Лиз Нюджънт отваря вратите към душата на един насилник

„Когато я ударих за първи път, очаквах някаква по-бурна реакция. Тя просто остана да лежи на пода, притиснала челюстта си с ръка. Взряна в мен. Мълчалива. Дори не ми се стори изненадана.“

Така започва романът „Загадката Оливър“ на ирландската писателка Лиз Нюджънт. Твърде възможно е той да се окаже най-оригиналното четиво, което ще отворите от дълго време насам, а и занапред. Разлиствайки страниците му, ще попаднете в света на преуспяващия писател Оливър Райън, за да проследите формирането на един класически насилник.

Оливър е детски писател, успял да добие световна слава със завладяващите приказки за смелия малък принц Искричко, които пише. Именно приказките му го срещат с деликатната Алис, която от илюстратор на книгите му, става и негова съпруга. Точно тя, която е толкова различна от бляскавите дами, ухажвали безуспешно Оливър през годините. Противно на всички очаквания, двамата успяват да постигнат на пръв поглед хармоничен, устойчив и спокоен брак и да го задържат. В продължение на десетилетия помежду им цари не толкова любов, колкото тихо разбирателство, докато един ден в полицията не постъпва сигнал. Току-що известният писател Оливър Райън е пребил почти до смърт съпругата си. Той, който никога през живота си не си е позволявал да изгуби контрол или да забрави правилата на вежливостта. Той, който има всичко, за да е спокоен, щастлив и обичащ, постигнал е много повече, отколкото мнозина други се осмеляват дори да мечтая.

И изведнъж всички осъзнават, че Оливър Райън всъщност е пълна загадка, от която всеки е виждал само част, при това пречупена през собствената си призма. Кълбо от заплетени нишки и възелчета, с разплитането на което се заема Лиз Нюджънт, превръщайки романа си в подробна дисекция на един напълно осакатен човешки живот. Стъпка по стъпка тя разплита мрежата, създала отблъскващия характер на главния герой в нейната история, разглобява на съставни части факторите, формирали насилника, неспособен да изпитва съчувствие и емпатия, да обича и да приема любовта на другите.

Вместо да се съсредоточава върху непосредствената причина за избухването на Оливър обаче, Лиз Нюджънт подхожда почти научно и връща лентата десетилетия назад. Вместо да изкара на показ манипулативната и жестока природа на своя герой и да превърне романа си просто в една история за домашно насилие, тя предпочита да потърси по-дълбоките причини за съществуването на хора като Оливър. Той е хладен, безчувствен и дразнещ без нито за миг да изпуска юздите на изрядното си възпитание. Харизматичен, красив и стилен, той е обезпокоителен със способността си да внушава симпатии, за които не изпитва и капка благодарност. Но как и защо е станал такъв? Дали човек се ражда неспособен на емпатия и любов или нещо в него се чупи в последствие по един или друг начин?

„Загадката Оливър“ не е толкова психологически трилър, колкото е психологически профил на едно социално явление, което едва през последните години бе изкарано в светлината на общественото внимание и към което нетърпимостта става все по-яростна, а именно домашното насилие. Той проследява цялата трансформация на главния герой от отхвърлено и самотно малко момче до хладнокръвен и манипулативен, злоупотребяващ с хората възрастен. Но най-страшното е, че всъщност в нито един момент Оливър не представен като чудовище, а като твърде обикновен човек със своите недостатъци. Образ, който не искаме да си представяме, когато става дума за насилници, защото е някак трудно да го осъдиш категорично дори след като е извършил наистина чудовищни неща.

Заслужава си да се спомене оригиналния начин, по който Лиз Нюджънт избира да разгледа проблема. Историята на писателя и насилник е разказана от няколко гледни точки, включително неговата собствена. Разказват неговите съученици, роднини и приятели от детинство, дори любовницата му, за да очертаят причините и пътищата за формирането на един завършен социопат. Пред читателя бавно се разкрива процесът на изграждането на един характер и на последствията, които самият той оставя след себе си у хората, до които се докосва, като в същото време всеки от разказвачите звучи със свой собствен глас. Имаме Барни – не особено заможния мъж, влюбен в Алис, вятърничавата Майя, също и Майкъл с неговите проблеми заради сексуалността му, сестра на Майкъл – Лора, която заедно с мадам Вероник понася най-тежките последствия от приятелството с Оливър. Има я дори гледната точка на умствено изостаналия Юджийн, братът на Алис, и всеки от тях дава по парченце информация за Оливър Райън, за да застане той напълно разкрит пред читателя.

Лиз Нюджънт е родена в Дъблин. Автор е на трилъри и криминални романи. След завършването на гимназия се премества в Лондон, където по време на строителния бум през 80-те години работи като помощник в строителна компания. Завръща се в Ирландия и записва курс по актьорско майсторство, но се ориентира към сценичния мениджмънт и пътува по света с танцовото шоу „Riverdance“. Премества се в Радио и телевизия Ирландия, където започва да работи по сценариите на някои програми и сериали. Съвсем естествено, в един момент започва да пише. „Загадката Оливър“ е дебютният ѝ роман, който излиза през 2014 г. Следва втори, а през 2017 г. получава приза „Жена на годината в Ирландия“ в областта на литературата. На следващата година издава третия си роман, който печели наградата „Irish Book“ за криминален роман на годината. През февруари 2021 г. е удостоена и с наградата „Джеймс Джойс“.

