Справихме се, хлапе

Понякога най-смелите хора са онези, които цял живот са се страхували.

Актьорът Антъни Хопкинс е от хората, които сякаш няма нужда да повишават глас или да демонстрират величие, да бъдат представяни, за да бъдат забелязани. Достатъчно е да присъства, за да изпълни пространството около себе си със смисъл. Достатъчно е да погледне някого, за да остави следа.

Оказва се обаче, че зад този поглед през цялото време е стояло едно уплашено, може би малко бавно, леко непохватно хлапе, което дори собственият му баща смята за тъпо. И точно то десетилетия по-късно разказва за живота си в автобиографичната книга „Справихме се, хлапе“.

Тя е за него. Не за спечелилия две награди „Оскар“ актьор. Не за Ханибал Лектър, крал Лир, президента Никсън, папата, художника или сприхавия дементен старец, в които Антъни Хопкинс се е превъплъщавал на театралната сцена или пред камерата, а за онова момче от Уелс, в което дори собствения му баща не вярваше. За момчето, което безброй пъти чуваше, че е разочарование, че е напълно безполезно и няма бъдеще. Че ще стигне някъде само с автобуса. Момчето, което не успяваше да обясни, че се чувства изгубено, защото е попаднало в свят, написан на непонятен за него език.

Само че… Хей! „Справихме се, хлапе“, казва вече 87-годишното момче на своето девет-десетгодишно аз. От което сякаш и двамата са изненадани.

Като актьор, но и като човек Хопкинс никога не се опитва да изглежда герой. Дори напротив. Признава, че винаги са го привличали злодеите в сценариите. Когато играе поредния такъв, винаги се опитва да покаже човечността зад образа на чудовището, вярвайки, че няма по-страховито нещо от осъзнаването, че чудовищата не са много по-различни от нас. Че не сме толкова далеч от мрака, колкото ни се иска, а Ханибал Лектър и Кларис Старлинг са смущаващо подобни един на друг, на по-малко от крачка един от друг. Крачка към чудовището, която човек може да направи дори по невнимание.

Наред с това обаче, разказва без оправдания за алкохолизма си. За провалените си бракове. За единствената роля, с която не успява да се справи толкова добре, колкото му се иска – тази на баща на единствената си дъщеря. Изминава отново пътя към световната слава, но този път като страничен наблюдател.

И колкото повече разказът напредва, толкова по-ясно става, че най-тежката му битка сякаш никога не е била с Холивуд. Била е със самия Антъни Хопкинс и онова вътре в него. С депресията, гнева, самотата, безчувствеността, доброволната изолация. С неговия, както сам го нарича, тъп идиотизъм. С невъзможността да преодолееш желанието за една най-обикновена прегръдка, защото си син на баща си, а той – на своя. Цяло едно поколение от мъже, учени, че прегръдките са проява на слабост. А мъжете от Уелс може да са всякакви, но не са слабаци. Те не говорят за чувства, не плачат и не се прегръщат дори когато погребват децата си.

„Справихме се, хлапе“ не е поредният холивудски мемоар. В книгата няма безкрайни списъци с известни имена. Всъщност дори най-известните минават през нея някак незабележимо, деликатно, без ореоли и аплодисменти. Лорънс Оливие, Ричард Бъртън, Алфред Хичкок, Оливър Стоун, Джоди Фостър, Хелена Бонъм-Картър, Ема Томпсън… Всички тук са просто хора, пресекли пътя на едно хлапе, опитващо се да докаже на баща си, че все пак може да постигне нещо в тоя живот.

Всъщност книгата не разказва за кариерата на един велик актьор, а за цената, която човек плаща, докато стигне до върха. В същото време това е история, която носи облекчение не само на онзи, който я е написал, но и на всеки който ще я прочете. Облекчението да разбереш, че дори човек, когото светът смята за легенда, никога не е спирал да се съмнява в себе си. Че талантът не отменя страховете и не заличава травмите. Че славата не лекува самотата – всъщност понякога я засилва. Че успехът не изтрива детството. Но също така и облекчението от осъзнаването на факта, че нито една от тези рани не е длъжна да има последната дума.

