, но все пак се оказва достатъчно, за да успее да скрие милиона преди убийците на Усмихнатия да го настигнат. Кирил Марков и петнайсетгодишният му син умират, а с тях – като че ли и надеждата Усмихнатия да си върне парите. Един баща губи сина си от ръцете на убийци, само за да го последва няколко месеца по-късно. След тях остава единствено спомена за тази трагедия… и един изчезнал милион. В долари!

Петнайсет години никой няма представа къде са потънали парите, а и вече никой не вярва много-много тепърва да се появят. Може би отчаяният баща е отнесъл тайната си в гроба. А може би не?... Някой все пак знае нещо. И умее да чака. Ето че след толкова време петимата преки виновници за смъртта на баща и син и петима случайни хора се оказват блокирани в къмпинг "Рай". А някой не е забравил и не е простил. И е създал идеалните условия за отмъщение.

Пет смъртни присъди без право на обжалване биват издадени през загадъчно появил се DVD-запис. Петимата невинни, извадили лошия късмет да са сред виновните, са с предупреждение, че ги очаква същата съдба, ако направят опит да попречат на мистериозния отмъстител. Но мисълта за един милион долара сякаш заглушава гласът на Сянката от записите. И започват да умират хора.

Романът "Смърт край морето" ни дава съвет – внимавайте, когато сте прекалено близо до морето, особено ако ръцете ви не са от най-чистите! Там често пъти дебне смъртта, при това в наглед райски кътчета. И ако вече сте направили асоциация с криминалната класика на Агата Кристи "Десет малки негърчета", нека кажем, че "Смърт край морето" е нейна достойна реплика по български, в която има много познати на българския читател елементи – и мутренските години на ранната демокрация, и възходът на силовите групировки в началото на деветдесетте с цялото усещане за безнаказаност на богатия и силния, и заплетени престъпления, и почти свръхестествен убиец… а има и стряскащо кървав финал, достоен дори за роман на Агата Кристи.

Авторът Йордан Матеев е роден във Варна, бивш журналист в девненския вестник "Седем дни" и редактор на вестник "Бизнес витрина". През 90-те се занимава и с писане на фейлетони и сценарии за хумористични радиопредавания, а през последните години предпочита да насочи усилията си към литературните си занимания, които са основно в областта на фантастиката, криминалните и хорър романите.

Аз съм Ози

 

"... В края на 1969 отчаяно търсехме нещо, което да ни изведе на следващото ниво. Но все още бяхме в списъка на третостепенните групи, вечер след вечер. Последното ни участие за годината беше на 24 декември в Къмбърленд - все още ни даваха много работа там - в Уигтън Маркет Хол. Оказа се, че до залата има женска психиатрия и всяка година лекарите пускали пациентките на коледни танци. Не знаехме нищо за това, но дори да знаехме, едва ли някой от нас би предположил, че кукувичарникът ще избере концерт на „Блек Сабат“ за ежегодната си разходка. Но така стана. Бяхме по средата на "N.I.B.", когато всички тези луди мацки влязоха накуп през задната врата на залата и в края на песента избухна бунт. Трябваше да го видите: лудите мацки удряха мъжете, а после приятелките на мъжете удряха тях. Беше пълен хаос. Когато полицията се появи, сума ти жени лежаха на пода с насинени очи, разкървавени носове и сцепени устни.

И тогава те започнаха да пеят „Дайте шанс на мира“.

Междувременно ние стояхме на сцената и усилвателите бръмчаха. Погледнах към Тони (Айоми) и той ме погледна.

- Това е пълна лудница - прошепнах му.

Той само сви рамене, засили усилвателя си и започна да пее „We wish you a Merry Christmas”..."

 

из "Аз съм Ози" - Ози Озбърн

"Беднякът милионер" - съвременна приказка за доброто

 

БНР Радио Видин - "Беднякът милионер" - съвременна приказка за доброто

Някога мечтали ли сте си да спечелите милион? Например в телевизионна игра на въпроси и отговори. Е, запознайте се с Рам Мохамад Томас – беден млад сервитьор, който току-що е спечелил един милиард индийски рупии в такова състезание и вече е в затвора. Официално е обвинен в измама, но неофициално още в самото начало на историята става ясно, че екипът просто няма достатъчно пари, за да му изплати наградата. Никой не е очаквал, че някой, особено пък някой като него, ще успее да отговори дори на един въпрос. Но някак си Рам успява.