Борбата на една жена за нейната биполярна мечта

Чували ли сте за биполярното афективно разстройство? Правилно се досещате, че това е психично заболяване или по-точно разстройство на настроението. Вероятно познавате поне един човек със симптоми от този спектър – по-силно или по-слабо изразени. Вероятно вие понякога проявявате симптоми без да можете да си обясните какво се случва с вас и защо. Както се шегуват някои психиатри, „няма здрави пациенти, има непрегледани такива“. Нищо чудно! Живеем на скорост, времето сякаш не просто тече, а препуска и се налага да го догонваме.

В България по традиция някаква хората трудно говорят за психични проблеми. Притесненията са и за самите болни, и за техните близки, неразбирането е все още голямо. Причините за това отдавна са известни. Наречете го народопсихология, наречете го манталитет, наречете го както искате! А една основна част от справянето с тези проблеми е именно говоренето, разбирането и приемането. От там се тръгва.

Човекът е социално същество, колкото и да имаме нужда от усамотение понякога. Всеки има нужда от разбиране и подкрепа, но с особена сила важи това за хората с психични разстройства, при които чувствителността е изострена до болезненост понякога. Те са силни, емоционални и интелигентни. Може би част от проблема е именно в тази емоционалност, когато мозъкът прегрява от мисли и чувства и има нужда от помощ, за да овладее отчаяните сигнали, които получава и изпраща. Специалистите знаят по-добре.

Въпреки честотата на психичните заболявания обаче и въпреки че през последните години за тях се говори все по-открито и откровено, в популярната литература рядко ще намерите нещо за тях извън строго специализираните учебници. И все пак за биполярното афективно разстройство вече има едно изключение и това е книгата на плевенчанката Гергана Койчева „Биполярната мечта“. В нея тя разказва за своята мечта, за своя път до и през психичното разстройство, за своята борба за щастие, любов и спокойствие в едно все по-бясно препускащо време, в което сме подложени на все повече стрес в личен и в професионален план. Говори за трудно постигнатата хармония, за мечтите си, за страховете. За моментите, в които се е налагало да се бори със себе си за себе си.

Това всъщност не е книга. То е изповед и ръководство едновременно. Самата Гергана се бори със заболяването от 2011 година. Минала е през всички негови проявления – от депресията и апатията до маниите, от искрящия оптимизъм и еуфорията до халюцинациите, суицидните мисли и спешните хоспитализации. С БАР се познават като стари съперници. Ако питате Гергана обаче, тя ще каже, че не са врагове. Твърди, че благодарение на заболяването си днес е човекът, който е. Успяла е да опознае същността си много по-дълбоко, да обикне себе си и другите, да стъпи на пътя на любовта. Да замени „нямам търпение“ с „имам търпение“. Преминала през целия труден път от първата тежка криза, през грешната диагноза до поставянето на правилната такава и адекватно лечение, накрая Гергана Койчева решава да счупи стереотипа, да говори открито и да сподели опита си, за да помогне на други, които ще се озоват или вече са в същата ситуация.

В „Биполярната мечта“ е твърде вероятно да откриете и неочаквано много от себе си. Докато изминавате пътя на Гергана заедно с нея, семейството и приятелите ѝ, е много възможно да установите, че той не ви е съвсем непознат. Може би познавате нейния ад и нейния трудно постигнат рай. Може би познавате някой, който е бил там или все още е. Някой, който се бори за своята мечта.

Книгата на Гергана Койчева не е просто автобиографична. Да, тя е и такава, но преди всичко е своеобразен пътеводител през биполярното афективно разстройство, през живота на хората с психични заболявания и техните битки. Отваря вратите към истината за психиатричната помощ в България, за проблемите и предимствата ѝ. За това колко е важно на приемеш, че имаш проблем и да повярваш, че хората около теб наистина искат и правят всичко възможно да ти помогнат. За ежедневните битки в името на любовта и колко е важно да намериш своите специалисти, на които да се довериш, когато здравето ти го изисква. Защото, както казва и самата тя в едно свое интервю, а и в книгата си, в края на краищата. „всеки един от хората в психиатриите е там заради любов. Заради липса на любов, заради несподелена любов, заради загуба на любим човек, заради задушаваща любов“.

Днес Гергана Койчева мисли за себе си като за една истински щастлива жена, изпълнена с желание да дава на другите любов и разбиране. Тя не просто се е научила да живее със своето БАР, но се е научила да го обича и да се гордее с него. Има работа, която обожава, любящо семейство и верни приятели. Има своето бебе литий – нейната най-смела и най-трепетно чакана биполярна мечта! Има и своята мисия – всекидневно да доказва на света, че щастието е постижимо, ако човек го иска и е готов да положи усилия за него. А Гергана е насреща, за да помогне на всеки със собствената си история.

Никога не ме лъжи!

Тя е скъпоплатен психиатър, до когото се допитва дори полицията в някои особено тежки случаи. Работи с хора, които могат да бъдат или вече са станали изключително опасни, както и с техните жертви. Тя е стриктна, уверена, методична и изключително интелигентна. Истински професионалист! Пациентите ѝ са готови да плащат високите такси за сеанси в дома ѝ далеч не заради зелените ѝ очи. Тя пък е готова да пази и най-ужасните им тайни, защото вярва, че познава човешката природа по-добре от всеки друг. Убедена е, че и най-изкусният лъжец не е в състояние я да изненада или заблуди.

