Всички днес се казват Сори

Тя е на 12 години, казва се Бианка и според майка ѝ е дете със специални инструкции за употреба, които на всичкото отгоре непрекъснато се променят. Според баща ѝ Бианка просто е неуправляема. А според Бианка те изобщо нямат представа какво означава „неуправляема“, защото тя е всичко друго, но не и такава. Тя знае кога няма нужда да е наоколо, знае кога няма смисъл да говори и кога е време да изчезне за някоя от изненадващите си самотни разходки. И понякога името ѝ е Пердон, защото всички днес се казват Сори.

Романът „Всички днес се казват Сори“ на фламандеца Барт Муярт разкрива вътрешния свят на едно момиче, което отчаяно се опитва да разбира света и да не пречи на никого. Това обаче се оказва неочаквано трудна задача. И въпреки че е замислена и осъществена като роман за деца, историята всъщност въобще не е детски роман. Не и в общоприетия смисъл. В нея няма вълшебства и еднорози, няма красавици, принцове и дракони. Има само няколко дъждовни червея и едно момиче на 12 години, което не успява да се справи с мислите си.

В дома на Бианка нещата не са идеални. Баща ѝ ги е напуснал и гради нов живот с неговата Крус, поради което се налага Бианка да дели времето си между него и майка си. У дома пък цялото внимание и грижи са съсредоточени върху Алан, по-малкия брат на Бианка, който има само половин сърце. А като за капак баща ѝ и неговата Крус внезапно решават, че тя може би няма нужда да идва при тях всеки уикенд, а например през уикенд или през два, защото на нея май не ѝ харесва при тях чак толкова много. Без никой да се сети да попита самата Бианка какво мисли и иска.

Никой като че ли няма време за момичето, да поговори с него, да се опита да го разбере и приласкае. Родителите сякаш очакват от дъщеря си да проявява повече разбиране и зрялост, но… Ехо! Това е 12-годишно дете, което има точно толкова право и нужда от внимание и грижи, колкото и 9-годишния му брат.

А Бианка има твърде много неща, за които да се тревожи, поради което някак си се научава да мълчи. И не просто се научава, а става страхотна в мълчанието – нейният начин да помага на близките си, който обаче те явно не разбират. И точно когато мълчанието на Бианка започва да се превръща във всеобщ проблем и заплашва да се обърне срещу нея, в един топъл летен ден тя открива в хола на дома им да седи на чаша чай нейната любима телевизионна актриса Били Кинг!

Били, която първа и единствена разбира и оценява мълчанието на Бианка! Били, която намира Бианка за странна, но е заинтригувана от нея.

Всъщност Били е звезда. От онези, които не очакваш да зърнеш дори отдалеч, камо ли да ги видиш да седят на канапето в хола ти, докато синът ѝ плува по долни гащи из тревата в двора с малкия ти брат. За първи път Бианка среща човек, който проявява интерес към нея и на когото наистина иска да направи впечатление, да бъде забелязана, да говори. Но след толкова дълго мълчание това се оказва трудна задача, а и майката на Бианка никак не улеснява нещата в желанието си на всяка цена да намери път към дъщеря си.

Може би очаквано, тази, която първа намира пътя, е самата Бианка, когато решава да застане срещу инстинктите си и да се отвори за другите. Осъзнала, че мълчанието ѝ почти никога не е разбирано правилно, тя няма избор и започва да говори, в опит да разбере сама как се чувства и да намери начин да успокои мислите си. Опитвайки се да разбере хората около себе си и да протегне ръка към тях, Бианка придава ново значение на понятието „неуправляема“.

„Всички днес се казват Сори“ е книга за читатели, които харесват и оценяват интроспективни, ориентирани към вътрешния свят на героите разкази. Разкази, изследващи сложната семейна динамика и борбата за самоидентификация, за това какво значи да си трудно дете, което вгорчава живота на другите, дори когато не прави нищо.

Роден в белгийския град Брюж през 1964 г. като най-малкия от седем братя, Барт Муярт е обявен за „поета на град Антверпен“ заради детските книги, с които печели редица престижни литературни награди. Освен детски книги обаче, Барт Муярт пише и юношеска литература, есета, а също и сценарии за филми, поезия и текстове за пиеси и песни. За Муярт казват, че талантът му е в това да поставя под лупа сложните отношения между хората без да чертае ясни граници между доброто и злото. Носител е на мемориалната награда „Астрид Линдгрен“ за детска литература и три пъти е номиниран за приза „Ханс Кристиян Андерсен“. Негов кръстник е покойният крал на Белгия крал Бодуен, който факт присъства и в неговата книга „Братя“, преведена и на български език.