В края на книгата читателят остава с чувството, че Антъни Хопкинс не е написал мемоари, за да разкаже за величието си. Написал ги е, за да каже на едно уплашено момче, че въпреки всички грешки, всички провали, всички изгубени години, в крайна сметка се е справило. Двамата заедно са се справили. Защото то все още чака и има нужда от това уверение.

Може би затова тази книга не е за Антъни Хопкинс. Не е просто разказ за живота на един великолепен актьор, записал името си в историята на киното и театъра със златни букви. Тя е разказ за всеки от нас. Защото всеки носи някъде дълбоко в себе си едно хлапе, което чака някой най-после да му каже: „Справихме се.“

Камий, моето вдъхновение

През 2013 г. в навечерието на Коледа опустошителна и може би неглижирана от парижките лекари опустошителна треска убива 16-годишната Камий, единствената дъщеря на актрисата Софи Дол. Четири дни по-късно Софи започва да пише. Пише, за да запази дъщеря си жива. За да я помни. Да съхрани моментите на съучастие, споровете, пристъпите на смях или гняв, песните с пълно гърло между 19 и 20 часà, тропането на токчета на горния етаж, синьото на очите… Софи Дол пише, за да остане силна, но и да може да прекара поне още малко време в компанията на изгубеното си дете. За да спре вълните от „лоши мисли“ за всички онези неща, които няма да ѝ се случат. Няма да ИМ се случат. И на двете.

Романът „Камий, моето вдъхновение“ обаче е далеч от това, да се превръща в излияние на една скърбяща майка или в мемориал на дъщеря ѝ. Той всъщност е история за съпротивата срещу непоносимото, в която думите са стратегия за оцеляване. За писането като утеха, като спасение, като единственият начин да не полудееш от скръб и може би да спреш да блъскаш главата си в стените на банята. Да спреш да пиеш, да палиш свещи навсякъде вкъщи, да започнеш да дишаш отново.

„Камий, моето вдъхновение“ не търси съчувствие и не се опитва да извлече емоционален ефект от самата трагедия. Не разчита на патоса на загубата, нито на състраданието по подразбиране, което подобна история неизменно предизвиква. Вместо това Софи Дол разказва с почти непоносима честност, без да украсява мъката и без да я превръща в литературна поза. Нещо повече – тя дори намира сили да се шегува в опит да позабавлява своята Камий с глупостите на възрастните, останали след нея.

В този смисъл романът не е просто разказ за смъртта на едно момиче и нечие дете. Той е разказ за отсъствието, което нахлува отвсякъде след подобно нещо. За празното пространство, което остава не само в една стая, в един дом, но и във всяка мисъл, във всеки жест, във всяко бъдеще. Камий вече я няма, но по някакъв начин продължава да присъства във всичко. В навиците, в спомените, в часовете от дена, в звуците, в предметите, в онези дребни подробности, които изведнъж се оказват най-ценните доказателства, че някой е бил тук, имало го е, а сега е оставил липса, способна да убива.

Софи отказва да превърне изгубената си дъщеря в абстракция. Камий не е просто починалото ѝ дете, не е символ на загубата, а остава жива, конкретна, със своя темперамент, със своя глас, със своето присъствие. Със сините си очи и русите коси. Софи не пише само за смъртта на Камий, а и за нейния живот – за характера ѝ, за отношенията между майка и дъщеря, за близостта им, за конфликтите, за ритуалите, които са споделяли. Не канонизира дъщеря си, а я съхранява.