Тя е доктор Ейдриън Хейл! И е безследно изчезнала, вероятно мъртва. Вече три години никой няма представа какво се е случило с красивата психиатърка.

Романът „Никога не ме лъжи“ на американската писателка Фрида Макфадън е един от първите ѝ самостоятелни романи извън поредицата „Прислужницата“, с която тя набира популярност през последните години.

Главните и почти единствени герои са двамата младоженци Итън и Триша, които мечтаят да се сдобият с мечтания дом извън града, в който да отглеждат децата си. Огледали са куп предложения, когато изненадващо изниква още едно. Някъде извън обхвата на телефоните, на километри от най-близките съседи една невероятна къща на изумително ниска цена сякаш ги примамва и те се втурват на оглед, макар подсъзнателно вече почти да са го решили. Тази ще е! И хукват на оглед.

Още докато пътуват нататък обаче, ги застига ужасна снежна буря, от която единственото убежище се оказва именно самотната къща, а брокерът така и не се появява. Истинска класика, би си помислил читателят, и ще е прав, но е и твърде вероятно да сгреши! Фрида Макфадън има свой начин да пренаписва класиките.

Къщата точно според очакванията крие тайни, които сякаш те следят с очи. Същите зелени очи като на жената от онзи огромен странен портрет над камината, точно срещу входната врата. Ако имаш желание да крещиш обаче, няма на кого, защото тук телефоните нямат обхват, няма интернет, а най-близките съседи са на поне три километра. Няма кой да те чуе освен онзи, заради когото ще ти се иска да крещиш, както вероятно не е имало кой да чуе и виковете на доктор Хейл.

Минали са три години, откакто тя е обявена за безследно изчезнала, почти веднага след излизането на бестселъра ѝ „Анатомия на страха“, в който разказва историите на някои от най-тежките си пациенти. Полицията вече не се занимава с нейния случай, тя е смятана за мъртва, а уединената ѝ къща е обявена за продан. И ето че Итън и Триша са тук без вече изобщо да са сигурни, че искат това. Поне Триша със сигурност не е, а с всяка изминала минута желанието ѝ да отглежда децата си тук намалява главоломно.

Докато двамата с Итън се опитват да не умрат от студ или глад, или и от двете, и да направят максимално комфортен принудителния си престой в това изолирано от света място, Триша случайно намира скрита стая. Една от многото тайни на старата къщата. Помещението се оказва пълно със записи от терапевтичните сеанси на доктор Хейл. А когато младата жена започва да прослушва лентите, един ужасяващ пъзел сякаш започва да се нарежда пред очите ѝ. Пъзел, който може би в крайна сметка ще даде отговор на най-големия въпрос – какво всъщност се е случило с известната психиатърка! Някъде там, сред стряскащото количество стари аудио касети е и гласът на човека, който знае какво е сполетяло Ейдриън.

Зазвучават гласовете на някои от най-интересните и трудни пациенти на доктор Хейл. Млада жена с инициали П.Л., която се бори с посттравматичен стрес след като е оцеляла в един невъобразим кошмар, възрастната параноичка Гейл, която е убедена, че всички – от пощальона и аптекаря, та до собствения ѝ син – искат да я убият, арогантният нарцисист Е.Д., който така и не успява да си намери работа…

Дали някой от тях в крайна сметка е прекрачил границата и е влязъл в статистиката на редките случаи, когато пациент убива своя терапевт?

„Никога не ме лъжи“ е роман, класически пример за разказвач, на когото не бива да се има доверие. В това всъщност е и основният чар на историята и във факта, че до последната страница не е сигурно кой всъщност е истинския престъпник. Фрида Макфадън заплита една история от неочаквани обрати типично в свой стил, развива я бавно, подобно на зловещ танц с психиката, само за да ни докаже колко права е доктор Хейл в прозрението си, че „всяко човешко същество е способно на ужасни неща, ако го подтикнете достатъчно силно“.

Фрида Макфадън е творчески псевдоним на американската писателка, която едновременно с това е и практикуващ лекар и специалист по мозъчни травми. Завършила Харвардския университет, тя работи като лекар в района на Бостън. Автор е на множество психотрилъри и медицински хумористични романи, като някои от тях са преведени на над 40 езика. Днес тя живее със семейството си в стара триетажна къща с изглед към океана, твърде подобна на онази, която описва в романа си „Никога не ме лъжи“. Както самата Фрида казва, това е стара къща, в която стълбището скърца и стене при всяка стъпка и, ако нещо се случи, няма кой да те чуе, че крещиш. Освен ако не крещиш много силно може би.

Никога не е било лесно да си тийнейджър

Да си тийнейджър никога не е било лесно, но като че ли с всяко следващо поколение сложността на това занимание се увеличава с още една идея или поне всеки тийн е убеден в това. Моментът, в който децата се превръщат във възрастни, вече не играят с кукли и камиончета, а телефоните и социалните мрежи се превръщат в новата реалност, налага се да се влюбват и да градят нов тип социални умения, сам по себе си е труден дори за най-умните и смелите.

Така че запознайте се със Стела! Или по-добре нека просто заедно отворим нейния дневник, за да си спомним какво е да си на четиринайсет, петнайсет, шестнайсет години… там някъде!