Грейс Бернард няма да ви хареса

Грейс Бернард е 28-годишна красива, привидно съвсем нормална жена, но с необикновена история. Работата е там, че тя има зад гърба си вече шест убийства – някои брутални, други – не чак толкова, но в момента по ирония на съдбата лежи в затвора заради убийство, което не е извършила. Не го беше замислила така, но…

Не се заблуждавайте! Грейс не е сериен убиец и не убива за удоволствие. Прави го, защото се налага. Откакто случайно намира писмо, от което разбира как се е отнесъл баща ѝ към вече покойната ѝ майка, Грейс има ясен план за живота си. Да убие!

Да убие не само милионера, който по една случайност е неин баща, а и цялото му семейство, които са се отрекли от нея и майка ѝ, и в крайна сметка да получи това, което вярва, че ѝ се полага по право – милионите на семейство Артемис или поне част от тях. Но преди всичко да отмъсти! И за тази цел последното, от което има нужда, е излишни драми и дилеми.

Романът „Как да убиеш семейството си“ на британката Бела Маки предлага един нов вид антигерой в лицето на Грейс Бернард. Такъв, който пет пари не дава дали го харесвате или не, дали одобрявате и разбирате действията му, просто защото е убеден в това, което прави. Убеден е и че вие едва ли някога ще разберете мотивите и действията му.

Грейс е трудна за харесване – няма две мнения. Нито тя би харесала вас, ако се срещнете някога, нито вие нея. Тя е студена, безкомпромисна, целеустремена, наложила жлезен контрол над емоциите си, които намира за излишно и ненужно допълнение към и без това нелесния си живот. Тя е саркастична, безмилостна и егоистична. Няма проблем с това да осъжда сурово другите за неща, които самата тя би направила и казала. Презира до дъното на душата си консуматорското общество, но няма нищо против да убие цялото семейство на безотговорния си баща, за да се сдобие с част от милионите му и да стане част от същото това презряно общество. Презира „интелигентните домове“ и културата на влиянието, към която обаче самата тя се вижда да принадлежи в бъдеще. Презира поколенията на т.нар. бумъри, милениали, а до голяма степен и собственото си поколение Z. Всъщност, ако Грейс реши да направи списък с нещата и хората, които презира, ще се получи доста дълго и любопитно четиво.

Момент! Тя всъщност го прави.

Убедена в собствената си недосегаемост, докато чака да бъде оправдана за убийството, което не е извършила, Грейс прави грешката да започне да си води дневник за убийствата, които все пак е извършила. Защо ѝ е да го прави сега, когато всичко е минало и очевидно ѝ се е разминало? Е, може би все пак не е толкова умна, колкото си мисли. Или другите не са толкова глупави. А може би проблемът е именно в това, че Грейс е психопат и като всеки такъв не само че обича да налага контрол, но и е убедена, че е невъзможно жертвите ѝ да са по-умни от нея. Но какво се случва, когато нещата станат наистина сериозни и непробиваемите планове внезапно се окажат с повече пробойни от очакваното?

„Как да убиеш семейството си“ предлага на читателя един нов вид жена – антигерой като отговор на множеството подобни мъжки образи в литературата. Общото помежду им е, че на всички тях им липсва морал, понякога и смелост, но за сметка на това са готови да нарушат възможно най-много закони. И винаги имат безупречно оправдание. Точно като Грейс.

„Как да убиеш семейството си“ е идеалното четиво за почитателите на черния хумор и за читателите, на които им е омръзнало от положителни герои с непоклатим морал и ценности. Не че Грейс няма морал и ценности – дори напротив. Просто тя сама пише правилата им и те някак си се разминават с общоприетите.

Бела Маки е журналист, писател и колумнист в сп. „Vogue“. Всъщност това е псевдоним, зад който стои Изабела Ръсбриджър – дъщеря на Алън Ръсбриджър, главен редактор на британския всекидневник „Гардийн“, и Линдзи Маки. През 2018 г. е издадена първата ѝ книга, наречена „Джогирайте“, която е посветена на психичното здраве и джогинга. Следва „Практическо ръководство за ставане и бягане“, в която целта е да се насърчи тренирането на ума наравно с тренирането на тялото. „Как да убиеш семейството си“ е нейния първи роман, а през 2024 г. платформата Netflix започва работа по екранизацията му.