Може би най-силната страна на романа „Камий, моето вдъхновение“ е, че той въобще не цели да предлага утешителни отговори. Това не е история за примирение, още по-малко пък за някакво красиво, възвишено, дори артистично приемане на съдбата. Напротив – в него има гняв, безсилие, ужас, вина, разпад. Има от онзи суров вид скръб, която не проста наранява, а разрушава представите за ред, справедливост и смисъл. Има го осъзнаването, че светът може да продължи да съществува, дори когато за теб самия той вече е свършил.

„Камий, моето вдъхновение“ е по-малко от сто и петдесет страници, но е от книгите, които не можеш просто да прочетеш набързо. След нея човек дълго не може да се върне към обичайния си ритъм, защото нещо продължава да отеква като сподавен вик. Като нечий отказ да се примири със смъртта. Може би защото всеки разпознава ужаса от мисълта, че любовта не е гаранция за спасение, че близостта не може да спре катастрофата и че понякога животът просто отнема най-скъпото. Без обяснения. Без извинения.

Софи Дол е актриса и писателка, родена през 1965 г. в Белфор, Франция. Тя завършва образованието си със специалност пиано и пеене, а сценичният ѝ път започва в училищен театър, след което продължава с работа в театъра, с танци и със собствена сценична компания. През 2015 г. публикува първата си книга „Камий, моето вдъхновение“. Книгата ѝ печели голямо внимание в литературните среди, а по-късно тя утвърждава мястото си като писател и с втори роман, който печели Наградата за литература на Европейския съюз през 2019 г.

Когато старшина школник Мишев беше армейски генерал...

Задължителната казарма за мъжете в България е отменена от 2007 г., но мине се не мине известно време, все някой амбициозен политик, надъхан общественик или друг подобен кандидат за слава ще се сети да лобира за връщането ѝ. Зер останали сме беззащитни пред света, а той само това дебне. Пък и в казармата, видите ли, се ставало мъж. Там се учели момчетата на ред и дисциплина. Да се чуди човек каква е работата на родителите им при това положение, но кои сме ние, че да задаваме неудобни въпроси. Неудобни и за родителите, и за армията. Момчетата май никой не ги пита – и преди 2007 г., и сега. А те имат какво да кажат, особено онези, които са имали възможността да разберат от първа ръка за какво иде реч.

Всички сме чували казармени истории. Озове ли се човек на маса в компания с двама или повече мъже, няма начин в някакъв момент да не се отвори темата за армията. И се започва с истории коя от коя по-нелепи и безумни за простащина и злоба, но и за приятелства и малки геройства, за пиянства, глупост и безотговорност, но и за откритието, че може би има начин да оцелееш.

В романа си „Когато бях армейски генерал: Приключенията на храбрия войник Мишев през студената война“ „стършелът“ Михаил Вешим, някогашен старшина школник Мишев, дава своя принос в спора, разказвайки за собствения си опит в тази мелачка за хора и индивидуалности. Не спестява нищо на никого, в това число на себе си, докато търси отговорност за изгубените две години и три месеца от младостта си. Вероятно има право да си го позволи, щом 30 години не успява да забрави номера на личния си автомат „Калашников“.

Всъщност кога забравяш номера на автомата си, който доскоро си рецитирал по навик всеки път, когато някой те пита за номера на телефона ти, за ЕГН-то или кой номер обувки носиш? Дали не е когато покрай теб започне да се навърта господин Алцхаймер, единствен способен да се пребори с последствията от задължителната военна служба върху психиката?...

Да служиш в Народната армия в началото на 80-те години на ХХ век си е предизвикателство с елементи на невъзможност, с което родените в новото хилядолетие няма да се сблъскат може би никога. Освен да можеш да разглобиш автомат „Калашников“ за под десет секунди и да не се къпеш със седмици, трябва да си готов да пишеш безсмислени доклади до полудяване, в които задължително да отдаваш дължимото на партията-майка, да слухтиш за „подривни елементи“ сред другарите си и да те пращат „на розите“ за щяло и нещяло, но най-вече защото майка ти е обикновена лаборантка, а не продавачка в Кореком. Едно е вярно обаче! Без значение дали излизаш от казармата по-мъж или не, със сигурност не излизаш същия човек, който си бил на влизане.