„Из дневниците на Стела Д.“ на писателката Нели Върбанова е един типичен тийнроман, отварящ вратите към света на децата, които вече не са съвсем деца. Роман за първите любовни трепети, за осъзнаването на бъдещия възрастен, за съзряването – физическо и емоционално, – за приятелствата и предателствата. За това как някои се справят с това по-бързо и по-добре, други имат нужда от повече време и напътствия. Роман за грешките, през които може би трябва да минеш, за да станеш по-добър човек, стига да се поучиш от тях, разбира се. И най-вече стига да искаш. За силата на думите и за трудното осъзнаване, че понякога хората могат да са красиви отвън, но в душите и умовете им положението да е далеч по-грозно и неприятно.

В първите дни и страници от дневника си Стела е типичната софийска тийнейджърка, която никога не би си признала, че обича да прекарва лятото на село при баба и дядо, на километри от „цивилизацията“ на София. Не толкова заради баба и дядо, определено не и заради прословутата селска идилия, която на четиринайсет години няма как да те докосне, а най-вече заради Ани – нейната най-добра приятелка. Наперена и самоуверена като повечето си връстници, тя вярва, че познава света и хората. Всички минаваме през това, за да се спънем в собствената си увереност, да обелим колене и лакти и да запомним откъде са ни белезите.

Стела просто трябва да мине през своята доза рани и белези. Да се влюби, при това не веднъж и не по един и същи начин. Да разбере, че понякога сърцето прави грешки, с които ти сам трябва да се справяш после. Че понякога и ти правиш грешки, дори доста глупави, независимо колко умна си мислиш, че си. А знаем, че всеки тийнейджър по подразбиране е по-умен от възрастните, докато не проумее, често пъти с изумление, че някога и те са били на неговите години, точно толкова умни и точно толкова наивни. Техните терзания и драми може би са били други или същите, решенията им може би са били различни от неговите, но в крайна сметка мислите, страховете, желанията и разочарованията са били абсолютно същите.

Действието на книгата се развива в края на 80-те години на ХХ век. Време, което мнозина от нас помнят, но е непознато и звучи почти екзотично за онези, които не са го живели. Историята на Стела вероятно ще учуди и дори изуми днешните младежи, когато разберат какво е могло да ти се случи, само защото изглеждаш различно, слушаш „подозрителна“ музика, имаш на врата ланче с кръст или носиш значка на „упадъчен западен“ рокаджия. Може би ще им се сторят невероятни историите за контрабандата на музика, за липсата на разнообразие от дрехи, за насилственото уеднаквяване, за време, в което не просто не е имало компютри и смартфони, но дори стационарните са били лукс, а по телевизията имаше точно два канала.

Ще им покаже обаче, че не са и чак толкова различни от осемдесетарските си връстници. Че поколението на родителите им на тяхната възраст се е вълнувало от същите неща, от които се вълнуват и те в момента. Правили са същите наивни бели, слушали са своята си музика, обличали са се странно, заспивали са с влюбени погледи към плакатите на любимците си по стените, карали са се и са се сдобрявали с приятелите си за същите глупости, за които го правят и днешните тийнейджъри, пробвали са забранените удоволствия на възрастните със същата тръпка от мисълта за нередното.

Стела Д. неслучайно ще се стори позната на читателя, особено на момичетата и жените. Макар и в малко по-друго време, тя е всяка една от нас. Нейните тревоги, копнежи, провали и успехи, колебанията и грешките ѝ са същите като онези, които всички сме имали и преживявали на нейната възраст. Имали сме същите върхове и сривове в настроенията, често пъти без причина, същите обсебващи мисли и желания, същите не особено здравословни понякога емоционални залитания. А после сме пораснали и някак си сме започнали да разбираме и тревогите, копнежите и колебанията на родителите ѝ. Везните са станали по-стабилни, критериите – по-прецизни. Даже шегите на възрастните, които са ни се стрували толкова досадни и старомодни, сме започнали да разбираме и да се смеем с тях, а правилата им неусетно са станали и наши.

„Из дневниците на Стела Д.“ е история, която ни показва, че в крайна сметка нищо не е толкова различно в поколенията. Напук на технологичния прогрес, смяната на политически системи и обществени настроения, нещата се повтарят, когато става дума за порастването, емоциите, любовта и приятелството. Там законите не са се променили и на милиметър. Пътищата са отдавна ясно и здраво утъпкани, защото по тях са минали всички преди теб, независимо от малките отклонения и отбивки, които са направили или които ти ще направиш. Крайната цел си остава една и съща – да пораснем като щастливи и добри хора.

Дали се справя Стела?...

Нека преди това да се запитаме дали сме се справили ние!

Коледа е времето да се завърнем към себе си

Остава по-малко от месец до Коледа, така че вероятно е точното време за една зимна празнична история, която да ни напомни, че независимо какво се случва, има смисъл да вярваме в любовта. Време е за романа „Да се завърнеш за Коледа“ на английската писателка Джоана Болури.

Главните герои са Ед и Кейт, двойка в края на двадесетте си години, които са заедно от петнайсет, а това си е почти откакто се помнят. Кейт работи в просперираща адвокатска кантора, специализирана в бракоразводните дела, което ѝ е дало предостатъчно време и примери за това как хората могат да съсипят и най-прекрасната връзка. Ед е учител по музика и вярва в силата на семейството. Всеки познава другия до основи. Имали са предостатъчно време да се влюбят, да заживеят заедно, да направят своите грешки и да допуснат рутината да се настани помежду им. А рутината никога не е добър съветник в една връзка.

