В романите на Йоанна Хмелевска всичко е червено и всичко е смешно

 

Йоанна Хмелевска е литературният псевдоним и забавното алтерего на полската писателка Ирена Барбара Кюн, смятана за основателка на така популярния днес жанр „ироничен детектив“.

Накъдето и да се обърне Йоанна – симпатична почитателка на конните надбягвания и хазарта като самата авторка, – тя се спъва в мистерии, загадки и престъпления. И в леко шантави, друг път в доста досадни роднини, приятели, познати и непознати. Същото се случва и в романа „Всичко е червено“. От мига, в който слиза от влака в малкото датско градче Алерьод близо до Копенхаген, започват се случват странни и откровено зловещи неща.

Всичко в романа започва с едно гостуване в Дания при стара приятелка, която си има нова градинска лампа и по този повод е събрала няколко близки хора в двора си на по питие. Вярно, гостуването малко се обърква, защото гостите отказват да спазват графика на домакинята и вместо един по един, се появяват почти едновременно. Сякаш всички поляци, намиращи се по някаква причина в Дания, и някои датски роднини са решили точно сега да се отбият у Алиция Хансен. Не отнема много време в къщата ѝ да стане по-пренаселено отколкото на магистрала в пиков час, но не това е причината наоколо да започнат да падат трупове. Нищо, че на самата Алиция в един момент наистина започва да ѝ се иска да убие някого от гостите. Например Йоанна с нейния неконтролируем език.

Иначе Алиция е кротка, доста разсеяна полякиня и благовъзпитана вдовица, отчаяно опитваща се да угоди на всеки. Е, с малки изключения, разбира се. За нея последното, което би си помислил човек, е че може да стане обект на престъпление. Омъжила се преди години в студената Дания, тя често е разпъвана на кръста на обърканите си семейни връзки и взаимоотношения на територията на двете държави. Но колкото въпросните взаимоотношения и да са объркани, типично по полски, никой не е очаквал да се стигне чак до убийството на един малко досаден, но безобиден алкохолик на градинското парти на Алиция. И това се оказва само началото – някой явно гори от желание да убие и притеснената домакиня. Тя от своя страна няма време да се уплаши за себе си, защото далеч повече я плаши мисълта за застрашително намаляващото чисто спално бельо и че ако още някой се натресе в дома ѝ, няма къде да го настани за нощувка. На всичкото отгоре виси и въпросът с едно неясно наследство, за което все не остава време в хаоса от пристигащи и заминаващи или изнасяни на носилка хора.

Ето как думите на Йоанна за евентуалния превод на името на градчето Алерьод, което според нея означавало „Всичко е червено“, се оказват пророчески и сякаш всичко започва да се оцветява в червено. Местната полиция почти всяка сутрин начева работния ден с ново повикване от дома на Алиция заради поредното убийство, докато полицай Мулдгаард среща все по-големи трудности и с полския език, и с разследването. Единственият начин загадката евентуално да получи своето обяснение, кръвопролитията да спрат и някой да влезе в затвора, изглежда е да се намери едно писмо, потънало в хаоса в алициния дом. Докато Алиция обръща всичко надолу с главата в издирване на мистериозното писмо, а няколко нейни приятели правят и невъзможното, за да я опазят жива, наоколо падат жертви една след друга.

С неподражаемия си хумор Йоанна Хмелевска забърква абсурден сюжет, в който героите ѝ на всяка крачка се спъват в трупове, но това не е причина да спрат да се забавляват, макар и със собствените си страхове и притеснения. А докато те търсят убиеца, читателят научава учудващо много любопитни факти за поляците, за начинът им на мислене, за традициите и навиците им.

Йоанна Хмелевска е родена през 1931 година във Варшава в семейството на банкер, но сама казва, че е отгледана само от жени – баба, майка и две лели. Благодарение на тях учи чужди езици и се влюбва в литературата. Преди да започне да пише обаче, все пак завършва архитектура, колкото да се убеди, че в тази област никога няма да успее да създаде нещо значимо, и работи като дизайнер. Днес романите ѝ са преведени на над десет езика и успяват да я превърнат в най-популярния и продаван съвременен полски автор.

Верчето, Надежда и Любов... и Красимира Кубарелова

 

Ако и на вас ви идва в повече ежедневието, стреса, динамиката, знайте, че не сте единствени. Ако се чувствате като хамстер в колело, в което препускате и препускате, а сякаш не мърдате и на милиметър, то вие сте типичен представител на съвременния човек. Животът ни е пълен със задължения, цели, срокове, в необходимост да се доказваме. Преследваме житейски и професионални постижения, които дори не сме сигурни искаме ли ги или обществото ни внушава, че трябва да искаме. А с напредването на годините вместо спокойствие, у себе си все по-често откриваме едно неясно и нарастващо усещане за пропуснати моменти.