Във време, в което нелепиците сякаш са навсякъде и във всякакви форми, а особено много от тях са и с пагони, за съжаление, какво е нужно за оцеляване в Народната армия? Според Михаил Вешим жизненоважно е да си чел, разбрал и обикнал „добрия войник Швейк“. Чел ли си „Швейк“, все някак ще оцелееш и в армията, и в живота. Ако поради някаква причина смяташ, че задължителната казарма трябва да се върне, пак е нужно да прелистиш „Швейк“ и е много вероятно да ти мине. А може и да не ти мине. Виж, безсилен е храбрият войник, ако решиш да го вземеш за компания, докато си търсиш булка обаче. Жените поради някаква причина не успяват да видят очарованието му.

„Когато бях армейски генерал“ е продължение на книгата „Когато бях морски капитан“. А би могла да се казва „Един хуманист, въоръжен до зъби, с автомат и зареден пълнител, разказва“ или „Зле възпитан идеологически Швейк като армейски генерал“. Той Вешим нито е бил морски капитан, нито армейски адмирал, ама можеше и да бъде. Успява да стане само старшина школник – едно все пак добро постижение, защото, както сам казва, „всички военни чинове си приличат по безумието си, но старшините са безумни по своему“. Само да не беше тази му чудатост свободолюбието. Но пък умее да разказва – уж така, с хумор, а всъщност съвсем насериозно, съвсем на принципа „добре, че е шегата, та да си кажем истината“. Затова и разказва как армията може да вкара в пътя дори Бетховен, има ли двойник Цола Драгойчева, докъде стигаш, когато поведеш война за банята, и колко метра Народни вафли има до уволнението. Около двеста са, ако ви интересува.

Михаил Вешим е български писател и сценарист, автор на фейлетони, разкази и романи и главен редактор на вестник „Стършел“. Негови разкази попадат в „Антология на световния хумор“, публикувана във Виетнам през 2002 г., наред с разкази на Марк Твен и Уди Алън. През 2008 г. става носител на Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата „Райко Алексиев“ заедно със сатирика Васил Сотиров. По романът му „Английският съсед“ е направен сценарий за едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков. Същият роман е и една от двете български книги, номинирани за литературната награда на Европейския парламент.

А вие ако все пак се чудите дали е добре да се върне казармата, прочетете "Швейк"! Той знае отговора.

Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж

Има книги, които звучат като закъсняло извинение. Други са като пиянски монолог в два след полунощ. „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ на френския писател Фредерик Бегбеде е и двете едновременно. Тя е своеобразен негов автопортрет, рисуван сякаш с премигващ неон, доза цинизъм и плахо чувство за вина.

Макар да е родом от Гаскония, Фредерик Бегбеде не е д`Артанян. Въпреки това не може да се отрече, че животът му е пълен с приключения, а книгите му винаги са предизвиквали, ако не скандали, то поне дискусии. Не прави изключение и неговата „изповед“.

В нея той вече не е онзи излъскан светски хлапак от „9.99 евро“, а е мъж, който на всяка цена се опитва да се впише в епохата на културна коректност, но в крайна сметка остава безпомощно застинал в собствените си навици, желания и страхове. И той признава слабостта си. Знае, че светът се променя, но осъзнава, че самият той не може. Не разбира защо, а и като че ли не иска да знае. Променил се е достатъчно, колкото да оцелее поне физически. Спрял е наркотиците, ограничил е алкохола, опитва се да внимава поне какво говори, ако не какво пише, оправдава се за грехове, които не помни да е извършил… Балансирайки по тънката линия между самосъжалението и самоосъзнаването, той не се притеснява да направи дисекция на собствените си пороци и борби, да сподели паденията си, но и върховете си, да разкаже за търсенията си – успешни и не чак толкова.