През всички тези години те са прекарвали празниците с близките си, облечени в коледни пуловери, пеейки коледни песни. Ето защо на 23 декември 2021 г. отново са на път за родния Касълтън, където по план трябва да прекарат празниците с родителите си. Огромното закъснение, с което Кейт излиза от офиса, студа, непрестанно звънящият ѝ телефон, преспите и предпразничните задръствания по пътя не помагат за доброто настроение в колата. Кейт и Ед отдавна е трябвало да проведат някои трудни разговори, но са отлагали, докато натрупваното с години напрежение помежду им най-накрая избухва в скандал, какъвто не са имали никога и в края на който решават единодушно, че е време да се разделят.

И все пак е почти Коледа! Няма как навръх празниците да сервират на семействата си, че след цял живот заедно са сложили край. Никой от родителите им не заслужава това, а е невъзможно да обърнат колата и да се откажат от традиционната поредица от семейни вечери. Ето защо решават да запазят в тайна решението си и просто да симулират добри отношения докато не намерят подходящия момент, в който да обявят краха на връзката си. Само че подходящ момент така и не се появява, разбира се. А междувременно решението започва да им се струва все по-прибързано.

Романът „Да се завърнеш за Коледа“ е написан в две времеви линии, което помага читателят да проследи развитието на връзката на Ед и Кейт, първите пукнатини и в крайна сметка причините да стигнат до момента, в който пътищата им сякаш са непреодолимо разделени. От една страна е настоящето, където Ед и Кейт правят и невъзможното да опазят проблемите си в тайна от леко шантавите си семейства, а от друга е миналото, където проследяваме техния път от щури, но леко притеснителни тийнейджъри до това, в което са се превърнали днес.

На пръв поглед лека сезонна романтика, романът на Джоана Болури всъщност засяга и доста сериозни теми като например семейните отношения между съпрузи, между родители и деца, връзките с близки и приятели, отчуждението, прошката, разочарованието, сбогуването с младежките мечти, но най-вече любовта. Разбира се, че това е преди всичко роман за любовта, но не за онзи първоначален пристъп на страст, а за уравновесената, тиха любов към хората, които познаваш сякаш от цяла вечност. Познаваш всичките им кривини и недостатъци, знае любимите им песни и наистина мразиш онези електрикови маратонки, които те пък обожават, и въпреки това продължаваш да ги обичаш дори още по-дълбоко от преди.

А Коледа е времето, в което човек неизменно се сеща за тези неща. За семейството си и за хората, които обича и го обичат независимо от всичко. И волно или неволно започва да си прави равносметки, които понякога не са от най-леките, особено ако са искрени. След първоначалния пристъп на желание да обвинят другия за провалените планове и мечти, Ед и Кейт също стигат до осъзнаването и равносметките. И до признанията, най-вече до това, че вина за счупеното помежду им имат и двамата, както е почти винаги в подобни ситуации.

Като милиони други двойки, и те са принудени да научат по трудния начин, че рутината и компромисите са пагубни за една връзка, но не е задължително да я унищожат, ако и двамата са готови на всичко, за да я запазят. Трябва им само малко кураж и припомняне на онова, което са имали и могат все още да имат. „Да си завърнеш за Коледа“ е роман именно за уроците, за изгубената романтика, за умората, за осъзнаването и признанието, че може би си направил грешни избори в живота си, че искаш нещо различно от онова, което си преследвал в продължение на години. За неудовлетвореността и трудното ново начало на любовта.

Джоана Болури е писател, блогър и сценарист. Родена е в Портсмут, Великобритания, но по-късно се премества в Глазгоу, където живее и досега със семейството си. Започва да се занимава сериозно с писане едва когато е около тридесетгодишна, след като печели конкурс на BBC за сценарий на комедия, който сценарий в последствие става основа за романа ѝ „Списъкът“. Този конкурс ѝ позволява да започни да работи със стендъп комедианти в шоу, което се излъчва на живо. А романът ѝ „Да се завърнеш за Коледа“ вероятно не е типичният сладникав коледен роман, но всъщност точно в това като че ли е особената му красота и чар. Зареден с топлина и очарование точно като за празниците, той оставя усещане именно за завръщане у дома, за уют и надежда с дъх на Коледа.

Господ да ни пази!

Ритуалите, свързани с преминаването на човешката душа в отвъдното, като цяло винаги са били и си остават едни от най-консервативните, и най-строго спазвани сред българите. За българите като цяло, но още повече за българските власи смъртта никога не е била край на живота, дори напротив – тя е разглеждана като ново начало на нещо не по-малко важно и понякога дори по-важно от пребиваването ни тук, на земята. А ритуалите, разпространени сред българските власи могат да бъдат разглеждани и като уникално явление само по себе си, но и като една част от по-голямата картина на традициите на нашия народ. Тяхната философия обвързва неразривно живота със смъртта, изпълвайки ежедневието им с особена ритуалност, целяща единствено добруването на душата след физическия край на тялото.