Пропуснали сме да направим хиляди неща, да вкусим хиляди малки удоволствия, хиляди възможности да бъдем щастливи и удовлетворени. Заслушваме се все по-често в призивите да излезем от зоната си на комфорт, особено когато сме приели за такава рутината, сивотата, машиналното живеене ден за ден. Тичането след задължения, в което се крием от собствените си несбъднати копнежи и неосъществени мечти, започва да натежава все повече.

Но колко от нас имат смелостта наистина да го направят? Колко от нас имат волята да признаят, че са пропуснали куп неща в живота си, които с годините ни липсват все повече? И колко се осмеляват в крайна сметка да посегнат към тях и към собственото си усещане за щастие? Колко избират себе си?

Романът „Верчето, Надежда и Любов“ – четвърти на варненската журналистка и писателка Красимира Кубарелова, разказва именно за хора, на които сивотата, рутината, измамния комфорт на удобното ежедневие са им дошли в повече. Омръзнало им е да живеят според чуждите очаквания, за чуждите нужди, но все още чакат онова малко камъче, което ще преобърне нещата из основи, защото сами нямат нито желание, нито сили да го направят. Но те са хора, на които им се случват хубави неща, както казва самата авторка, когато съдбата решава да им помогне мъничко. Например с едно неочаквано наследство.

Когато Верчето – с нищо неотличаваща се счетоводителка и неосъществена поетеса – изненадващо наследява 200-годишна къща някъде в Еленския Балкан, първата ѝ мисъл е, че е станала грешка или някой се опитва да я измами. То какво друго да си помисли човек? Но ето – къщата е там и чака. Чака някой да заеме мястото на Любов, старата приятелка на Надежда – майката на Вера. Някой да внесе своята душа и своя цвят и аромат в нея. Чака точно Верчето, която пристига с малката си кола, една чанта багаж и цяла планина от колебания.

И Верчето пристига, само за да установи, че понякога отговорите, които търсиш, са някъде там назад, във времето, което си пропуснал и в местата, които си напуснал, толкова отдавна, че дори не помниш кога. Пристига, за да чуе гласът на Балкана и да открие, че го разбира. Че познава цветовете на планината, ароматите и звуците ѝ, дори вкуса ѝ.

Безкрайно топъл и по женски уютен, романът „Верчето, Надежда и Любов“ идва десет години след предишния и разказва история, която може да се случи на всеки. История за изгубените корени и усещането за безсмислие и за пътя обратно. За прошката и вярата. За страха и умората. За любовта, желанието за щастие, стремежът към хармония и правото да ги имаме. За семейството. И за три жени, свързани с по-особена пъпна връв.

Романът разказва и за осиновяването, за осиновените и за това колко грешно е човек да съди прибързано, да слага под общ знаменател. За смели жени, които нямат представа колко са смели, и за онези покрай тях, които изпробват смелостта им и я поставят на изпитания.

Както и предишните романи на Красимира Кубарелова, въпреки сериозните теми, които засяга, и този е изпълнен с неподражаем хумор и чувство за самоирония. Смехът, макар и леко горчив на моменти, е основната черта на нейните героини и запазена марка на варненската писателка, призната за явление в българската литература. За своите романи тя казва, че съвсем умишлено са написани така, че да оставят сладка следа, а заглавията им са като рецепти от стара готварска книга – „Стари шлагери и крем брюле“, за който вече сме говорили в ефира на Радио Видин, „Кръстина и райските ябълки“, „Розов храст и сладко от смокини“ и последната – „Верчето, Надежда и Любов“. Все романи, към които да посегнеш, когато имаш нужда от нещо топло с аромат на дюли.

Всичко, което искахме" - разказите на Мадлен Аспарухова за всички нас

 

Всички сме чували онова клише – „Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне!“ Пожелаваме си хиляди неща. Колкото души питате, толкова различни отговора бихте чули на въпроса „Какво искаш най-силно?“ Но когато теглим чертата, когато махнем излишното и остане само сърцевината на желанията ни, там почти винаги стои едно – любовта. И да, понякога, колкото и да е тежко, далеч по-безболезнено и щадящо е тя да не се случи. Не тази, която искаме, не така, както я искаме.

Всеки от нас се е сблъсквал с любовта. Понякога е като случаен сблъсък от невнимание при разминаване на улицата, друг път е като катастрофа на оживена магистрала. Но всеки път е с последствия.

Именно любовта е всичко, което искат героите в сборника разкази "Всичко, което искахме" на Мадлен Аспарухова. Любовта трудна, любовта невъзможна, любовта болезнена и разтърсваща, дори унищожителна. Дори любовта, от която сме готови да се откажем, пак в името на любовта. Любовта във всички нейни проявления и форми, но най-вече в онези, които оставят трайни следи като родилни белези.