Именно тази откровеност е вероятно най-силната страна на книгата. Интимната честност. С ирония, която на моменти прераства в почти болезнена самоирония, авторът разказва за невъзможността да се откъснеш от клишетата на мъжествеността, от старите еротични сценарии, от навика да поглеждаш жените през калейдоскопа на собствените си комплекси. Всичко това понякога кара читателя да се смее, друг път да се дразни. А Бегбеде сякаш преднамерено провокира: признава пристрастия и слабости, които вече не са на мода, дребни предразсъдъци, заради които днешните поколения с удоволствие биха го „канселирали“ с едно щракване. И в това има нещо необичайно смело, макар и не винаги симпатично.

Но както самият автор казва, това, че се изповядва в една книга, не му гарантира опрощение, а и той не го очаква – нито за себе си, нито за другите. В „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ той просто се опитва да разбере себе си. Така или иначе, налага му се да спре със саморазрушението, ако иска да оцелее, защото с годините поносимостта на човек към наркотиците и алкохола става все по-слаба, а махмурлукът и абстиненцията – все по-продължителни. И на всичкото отгоре им е минала модата, както се оказва. Само че как се оцелява без пороци в един свят, сякаш изграден и крепящ се върху тях? Как оцеляваш в безумието на съвременността без да прибягваш до вредни навици?

Един от начините е като пишеш, защото да говориш често пъти се оказва лоша идея. Бегбеде сам се убеждава в това, когато една сутрин през 2018 г. къщата му осъмва нашарена с графити заради негова реплика. А ако той може нещо, то това е да пише. С неподражаемия си хумор слага на масата всичко, което си е мислил през годините за нещата и хората, формирали го като човек, мъж и… зависи кого ще питате… като негодник. За лудостта и блясъка на света и смирението, спокойствието и дори очарованието, които можеш да намериш в морската пехота например, за желанието едновременно да си част от безумието и да излезеш от него, за лицемерието, алчността, предимствата и недостатъците на славата.

Под повърхността на ретро мъжкарския нарцисизъм обаче прозира по-дълбока тревога. Прозира страхът да не останеш ненужен, невидим, безсмислен в свят, който вече няма нужда от твоите похвати за съблазняване и самооправдание. Тази тревога превръща книгата в повече от забавна изповед – тя е диагноза на едно поколение, което внезапно се оказа анахронично.

„Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ не е манифест и не е покаяние. По-скоро е сприхав дневник на човек, който не желае да се преструва, че е по-добър от онова, което е. Вероятно не всички ще я харесат, а не е и нужно. Във всеки случай, в свят, в който всички се надпреварваме да демонстрираме класа и добродетели, е повече от освежаващо човек да види някой, който доброволно развява собствената си смешност и не се срамува от това.

Така че „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ е чисто и просто Фредерик Бегбеде такъв, какъвто го познаваме: и непоносим, и очарователен, но накрая – неусетно близък. Толкова близък, че дори не можете да се разсърдите, когато напуска сцената, пожелавайки ви: „Приятен апокалипсис!“

Северозападни разкази

Северозападна България е място, в което дори възрастните трудно се справят понякога. Всъщност често, а някои така и не успяват. Труден терен, тежки условия, страховити обитатели… А сега си представете какво е да си дете в това безмилостно място! През 90-те, за да е по-забавно! Да се налага тогава и там, в най-бедното време, на най-бедното място, да градиш себе си, за да станеш човек, дето семейството да не го е срам от тебе! Ако ви е трудно, не се притеснявайте – някой вече се е погрижил да го опише в детайли, с всички мъчни за преглъщане подробности.