Животът отвъд винаги е бил свързан с редица вярвания, практики и обичаи, които се спазват повече или по-малко строго и от които зависи добруването на починалите ни близки отвъд. Разбира се, няма как да се проследи началото на тази обредност, откъде, как и защо са се появили тези или онези обичаи. Можем само да предполагаме, че началото се губи някъде в тъмнината на древността, когато в един свят без развита наука човек е усетил нужда да защити себе си, близките си и дома си, подчинявайки по свой начин непонятното, страховитото и тъмното. Ето защо смъртта се е превърнала в своеобразен култ, който – с правилното отношение и подготовка – не би трябвало да плаши човека. Така или иначе е неизбежна. Тя е друга форма на живот, в която обаче ще бъдем добре само ако тук, в сегашното си пребиваване, както се казва, си подложим правилно. И ако двата свята – този и оня – са строго разделени и съществуват едва ли не самостоятелно във вярванията на хората, между тях все пак има начини за взаимодействие, ако човек спазва определени обичаи и ритуали. Тези ритуали са колкото общоприети и познати, толкова и специфични понякога, характерни за ограничен район. В селата от Северозападна България, населени с българи власи,  често пъти дори две съседни села имат съвсем различни порядки, свързани със смъртта.

Не е случайно, че има такъв огромен брой обреди, чиято единствена цел е да осигури максимално удобно и блажено съществуване на душата в отвъдното. Този факт говори повече от красноречиво колко важно е това за българите власи, а и за вярващия човек по принцип. И ако понякога изглежда, че сред власите вторачването в отвъдното е твърде голямо, то не е заради някакъв нездрав фатализъм и черногледство, а заради дълбоката вяра, която те възпитават у себе си от най-ранна възраст. Факт е обаче, че във влашката философия смъртта има доминиращо значение, а отговорността за добруването на душата на оня свят е колкото на всеки от нас към собствената му душа, толкова и на живите, които остават тук, изпращат своя близък и се задължават да не го забравят. Едва ли има по-ярък пример за усещане за принадлежност и семейна връзка, за род и родова памет от този, който дават българските власи, както и едва ли на друго място може да се види все още живо такова преплитане на християнски с предхристиянски вярвания и традиции.

И тук именно се явява Диана Кирилова със своята дипломна работа, превърната и в книга – „Господ да ни пази! (Домнезъу са пазаскъ!)“, – за да изслуша старите хора от Северозапада, да запише онова, което си спомнят и което все още се спазва или вече не се спазва като традиция. В книгата си тя обобщава резултатите от над тридесет години работа на терен, разговори с хора от влашките села в Северозападна България, както и в някои погранични села в Сърбия.

В първата част на книгата Диана Кирилова се съсредоточава именно върху погребалната обредност в проучвания регион, докато във втората фокусът вече е върху демоните, присъстващи във влашките вярвания. Те са онези зловредни създания, олицетворяващи тъмните и нечисти сили, способни да погубят човека не само физически, но и душевно. Да го спрат по пътя му към светлината отвъд, да разрушат връзката му с рода и с Бога. Точно поради тази причина съществуват и толкова много ритуали, целящи опазването на душата, прогонването на нечистите създания на мрака, както и те да бъдат държани максимално далеч от дома и общността.

Именно тази втора част всъщност представлява особена ценност, тъй като до този момент подобно изследване, още по-малко път толкова подробно, не е правено в този регион.

Английско село, книги и убийство. Какво повече да иска човек!

Малкото корнуолско село Грейт Дидлинг е пълно с истории, които шведската писателка Берит Гарднър надушва веднага, след като се настанява там. Тя пристига в селото, за да заживее в идиличната къща „Уистерия Котидж“, която току-що е купила, опитвайки се да си осигури малко спокойствие и да потърси изгубеното си вдъхновение.

Жителите на Грейт Дидлинг, разбира се, се оказват много по-ексцентрични и интересни от всеки герой, който Берит би могла да измисли, но за сметка на това, те са се научили да пазят тайните си. Историята, която Берит Гарднър търси, някак си продължава да се бави и един ден писателката вместо вдъхновение, получава неочакван и не особено желан подарък. Не, не от съдбата, а от напористата си литературна агентка Оливия Марш. Сладката и безкрайно притеснителна Сали, дъщерята на Оливия, пристига непоканена в Грейт Дидлинг с поръчение да пришпори малко процеса по раждането на следващия бестселър и евентуално да докаже на майка си, че не е чак толкова безполезна.

Само няколко часа по-късно една събирана от няколко поколения библиотека хвръква във въздуха. Буквално. По време на градинско чаено парти в имението „Тони Хил“ избухва бомба, която убива Реджинал Трент насред дома на леля му Дафни.

Нека не се заблуждаваме! Смъртта му дава възможност на не един и двама души от селото да си поемат дъх, защото Реджиналд Трент е от хората, за които е много трудно да съжаляваш. За сметка на това е изключително лесно да го намразиш от пръв поглед до степен да ти се прииска да го убиеш лично, дори и само заради отношението му към книгите от библиотеката на Дафни Трент. Ето защо заподозрени за смъртта му са почти всички. Може би с изключение на Дафни. Тя никога не би жертвала и една страница от безценните си книги, дори и заради омразния ѝ племенник.

Така експлозивно започва романът „Убийства в Грейт Дидлинг“ на шведската писателка Катарина Бивалд, с която вече познаваме, благодарение на дебютния ѝ роман „Читателите от Броукън Уийл препоръчват“.