Онази, заради която си готов да простиш измяната и да откажеш да простиш верността.

Онази, заради която пушиш със зачервени очи на гарата, когато всъщност не пушиш, не заминаваш никъде и очите ти въобще не са зачервени.

Онази, която не забравяш, независимо колко пъти се влюбваш в други междувременно. Защото тя е тази, за която са те предупреждавали да внимаваш, да се пазиш от нея като от огън.

Онази, заради която си готова да се откажеш от мъжа, когото обичаш – защото той обича друга.

Която пие 3 в 1, слуша U2 и има очите на Бойчо Огнянов, дори когато всичко друго от него си е отишло безвъзвратно. И печели твоите битки, с твоите любови, само за да си щастлив. Защото те обича да пълно отрицание.

А ние, читателите, търсим заедно с героите от разказите, чакаме, надничаме зад ъгъла дали не се задава любовта, пушим на гарата в очакване на влак, който никога не идва, в очакване на любов, която е слязла на чужда гара, в чакане на други влакове, които може би също не идват... Не е ли това основната движеща сила на света? Вечното преследване на невъзможното съвършенство.

Всъщност понякога може би не искаме любов. Може би сме я намерили и единственото, от което имаме нужда е да извървим улиците на спомените си в онзи град, в който скитат познати сенки, и да изпием една бира, ама истинска, а не с вкус на лимон например, в кухнята на баба Нада, докато тя прави баница и споделя челен опит... от кухнята на живота.

Не на последно място, понякога любовта се оказва не това, което очакваме от нея. Твърде слаба е, за да издържи тежестта на една ваза дори. Твърде тиха, за да чуем думите, от които имаме нужда. Твърде крехка, за да издържи на разрушителната сила на една възглавница в ръцете ти.

В книгата на Мадлен Аспарухова има 44 разказа, а в действителност 44 вида любов. 44 гари, 44 влака. Но дали всеки влак спира на точната гара? Не винаги, дори не често като че ли. Объркани влакове търсят своите гари, понякога безуспешно, междувременно спирайки на други, очаквайки двама души да се качат най-сетне в един и същи вагон. Двама души, които цял живот се чакат и разминават, цял живот се връщат и тръгват, но единият сякаш винаги остава на да пуши със зачервени очи любимите цигари на другия и да го чака, само за да се качи на свой ред в следващия влак, без да е сигурен, че когато се върне, ще има ли заради кого. Без да е сигурен дали изобщо ще се върне и дали ще е същия. Дали ще го чака онзи, когото е оставил, такъв, какъвто го е оставил, или зад цигарения дим ще открие очите на непозната любов и тя ще е точната.

А не е ли всъщност целият живот едно неспирно променящо се разписание, един безкраен низ от влакове, на които се качваме и слизаме, гари, на които пристигаме или от които заминаваме? Пътуваме, преследваме, преследват ни, слизаме на грешните гари, закъсняваме или избързваме, отново тръгваме, променяме маршрути, понякога катастрофираме повече или по-малко тежко... А крайната цел, оказва се, е една и съща. Щастието. Просто някои от нас, докато го преследват, забравят, че пътят към него е преди всичко път към нас самите. Увереността, че сме направили правилните избори, че вървим в точно накъдето трябва, дори и когато всичко твърди, че вървим в грешна посока.

Може би ще ви се стори, че героите от разказите на Мадлен Аспарухова често правят грешки. Вземат грешни решения, правят грешни избори. Като всички нас. В крайна сметка всички сме продукт преди всичко на грешките си и на онова, което сме научили от тях. Разликата е, че нейните герои се изправят пред грешките си, признават ги и тръгват в опит да ги оправят, дори и когато това означава да направят нови, може би още по-големи. Дори и когато няма шанс за поправка. Тайната е в куража.

„Всичко, което искахме“ е от книгите, които трябва да прочетеш няколко пъти, без да бързаш. Да се връщаш назад като в танго. Тя е от книгите, в които задължително намираш нещо от себе си, защото в крайна сметка всички сме били поне веднъж на някоя гара, качвали сме се на някой влак с надеждата да ни дочакат или сме чакали пристигащите.

"Малки неща като тези" - книгата финалист за наградата "Букър" за 2022 г.