Така започва „Беднякът милионер”. Не, не филмът с осем награди Оскар, а дебютният роман на индийския писател и дипломат Викас Сваруп, който през 2008 г. става основа за заснемането на едноименния филм.

Историята започва в затворническа килия в индийската филмова столица Мумбай, за да ни поведе през Индия такава каквато е – пъстра, ароматна и бляскава като базар в сърцето на Ню Делхи, но и мръсна, опасна и уродлива. А в килията е Рам, изтезаван от полицията, за да подпише фалшиво самопризнание, че е спечелил наградата в телевизионното шоу с измама. И точно когато е готов да се пречупи и да признае всичко, което искат от него, в ареста нахлува младата и нетърпяща възражения адвокат Смита Шах.

С нейната поява Викас Сваруп без да се бави разгръща една почти дикенсова история, разказана в първо лице в дванайсет глави – по една за всеки от дванайсетте въпроса, на които един безимотен индийски сирак не би трябвало да знае отговорите. Защото Рам Мохамад Томас е именно това – сирак, отгледан от английски свещеник, принуден след смъртта на благодетеля си да отиде в сиропиталище, където обаче среща най-добрия си приятел Салим и… това е само началото.

За разлика от спретнатия сценарий на филма със същото заглавие, романът не следва някаква хронология в случките, разказвани от главния герой. Те следват дванадесетте въпроса от злополучното предаване. Всяка глава разказва история, в която се крие ключ към отговора на един от въпросите, зададени на Рам в играта. Всичко това Рам разказва с откровеността на сирачето, което никога не е чело вестник, не е ходило на училище и не би трябвало да знае нищо. Разказва ни собствената си невероятна история от деня, в който е намерен в кутия с дрехи, дарени за бедните, до деня, в който печели един милиард рупии.

Дванадесетте глави, както казах, не са в хронологичен ред, но затова пък правят една смущаващо детайлна дисекция на социалната система, нравите, тъмните кътчета в съвременна Индия. Макар и дипломат по професия, Викас Сваруп показва необикновено дълбоки познания за съвременния живот в страната си и подлага на язвителна, понякога дори брутална дисекция злоупотребите, престъпленията и жестокостите, широко разпространени дори през ХХІ век там. И въпреки че е почти невероятно всички тези жестокости да се случват чак толкова често, колкото в разказа на Рам Мохамад Томас, те всъщност са реални, случват се и в момента, при това много по-често, отколкото ни се иска да повярваме.

„Беднякът милионер” не е книга за убиване на скуката. Не е и за сладко прекарване на свободното време. В нея има твърде много нецензурни думи, секс, убийства, бедност, престъпления, жестокост, безнадеждност, мизерия, несправедливости и отчаяние. Достатъчно, за още поне няколко романа. Има добри и лоши герои, бели и черни души, покварени богаташи и фалшиви филмови звезди, бедност и експлоатация и всичко останало, което можете да добавите към сместа, за да получите една истинска индийска филмова история.

Макар и не особено обемен роман, развиващ се сравнително бързо, „Беднякът милионер” ни запознава от близо с Индия в нейния най-зловещ и екстремен вариант. Може би твърде кинематографичен, почти абсурден на моменти, той всъщност разказва преди всичко история за човечността, оцеляването в мрака, възмездието и в крайна сметка за надеждата, че аутсайдерът все пак ще намери своето място в света. Една пленителна смесица от комедия, драма и романтика, типични за Индия. Ако искате да погледнете към тази необятна страна отвъд рекламните трикове, отвъд захаросаните кадри и клипове, отвъд сладникавите романтични филми, романът на Викас Сваруп е едно добро начало.

И да, ако търсите дълбока психология, може би трябва да потърсите другаде. Правдоподобно ли звучи цялата история? Със сигурност не на сто процента, дори не и на осемдесет, но кого го е грижа? Не това е била идеята на автора, който очевидно е искал да създаде една фантастична, малко шокираща, леко зловеща на моменти съвременна приказка за вярата в крайната победа на доброто, независимо от всичко.