За страничния наблюдател Северозападът най-често е тъмно място, направо дивашко, малко просташко, населено от неповторими грубияни без грам възпитание. Място характерно най-вече с пиене, бой, сръбски турбофолк, дебелашки хумор, високоволтови ругатни и непонятен диалект. Мнозина вярват, че да говориш за Шекспир и Омир на север от Враца е категорична заявка, че въобще не ти се живее. Е, за диалекта може и да са прави. Той си е истинско чудо на езиковото изкуство – няма две мнения. И за другото може да са прави, но то далеч не е всичко, което Северозападът може да предложи.

Младият писател Александър Скалд запретва ръкави и се заема да повдигне завесата, за да покаже истинското лице на тази неповторим регион от България, на това тайнствено и страховито място, което мнозина обичат да подценяват и да превръщат в пародия. Независимо от перманентната немотия, вечната борба за оцеляване и суровото ежедневие, това е място, пълно с веселяци, с приятелства, любов, силни връзки, смях, надежди. Нищо изключително, но въпреки това по свой начин уникално. Но може би по-ценното е, че разказвайки собствената си история – тази на едно хлапе от село Златия – и историите на своите приятели, той всъщност разказва как живеят децата в този беден на пари, но богат на душа Северозапад.

Сборникът „Северозападни разкази“ ни връща във времената от преди смартфоните, цифровата телевизия и интернета. Същите ония времена, в които на училище ходехме пеш, джобните за седмицата свършваха още във вторник, най-късно в сряда, майките все още не бяха обявили глутена за враг №1, защото си имаха далеч по-сериозни и най-вече истински проблеми, а през зимата снегът все още не изненадваше никого. Връща ни в противоречивите времена на дебеловрати мутри със златни ланци, на нямане и несигурност, на глад и необходимост да си креативен до безумие, за да оцелееш. Сурово място в сурово време!

И в това място и време група момчета връхлитат в живота с хъса на хора, които нямат представа, че стоят на пътя на бедствие. Александър Скалд или Алекс Дебелио, но не защото е дебел, ни вкарва направо в сърцето на Лесотехническата професионална гимназия в Берковица или иначе казано Талашо, в компанията на талантливия ръгбист Цурата, Росен Суека, Ну, Тихо и още няколко подобни образа, все отбор класни пустиняци. А обитателите на Талашо са повече от колоритни, типично по северозападняшки, с кураж за вселенска инвазия и амбиция да живеят така, както другите нямат смелост. Но преди това трябва някак да избутат училището, разбира се, по възможност без да ги спипат в някоя издънка. Те нямат представа, че уроците, но онези – истинските, всъщност тепърва предстоят.

И някак неусетно, наред с литература, математика и дърворезба, те прохождат в отговорностите, за които не са си давали сметка, и започват да се учат на лоялност, любов, мъжество, отстояване на себе си. Правят първите си крачки в света на възрастните, само за да разберат, че там въобще не е така, както са го мислели. Нито е толкова лесно, нито е толкова просто.

Изпълнен с неподражаем северозападен хумор, с носталгия и неповторими образи, поднесен на характерния диалект, сборникът „Северозападни разкази“ без особени претенции ни запознава с истинската история на едно хлапе от село Златия и неговите приятели, тяхното порастване и осъзнаване. А всъщност това е историята на всички като тях, родени в оня затънтен и мистериозен край на България, на брега на Дунав, където май все пак кръвта е малко по-друга, водата е „твърда“, езикът също е „твърд“ и нямаш особен избор – налага се и ти да си твърд.

Къде сме ние според радиожурналиста Петър Пунчев?

 

Животът на радиожурналиста Петър Пунчев е всичко друго, но не и скучен, което става ясно още от първите страници на книгата му „Вие сте тук“, излязла от печат през 2021 г. Свикнали сме да го свързваме с предаването „Нощен Хоризонт“, на което е един от основателите, но той има неимоверно повече истории за разказване от онези, които сме чували в ефира. Обикалял е София в боклукчийски камион, предизвиквал е дипломатически скандал в Сирия, живял е цели три седмици с Владимир Висоцки, снимал се е с котка, в която вярва, че е превъплътен духът на Уинстън Чърчил, разговарял е със Стинг за детството му, срещал се е с куп други велики личности. И това далеч не е всичко, събрано в книгата му „Вие сте тук”.