Романът на една жена без качества

„Романът на една жена без качества“ на Ралица Николова е точно обратното на онова, което казва заглавието в опит да прикрие истинските качества и на самата авторка, и на нейната книга. Това всъщност е историята на една жена с много качества, в това число с огромно чувство за хумор и самоирония, съизмерими само с броя и размерите на дилемите и терзанията ѝ, която търси себе си, докато си мисли, че търси сюжет за бъдещия си роман. Тя ужасно много, страстно дори, желае да напише роман за каквото и да е. Само дето между домакинските и служебните ангажименти почти не ѝ остава време, пък и въобще не е сигурна дали я бива за нещо такова. А после става дори по-зле.

Това не е поредния чиклит, който ще отворите – не се заблуждавайте! Всъщност донякъде Ралица Николова е главна героиня в собствения си роман без да го превръща в автобиография. Самата тя определя историята като фикция с елементи на автофикция. Наред с автобиографичния момент тече втора сюжетна линия, която си е чистокръвно криминале, на моменти граничещо с абсурда. Точно като в живота!

Тя – героинята – е жена, която е уморена и отегчена до смърт от битовизма на ежедневието си, и отчаяно търси изход и вдъхновение за писане, а всъщност може би за живот. Търси го дори твърде упорито, независимо, че през цялото време е изпълнена с колебания и несигурност, а в главата ѝ е пълен хаос от мисли и въпроси. Понякога като че ли го намира, но май не е точно това, което търси, така че продължава, дори когато не е убедена, че има смисъл и желание да го прави. Въпреки всички трудности, спънки и колебания, дава мило и драго, за да напише тоя проклет роман, но не намира нито подходящ сюжет, нито подходящи герои, а междувременно от търсенето им се получава… роман.

Докато тя упорито преследва сюжета и вдъхновението си, оказва се, че сюжетът просто ѝ се случва, когато на пътя ѝ се появява Кръстникът. Но не Кръстникът на Марио Пузо, Марлон Брандо и Франсис Форд Копола, а брадатият чичо Любо – нейния си кръстник, някогашен приятел на баща ѝ, който по странен начин се оказва свързан с нея и семейството ѝ, въпреки че от години не го е виждала, но изглежда също така е свързан и с някои нейни познати, които не би трябвало да го познават. Чичо Любо започва да се появява и да изчезва както му скимне, и в крайна сметка се оказва така смайващо нереален, че неволно започваме да се чудим дали все пак не е пък съвсем истински. Той ту умира, ту възкръсва, веднъж е художник, друг път духовен гуру, трети път е клошар или политик, дори убиец.

И докато главната героиня се опитва да проследи обърканите нишки, свързващи чичо Любо, отчуждената ѝ майка, страстната почитателка на алкохола и нещо като поетеса Мина Белчева, една малко зловеща сектантска група във врачанско, която търси начин да си излъска кармата, и още неясно колко други подобни персонажи, романът започва да се пише сам. Въпреки перманентната неувереност на кандидат-писателката, въпреки пълната незаинтересованост на най-близките ѝ приятелки и въпреки вечните забележки на писателя Мишлен, който така или иначе, като един истински писател, май не одобрява никого, освен себе си.

„Романът на една жена без качества“ е в същността си опит да погледнем малко по-весело, с повече насмешка над себе си и над условностите в обществото, но и да започнем да си вярваме малко повече. Той е дебют за Ралица Николова като писател, написан в рамките на една година. Един своеобразен, малко объркан дневник на нейната героиня, която се лута между приятели, колеги, роднини, познати и непознати, взира се във всяко лице и ситуация около себе си, хвърля се в безумни понякога начинания и експерименти в търсене на този неуловим неин сюжет. Хванала за ръка читателя, тя сякаш припряно го влачи след себе си, показвайки му нагледно, че проклетия сюжет – ей нá – никакъв го няма, не че тя не го търси. А междувременно наоколо се случват абсурд след абсурд, най-вече с кръстника чичо Любо в главната роля, дори и когато самият той не е наоколо.