 

БНР Радио Видин

През 1985 г. градчето Ню Рос, разположено някъде в Ирландия, е в очакване на Коледа, а местният доставчик на въглища и дърва за отопление Бил Фърлонг е просто един мъж, правещ всичко по силите си за своето семейство – за жена си Айлийн и петте им дъщери. Градчето се приготвя за големия празник и сякаш нищо особено не се случва. Но над обикновеното ежедневие с познатите на всеки човек грижи и радости, тревоги и надежди, в Ню Рос, както винаги, е надвиснала сянка, защото там на хълма е женският манастир с мрачните тайни, които пази и за които никой не смее да говори. Никой няма право да се противопоставя на монахините, на религията и на Бог, но най-вече на монахините и религията. Бог отдавна няма думата като че ли.

Ирландската писателка Клер Киган познава в подробности скандалите, разтърсили католическата църква в края на ХХ век, когато на бял свят излиза истината за т.нар. магдалинини перачници, а романът ѝ „Малки неща като тези“ неслучайно е сред номинираните за престижната литературна награда „Букър“ през 2022 г.

Ужасяващите „магдалинини перачници“ съществуват от около 1700 г. Те са цяла система, контролирана от католическата църква със знанието на ирландското правителство, предназначена да експлоатира до смърт труда на момичета и жени, нарушили морала и забременели без брак. Съществуващи под благовидния предлог за превъзпитание на „пропадналите“, тези места всъщност стават причина за смъртта на хиляди жени и деца. Децата биват отнемани от майките си, за да бъдат осиновени или да умрат, докато жените просто биват убивани с непосилен труд, глад и изтезания. Последната такава перачница официално затваря врати едва през 1996 г. на фона на разразилия се световен скандал.

За една такава перачница разказва Клер Киган в романа си „Малки неща като тези“ и за сблъсъка на обикновения човек с жестокостта, бездушието и безчовечността, скрити под одеждите на монахини и свещеници. Клер Киган сваля маските на всички – от църковните служители до обикновените хора, за да покаже вината им. Защото невинни няма. Всички са съучастници.

Ако в началото сблъсъка на хората от градчето с истината за случващото се зад стените на манастира е мимолетен като внезапна студена тръпка, която бързо преминава, то за Бил Фърлонг нещата не са толкова лесни за подминаване. Може би защото преди години собствената му майка е била една от „пропадналите“ жени. Забременяла само на шестнайсет години, тя има късмета да получи подкрепа от господарката на имението, в което работи – протестантката госпожа Уилсън – и да отгледа сина си спокойно.

Стотици и хиляди момичета обаче нямат тази възможност и няколко от тях са там, в перачницата на манастира над Ню Рос. Момичета, през чиито ръце минава цялото мръсно пране на градчето и никой не го е грижа какво струват всъщност снежно белите покривки, колосаните ризи и заличените петна по панталоните и роклите. Никой не иска да се замисля, може би осъзнавайки, че носи частица вина за ставащото.

Бил Фърлонг обаче има пет дъщери. Осъзнавайки, че никоя от тях не е застрахована от подобно бъдеще, и че майка му е била в опасност да сподели съдбата на всички онези несретници, той не може да се преструва. И си дава сметка, че деспотичните монахините имат точно толкова власт, колкото им е дадена от хората, и ще я имат до момента, в който някой не я изтръгне от ръцете им.

Образът на Ирландия от осемдесетте, който Клер Киган създава, вероятно изглежда доста опростен. В Ню Рос почти няма нови технологии, ако не се броят няколкото споменавания на джипове и летища. Градчето сякаш е застинало във времето от преди технологичния прогрес, някъде в края на ХIХ век. Вместо препратки към музикални и филмови звезди от осемдесетте, романът прави такива към Дикенс и домашно приготвените сладкиши. Това описание на Ирландия от осемдесетте обаче е много точно всъщност, а Клер Киган го поставя пред читателя като запечатан в кехлибар фосил.

Отношенията между хората в малкото общество на Ню Рос също са описани майсторски. Онази твърде позната лицемерна благопристойност и фалшивата добродетелност, под която всичко е прогнило от страх и от почти психопатична липса на емпатия. Бил Фърлонг също се страхува. Той е изпълнен с неохота и нерешителност, но и с естествено добродушие. Жените около него също се боят ужасно за собствените си деца и този страх ги изпълва до степен да станат неспособни да виждат злото извън дома си. Дали именно този страх не е една от основните причини за утвърждаването и увековечаването на същото това зло като норма? Дали той не е основната причина за страданието на всички онези момичета в перачниците?...

„Малки неща като тези“ е роман, който тихо, но натрапчиво ни напомня, че има места по света, където общото веселие все още зависи от мизерията на изкупителните жертви, които го плащат. И да ни накара да се огледаме. Дали пък ние самите не живеем в някое от тези места? Кои са изкупителните жертви в нашето общество, за какво си затваряме очите и колко всъщност струват чистите ни ризи? А дали сред тях в гардероба не се крие някой и друг скелет?...