Берит Гарднър се поддава на един моментен импулс и в опит да избяга от писателския си блокаж и от скандинавския мрак на родната си Швеция, купува спретнатата къща „Уистерия Котидж“ в Грейт Дидлинг. Надеждата ѝ е от историите и тайните на хората там да почерпи вдъхновение за следващия си роман, защото творческият ѝ застой се е проточил обезпокоително дълго. Тя дотолкова има нужда от своята история, че когато бомбата избухва,  убивайки Реджиналд и унищожавайки множество книги от смайващата библиотека в „Тони Хил“, Берит не е уплашена, а просто е силно заинтригувана. Вече има пред очите си своята следваща история, своя нов бестселър. Трябва само да хване нишките и да разплете всички възелчета.

Междувруменно с официалното разследване се заема комисар Иън Ахмед от полицията на Девън и Корнуол. За разлика от Берит, той се чувства напрегнат и изнервен от мисълта колко много хора са ненавиждали Реджинал Тренд, в това число собствената леля на жертвата. Тази пъстра палитра от идеалните заподозрени никак не помага за бързото разкриване на убиеца. Нищо чудно, че всички опити на комисар Ахмед да разнищи историята удрят на камък. В Грейт Дидлинг той е аутсайдер, на когото никой няма доверие, освен Берит.

Ето защо той приема сътрудничеството ѝ, макар и неохотно. Тя се превръща в неговите очи и уши сред селяните. Не че това прави разследването по-лесно. Грейт Дидлинг има изненадващо много тайни, които да пази, а разследването и един набързо организиран литературен фестивал сякаш превръщат всичко в пълен хаос.

В опит да яхнат вълната на внезапната си популярност около убийството на Реджиналд Трент, за когото и без това не изпитват грам съжаление, местните решават да извлекат малко печалба и да посъживят бизнеса си, като организират фестивал на книгите и убийствата. Какво по-хубаво от очарователно английско село, книги и убийство! Те обаче не могат да предвидят как неочаквания поток от туристи ще промени завинаги живота им.

Романът „Убийства в Грейт Дидлинг“ на Катарина Бивалд е един истински дълбок реверанс на шведската писателка пред творчеството на Агата Кристи, пред поредицата „Убийства в Мидсъмър“ и пред всички онези криминални истории, които се разиграват сред английски пъбове, пълни с ексцентрични селски образи, топли кифлички, горещ чай и книги. И сред всички тях – по някое и друго зловещо убийство.

Тебеширения човек е тук отново

Тебеширения човек отново е тук!

Минали са тридесет години, откакто четири момчета, следвайки странни тебеширени знаци, намират в гората части от тялото на убито момиче. Дебелия Гав, Железния Мики, Еди Мюнстър и Хопо сами са измислили тези знаци, с които да се забавляват и да си разменят тайни съобщения през иначе безкрайно скучното лято на 1986 г., но ето че още някой се ес включил в играта им и използва тебеширените човечета, за да обърне играта в нещо ужасяващо.

„Тебеширения човек“ е първия роман на британската писателка Каролайн Дж. Тюдор. Написан е в ретроспекция, следвайки паралелно две времеви линии – настояще и минало. Разказът е от първо лице, от името на Еди, който през 1986 г. е едва на дванадесет години и просто обича да се забавлява с приятелите си, докато един инцидент в местния лунапарк не го запознава със странния господин Халоран. А после се случва и убийството, което сякаш взривява градчето, изваждайки на показ твърде нелицеприятни страни от живота на някои негови жители, и след което малката момчешка групичка ще носи последствията в продължение на десетилетия.

По онова време господин Халоран е нов в градчето, дошъл да преподава в местното училище. Еди пък разполага с твърде много време за себе си заради работата на родителите си и опитите им да се справят със собствените си проблеми. Майка му е лекар, който привлича нежелано внимание заради новата клиника за аборти, която отваря в града. Една консервативна част от населението е готова на всякакви изстъпления, за да я спре. Баща му пък се опитва да се утвърди като писател и журналист на свободна практика, борейки се с чувството си за неудовлетвореност.

Еди и господин Халоран просто са обречени да намерят общи неща и да започнат да си имат доверие. Може би не и за най-големите си тайни, но все пак доверие. А междувременно наоколо започват да се случват странни и зловещи неща, които сякаш са само подготовка за кулминацията – убийството на Момичето от въртележката. И всички си мислят, че знаят кой е убиецът. Всички, с изключение на Еди.

Тридесет години по-късно Еди все още е в градчето, все още живее в малко зловещата си родна къща, все още е в същото училище, макар и вече като преподавател, и си мисли, че е загърбил миналото. Докато един ден не получава странно писмо, съдържащо и пликче с парче тебешир в него. Дебелия Гав и Хопо получават същите. Само те тримата са останали от старата банда.

Дали писмата са нечия неуместна шега обаче или се задава нещо, което в крайна сметка ще разреши трийсетгодишната загадка?

Както може да се очаква, задава се ново убийство. Един от някогашните момчета ще умре. Същият, който твърди, че най-накрая е разбрал кой стои зад убийството на онова момиче през 1986 г. И Еди най-накрая признава пред себе си, че за да може най-накрая да продължи напред, трябва да разкрие всички зловещи загадки, чакащи вече три десетилетия.

Покрай криминалния елемент, романът поставя и сериозни въпроси с особена актуалност в днешно време. За правото на аборт и противниците му, за манипулирането на обществото и популизма, за домашното насилие и отношението на същото това общество, когато то се случва в семейства на хора с висок социален статус, за старческата деменция и отношението към хората, страдащи от това ужасно заболяване, за социалните политики по редица въпроси и за склонността на тълпата да заклеймява по презумпция различните, новодошлите, „чуждите“. Освен това романът говори за детските страхове и доколко детството ни определя в какви възрастни ще се превърнем. За грешките на младостта и разочарованието от порастването. А за края оставя най-хубавото – развръзката, която е колкото очаквана, толкова и изненадваща.