Ралица Николова е от Плевен, но работи и живее в София. Тя е журналист, специалист по обществени и бизнес комуникации, политолог, поет, майка на две момичета. Тя е всичко друго, но не и жена без качества, така че ако очаквате мрачно повествование, пълно с депресирани персонажи, „Романът на една жена без качества“ определено не е вашето нещо. Историята е пълна със свеж хумор, ирония и автоирония, както и влудяващо пъстра женска енергия. Това е разказ за силата на упоритостта и за страстното желание да напишеш книга, а всъщност за желанието просто да живееш, но да е смислено, вдъхновяващо и талантливо.

Северозападни разкази

Северозападна България е място, в което дори възрастните трудно се справят понякога. Всъщност често, а някои така и не успяват. Труден терен, тежки условия, страховити обитатели… А сега си представете какво е да си дете в това безмилостно място! През 90-те, за да е по-забавно! Да се налага тогава и там, в най-бедното време, на най-бедното място, да градиш себе си, за да станеш човек, дето семейството да не го е срам от тебе! Ако ви е трудно, не се притеснявайте – някой вече се е погрижил да го опише в детайли, с всички мъчни за преглъщане подробности.

За страничния наблюдател Северозападът най-често е тъмно място, направо дивашко, малко просташко, населено от неповторими грубияни без грам възпитание. Място характерно най-вече с пиене, бой, сръбски турбофолк, дебелашки хумор, високоволтови ругатни и непонятен диалект. Мнозина вярват, че да говориш за Шекспир и Омир на север от Враца е категорична заявка, че въобще не ти се живее. Е, за диалекта може и да са прави. Той си е истинско чудо на езиковото изкуство – няма две мнения. И за другото може да са прави, но то далеч не е всичко, което Северозападът може да предложи.

Младият писател Александър Скалд запретва ръкави и се заема да повдигне завесата, за да покаже истинското лице на тази неповторим регион от България, на това тайнствено и страховито място, което мнозина обичат да подценяват и да превръщат в пародия. Независимо от перманентната немотия, вечната борба за оцеляване и суровото ежедневие, това е място, пълно с веселяци, с приятелства, любов, силни връзки, смях, надежди. Нищо изключително, но въпреки това по свой начин уникално. Но може би по-ценното е, че разказвайки собствената си история – тази на едно хлапе от село Златия – и историите на своите приятели, той всъщност разказва как живеят децата в този беден на пари, но богат на душа Северозапад.

Сборникът „Северозападни разкази“ ни връща във времената от преди смартфоните, цифровата телевизия и интернета. Същите ония времена, в които на училище ходехме пеш, джобните за седмицата свършваха още във вторник, най-късно в сряда, майките все още не бяха обявили глутена за враг №1, защото си имаха далеч по-сериозни и най-вече истински проблеми, а през зимата снегът все още не изненадваше никого. Връща ни в противоречивите времена на дебеловрати мутри със златни ланци, на нямане и несигурност, на глад и необходимост да си креативен до безумие, за да оцелееш. Сурово място в сурово време!

И в това място и време група момчета връхлитат в живота с хъса на хора, които нямат представа, че стоят на пътя на бедствие. Александър Скалд или Алекс Дебелио, но не защото е дебел, ни вкарва направо в сърцето на Лесотехническата професионална гимназия в Берковица или иначе казано Талашо, в компанията на талантливия ръгбист Цурата, Росен Суека, Ну, Тихо и още няколко подобни образа, все отбор класни пустиняци. А обитателите на Талашо са повече от колоритни, типично по северозападняшки, с кураж за вселенска инвазия и амбиция да живеят така, както другите нямат смелост. Но преди това трябва някак да избутат училището, разбира се, по възможност без да ги спипат в някоя издънка. Те нямат представа, че уроците, но онези – истинските, всъщност тепърва предстоят.

И някак неусетно, наред с литература, математика и дърворезба, те прохождат в отговорностите, за които не са си давали сметка, и започват да се учат на лоялност, любов, мъжество, отстояване на себе си. Правят първите си крачки в света на възрастните, само за да разберат, че там въобще не е така, както са го мислели. Нито е толкова лесно, нито е толкова просто.

Изпълнен с неподражаем северозападен хумор, с носталгия и неповторими образи, поднесен на характерния диалект, сборникът „Северозападни разкази“ без особени претенции ни запознава с истинската история на едно хлапе от село Златия и неговите приятели, тяхното порастване и осъзнаване. А всъщност това е историята на всички като тях, родени в оня затънтен и мистериозен край на България, на брега на Дунав, където май все пак кръвта е малко по-друга, водата е „твърда“, езикът също е „твърд“ и нямаш особен избор – налага се и ти да си твърд.

