"Столетниците - благословия или орисия"

БНР Радио Видин

Когато човек отвори книгата „Столетниците – благословия или орисия“ на телевизионната журналистка Мира Добрева, в повечето случаи го прави поради една причина – заради Мира Добрева. Когато я затвори обаче, пред очите му нейният образ вече се е изгубил, за да отстъпи място на нейните герои, и точно в това се състои тайната на добрата журналистика може би – да накараш хората да се замислят за други хора.

„Столетниците“ започва живота си като телевизионен проект, в рамките на който Мира Добрева издирва и записва разказите за живота на най-възрастните членове на нашето общество – онези, които са оставили зад гърба си поне век. Но не само. Записвайки техните уникални житейски истории, тя всъщност записва историите на цялото ни общество. Дава правдиво описание на отношението ни към остаряването и старостта като естествени процеси, а то – отношението към тези най-уязвими членове на същото това общество – понякога ни изненадва, не винаги приятно.

Какво всъщност е да остарееш? Какво е да остарееш в България? Всички сме чували за Япония, където да доживееш до сто години си е едва ли не традиция, но какво е да го постигнеш тук, из нашите географски ширини? На тези въпроси отговарят всички, на които им се е случило. Дали някой отговор изненадва? Дали нечия рецепта за дълголетие ще прозвучи странно, дори абсурдно или напротив – всички тези хора споделят една и съща тайна?...

Възрастните герои на Мира Добрева разкриват един свят, който често не забелязваме и понякога дори нарочно го игнорираме, дали защото не се замисляме, че старостта е нашето общо бъдеще, или именно защото се замисляме и тази мисъл ни плаши. В едно консуматорско общество, в което младостта и красотата са се превърнали в инвестиция, да остарееш изглежда все по-страшно и дори непоносимо. Но все пак се налага. Както казва и Бърнард Шоу, „да се старее е отегчително, но е единственият начин да се живее дълго“.

Героите на Мира Добрева говорят за годините си откровено, понякога с усмивка, може би по-често с тъга, но преди всичко с дълбокото убеждение, че животът, макар и тежък на моменти, си остава ценен. Остава пълен с възможности да станеш още малко по-добър, дори когато тялото ти те предава. Често пъти тези хора са избутвани в най-затънтеното ъгълче на забравата, биват обявявани за неспособни, ненужни и дори излишни. Обществото не знае какво да прави с тях, как да използва онова, което те все още могат да предложат.

А те наистина имат какво да дадат! Понякога – дори повече от онова, което дават мнозина в активна възраст. Предлагат простички истини за достойнство, като прозрението на баба Еленка от Свиленград, която след век живот вече има куража да признае: „Аз не съм суеверна, не съм и набожна. Обаче не съм и безбожна.“

С типичната за професията ѝ прецизност, но най-вече с прецизността на добър човек, който има очи за чуждата болка, Мира Добрева осветява проблемите на столетниците. Записва и предава уроците и посланията им. И, оказва се, те са много по-приложими и важни от уроците на всички модерни лайвкоучове и гурута, на всички телевизионни проповедници и претенденти за месии. Столетниците не те учат как да станеш успешен, богат, независим, не те учат как се гради шеметна кариера или как се търгува с ценни книжа на фондовата борса, не ти дават съвети как да вземеш ума на интервюто за работа утре или как да продаваш с голяма печалба. Те те учат как да остарееш с достойнство, ако можеш, като човек, който един ден ще липсва на другите.

Е, някои могат да те научат и на малко севернокорейска история или да се скарат с теб за политика, след което да спрат да ти говорят за месеци наред, но то това е част от очарованието им. Заработили са си правото понякога да са и чешити.

В този контекст „Столетниците“ не е просто книга с историите на група възрастни хора. Не е просто колекция от лични истории, изпълнени със съжаление. Сред съжалението често пъти се прокрадва и смях или онова особено умиление, което възрастния човек изпитва, докато гледа как децата се боричкат в пясъчника, въобразявайки си, че са пораснали. Всеки разказ в книгата е едно напомняне за нашата собствена уязвимост, която дебне иззад ъгъла. Напомняне, че утре нас ни чака същото. И вероятно пак от нас зависи дали ще направим собствената си старост благословия или тежка орисия.

Както обичаше да се шегува великолепния Джоко Росич: „Деца, внимавайте какво правите със себе си, защото вчера, някъде около два следобед, бях на вашите години!“. И ей там, на няколко крачки пред нас, е моментът, в който и ние като баба Афизе от родопското село Чеплетен може би ще успеем да си кажем без гняв и горчивина, а с облекчение: Издържахме го тоя жувоть! Издържахме го. Мина… Свърши.