В книгата на Каролайн Дж. Тюдор читателят вероятно бързо ще открие поне няколко паралела с творчеството на Стивън Кинг. Запознавайки се с детската група около Еди, няма как да не си спомним за същата групичка, която Кралят на ужаса описва в романа си „То“. Самата Каролайн Дж. Тюдор не крие, че е заимствала от него някои похвати, без обаче да превръща „Тебеширения човек“ в поредния фен фикшън. Може би затова и до края на романа читателят не спира да си задава въпроса: „Кой все пак го е направил?“

Каролайн Дж. Тюдор е родена в Солсбъри, Великобритания. На шестнадесет години напуска училище заради анорексия. В последствие работи като копирайтър в рекламна агенция, репортер, радио сценарист и озвучител, а в един момент ръководи и фирма за разхождане на кучета. Докато работи във фирмата, започва да прави опити да пише, но в продължение на десет години получава откази от издателствата, докато през 2018 г. най-накрая не прави своя пробив с първия си роман, а именно „Тебеширения човек“.

Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката

„Какво търсите?“

С този въпрос посреща всеки читател най-необикновената библиотекарка в Токио Саюри Комачи. Тя, разбира се, не е просто библиотекарка. Саюри Комачи е прочела всяка книга в библиотеката на Общинския център „Хатори“, но силата ѝ е в способността да чете в душите на хората. Прави го с лекотата и прецизността, с която изработва фигурки от филц зад паравана с надпис „Картотека“. В мига, в който прекрачиш прага на библиотеката ѝ, тя вече знае какво търсиш и коя книга да ти даде, за да го откриеш.

Книгата „Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“ на японската писателка Мичико Аояма не е роман. Това са пет почти самостоятелни истории, които отварят вратите на няколко токийски домове, за да ни запознаят със съдбите на техните обитатели. Всеки от тях стои на някакъв свой емоционален кръстопът и има нужда от мъничко помощ, подкрепа или просто кураж. От продавачката в магазин за дамско облекло, която се страхува, че никога няма да посмее да потърси изход от задънената улица, в която е попаднала, до майката, опитваща се да балансира между задълженията си към детето и желанието си да работи като редактор. От пенсионираният представител на фирма за медени бисквити, който не знае какво да прави със свободното си време, през претовареният счетоводител, който мечтае да отвори свой антикварен магазин, та до затворения в себе си художник, който не може да си намери работа, защото рисува твърде необичайни картини. Какво общо може да има между тях?

Общото е желанието за промяна, заради което пътищата на всички по един или друг начин се пресичат, за да ги отведат в малката квартална библиотека на госпожа Комачи. Общото е усещането им за тревога от решенията, които трябва да вземат, и нуждата от мъничко насока. Пет на пръв поглед напълно различни и несвързани истории на хора, които ни запознават не само с пет различни съдби, но и с библиотекарката Саюри Комачи и нейната дарба да променя животи.

Самата госпожа Комачи като че ли през цялото време остава загадка. Някак встрани, умишлено непозната, защото самата тя така иска. Тя е ненатрапчива и малко незабележима, точно като магията, която носи. Всеки от петимата читатели дава по мъничко информация за необичайната ѝ външност, но въпреки всичко Саюри Комачи си остава скрита там, зад паравана с надпис „Картотека“, заета с поредната топка вълна и иглите си.

Книгата е разделена на пет глави, които на пръв поглед са пет отделни истории. Пет новели, фокусирани върху различни хора, а всъщност като че ли фокусирани върху общността и изграждането на ползотворни взаимоотношения между хората. Героите на Мичико Аояма са почти напълно лишени от желание за индивидуализъм. Те имат нужда от подкрепа, от комуникация, от насока. Имат нужда от връзки с други хора и това ни най-малко не ги обезличава, дори напротив. Те са такива, каквито сме повечето, но ни е страх да си признаем, защото да разкриваме уязвимостта си ни се струва твърде опасно.

„Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“ е едно наистина стоплящо четиво, способно да върне вярата в хората у онзи, който я е поизгубил. Удивително лесна за четене, тя е от четивата, с които да се свиеш под одеялото вечер, с чаша какао и няколко сладки „Меден купол“. Освен това е и една наистина вдъхновяваща приказка за магията на книгите и способността им да променят съдби. В нея няма нищо сензационно, настръхващо и новаторско, но има невероятно много чар и усещане за щастие. Има човечност и доброта, от каквито обществото ни се нуждае все повече, но които оставяме на заден план, препускайки след задължения и амбиции. Ако търсите драматични сюжетни обрати и неочаквани, зашеметяващи развръзки, това не е вашата книга. Но ако имате нужда от малко топлина и уют, от една история за силата на книгите, значи имате нужда от книгата на Мичико Аояма.

Мичико Аояма е родена в Хоншу, Япония, през 1970 г. Работи като репортер в японски вестник в Сидни, Австралия, преди да се върне в родната Япония, за да започне като редактор в списание в Токио. Книгата ѝ „Всичко, което търсиш, се крие в библиотеката“ моментално се превръща в бестселър и е номинирана за Наградата на японските книжари. Днес вече е преведена на над тридесет езика.