Когато надеждата е по-крехка от светулка зад решетките на психиатрията...

С годините сме свикнали с образа на Мира Добрева като журналист и телевизионен водещ. Дълго време тя беше лицето на сутрините ни, гласът, който ни пожелаваше „добро утро“. В този образ някак естествено се вписа и първата ѝ книга „Столетниците“, която се появи през 2020 г. като продължение на едноименния телевизионен проект. През 2024 г. обаче на пазара излезе нейният първи роман „Светулки зад решетките“, а той разказва една съвсем различна история.

„Светулки зад решетките“ се чете много бавно. Той е от романите, които те спъват като окови на краката, но не защото не е четивен – дори напротив. Заради историята, която разказва е. Така че ако търсите бързо четиво за развлечение, не посягайте към тази книга, защото тя ще ви задави. Ще ви смаже. Ще ви прегази като тежко натоварена кола, в която седят всички ваши предци. И тя наистина носи непосилно тежък товар, но това е товарът, който ежедневно носят на раменете си хиляди, дори милиони хора, засегнати от някаква зависимост.

За да си засегнат от зависимост, не е задължително да употребяваш някаква субстанция – достатъчно е някъде около теб да има човек, който го прави. Отровата на алкохола и наркотиците никога не унищожава само прекия си приемник. Чрез зависимия тя убива и всички съзависими, оказали се прекалено близо.

„Светулки зад решетките“ разказва историите на няколко тежки алкохолици, с които видинчанката Вáлма се среща, докато търси изход от собствената си пристрастеност, от миналото си, от себе си и света, които вече не може да понася. В пореден и може би последен отчаян опит да промени нещо, тя доброволно постъпва в психиатрично отделение.

Прекрачвайки прага на психиатрията обаче, Вáлма несъзнателно е направила онази решаваща първа крачка към справянето с проблема.  Крачката, за която говорят всички психолози и психиатри, а именно – признанието, че проблем има. Че една-две-три бири след вечеря са точно толкова голям проблем, колкото е и литър водка на закуска. Че независимо колко лесно ти се струва, на практика е изключително трудно да спреш спускането по тази коварна пързалка, особено когато си минал една невидима граница, отвъд която вече не ти вземаш решенията, а твоят убиец.

Ако през 20-те години на ХХ век Михаил Булгаков, усмихвайки се горчиво, се питаше дали все пак има полза от алкохолизма, то век по-късно, през 20-те години на ХХI век Мира Добрева вече не оставя съмнение по този въпрос. От алкохолизма няма как да има полза, независимо от кой вид е, колко е тежък и къде се коренят причините за него. Въпреки това романът ѝ „Светулки зад решетките“ няма претенциите да дава отговори, но определено дава насоки за търсенето им, навлизайки дълбоко в психологията на проблема. Например разкрива в цялата ѝ гротеска уродливата истина зад привидно изрядното семейство, отразяваща се в децата. За домашното насилие и замитането на този проблем под килима, за фалша, самотата, загубите на любими хора, усещането за безсилие, изоставеност и безизходица, за невъзможността да се впишеш.

Лавирайки успешно между минало и настояще, Мира Добрева проследява зараждането на проблема стъпка по стъпка, поколение след поколение, за да покаже, че нищо, което правим, не остава без последствия след нас. Че всички ние рисуваме образа на онези, които идват след нас. От постъпките и думите ни зависи какви хора ще бъдат наследниците ни, с какви демони ще се борят, какви ангели хранители ще имат на своя страна и дали изобщо ще имат такива.

Проследява обаче и онези мъчителни, почти невидими стъпки, с които пътят към излизането от порочния кръг започва. Парадоксалното е, че за героинята на Мира Добрева този път започва именно в психиатрията, когато тя доброволно минава по пътеката на срама, сред мизерията, вонята и мрака, зад решетките на това безрадостно място, на фона на почти деспотичното отношение към пациентите. В среда, която би пречупила всеки друг, Вáлма намира своя път към избавлението. Намира интимността, разбирането и топлината, от които е имала нужда още преди да се роди, но така и не е получила. Намира причини да обича, да вярва, да се надява. След множеството пътища без изход, които е извървявала през годините, този е последният, за който има сили.

Което, разбира се, не гарантира, че избавлението е възможно.