Когато надеждата е по-крехка от светулка зад решетките на психиатрията...

С годините сме свикнали с образа на Мира Добрева като журналист и телевизионен водещ. Дълго време тя беше лицето на сутрините ни, гласът, който ни пожелаваше „добро утро“. В този образ някак естествено се вписа и първата ѝ книга „Столетниците“, която се появи през 2020 г. като продължение на едноименния телевизионен проект. През 2024 г. обаче на пазара излезе нейният първи роман „Светулки зад решетките“, а той разказва една съвсем различна история.

„Светулки зад решетките“ се чете много бавно. Той е от романите, които те спъват като окови на краката, но не защото не е четивен – дори напротив. Заради историята, която разказва е. Така че ако търсите бързо четиво за развлечение, не посягайте към тази книга, защото тя ще ви задави. Ще ви смаже. Ще ви прегази като тежко натоварена кола, в която седят всички ваши предци. И тя наистина носи непосилно тежък товар, но това е товарът, който ежедневно носят на раменете си хиляди, дори милиони хора, засегнати от някаква зависимост.

За да си засегнат от зависимост, не е задължително да употребяваш някаква субстанция – достатъчно е някъде около теб да има човек, който го прави. Отровата на алкохола и наркотиците никога не унищожава само прекия си приемник. Чрез зависимия тя убива и всички съзависими, оказали се прекалено близо.

„Светулки зад решетките“ разказва историите на няколко тежки алкохолици, с които видинчанката Вáлма се среща, докато търси изход от собствената си пристрастеност, от миналото си, от себе си и света, които вече не може да понася. В пореден и може би последен отчаян опит да промени нещо, тя доброволно постъпва в психиатрично отделение.

Прекрачвайки прага на психиатрията обаче, Вáлма несъзнателно е направила онази решаваща първа крачка към справянето с проблема.  Крачката, за която говорят всички психолози и психиатри, а именно – признанието, че проблем има. Че една-две-три бири след вечеря са точно толкова голям проблем, колкото е и литър водка на закуска. Че независимо колко лесно ти се струва, на практика е изключително трудно да спреш спускането по тази коварна пързалка, особено когато си минал една невидима граница, отвъд която вече не ти вземаш решенията, а твоят убиец.

Ако през 20-те години на ХХ век Михаил Булгаков, усмихвайки се горчиво, се питаше дали все пак има полза от алкохолизма, то век по-късно, през 20-те години на ХХI век Мира Добрева вече не оставя съмнение по този въпрос. От алкохолизма няма как да има полза, независимо от кой вид е, колко е тежък и къде се коренят причините за него. Въпреки това романът ѝ „Светулки зад решетките“ няма претенциите да дава отговори, но определено дава насоки за търсенето им, навлизайки дълбоко в психологията на проблема. Например разкрива в цялата ѝ гротеска уродливата истина зад привидно изрядното семейство, отразяваща се в децата. За домашното насилие и замитането на този проблем под килима, за фалша, самотата, загубите на любими хора, усещането за безсилие, изоставеност и безизходица, за невъзможността да се впишеш.

Лавирайки успешно между минало и настояще, Мира Добрева проследява зараждането на проблема стъпка по стъпка, поколение след поколение, за да покаже, че нищо, което правим, не остава без последствия след нас. Че всички ние рисуваме образа на онези, които идват след нас. От постъпките и думите ни зависи какви хора ще бъдат наследниците ни, с какви демони ще се борят, какви ангели хранители ще имат на своя страна и дали изобщо ще имат такива.

Проследява обаче и онези мъчителни, почти невидими стъпки, с които пътят към излизането от порочния кръг започва. Парадоксалното е, че за героинята на Мира Добрева този път започва именно в психиатрията, когато тя доброволно минава по пътеката на срама, сред мизерията, вонята и мрака, зад решетките на това безрадостно място, на фона на почти деспотичното отношение към пациентите. В среда, която би пречупила всеки друг, Вáлма намира своя път към избавлението. Намира интимността, разбирането и топлината, от които е имала нужда още преди да се роди, но така и не е получила. Намира причини да обича, да вярва, да се надява. След множеството пътища без изход, които е извървявала през годините, този е последният, за който има сили.

Което, разбира се, не гарантира, че избавлението е възможно.