Самият той признава, че не познава в дълбочина литературните жанрове, поради което и успява да пише много леко, почти без чернови. Но това не само че не вреди на книгата, то я превръща в едно удивително леко четиво, през което погледът буквално препуска. И в същото време повествованието е наситено с истории, спомени, впечатления, нерядко и със сложни литературни похвати, които обаче идват някак на място и естествено, без да са умишлено търсени, без да внушават на читателя усещане за неговата собствена посредственост. Петър Пунчев пише искрено и това е може би най-ценното в книгата му.

В нея има от всичко по малко. Тя се състои от тридесет и четири самостоятелни монографични очерка. Има елементи на пътепис, на есе, на разказ, на публицистичен коментар, на беседа, на портретни ескизи на всички онези пъстри и уникални личности, на изключителните таланти, с които авторът се е срещал през годините. Книгата обхваща период от половин век, който период е набразден със събития и обрати, появили са се таланти, които ще оставят незаличими следи дори в идните столетия. Под формата на разкази за реални истории авторът всъщност прави една впечатляваща обиколка през съдби, личности и дестинации от почти всички континенти. Събира в едно вълнуващи пътувания, горещи точки от обществения и политическия живот, културни събития, лични изповеди.

В книгата си той разказва за част от многобройните си срещи с известни хора в държавите в които е бил, а те са вече около 80. Разказва за пъстрото си детство в Сирия, където работи майка му, а той учи в училището, в което малко по-късно учи и сегашния президент на Сирия Башар Асад, и за юношеството си в бившия Съветски съюз. Две държави с динамична и далеч не лека съдба през годините. За живота си на улица „Гогол” в София. За революцията в Румъния и войната в Грузия. За студентските бунтове в бивша Югославия. Минава през Сенегал, Украйна, Полша, през златния остров Чипингу, през Франция, Унгария, Узбекистан, Япония и други държави. И, разбира се, разказва за България – от 1960 година, та до днес.

Във „Вие сте тук” си дават среща Мая Плисецкая, Владимир Висоцки, Борис Елцин, Стинг, Николай Гяуров, Андрий Шевченко, Мистер Сенко, принц Чарлз, Джани Моранди, Юрий Любимов, Ерньо Рубик, Георги Аспарухов – Гунди, вечният номер едно Георги Найденов, легендарния футболен радиокоментатор Митко Чуков… Наблюдателен и проницателен, Петър Пунчев е успял да направи от своите срещи книга, в която си дават среща изкуството, историята, политиката, спорта, литературата, географията, фотографията и всичко това – поднесено по един лек и увлекателен начин, който кара читателя да не може да остави книгата. Наред с онези, които все още можем да наречем свои съвременници, в нея си дават среща и редица личности от не толкова близкото вече минало като Кемал Ататюрк, Стефан Стамболов, Пенчо Славейков и Лейди Странгфорд, оставили дълбоки следи в родовата памет на автора и в националната ни история.

Във „Вие сте тук” става дума и за приятелството. За съпричастността. За несправедливостта. За порастването. За осъзнаването. В нея Петър Пунчев говори за опита си с медиите и с хората. Това е книга за неговите страсти и емоции, както самият той казва, а поуката е простичка, макар и понякога трудна за следване: не се отказвайте от мечтите си! Бъдете на точните места с точните хора и не недоволствайте без причина!

Става дума и за неговите два рода, което я прави и до голяма степен автобиографична. Единият род се появява още в началото на книгата, другият – в края, а между тях е историята на България, на отделни градове като родния му Велинград и Батак. За книгата си той казва, че я е събирал цял живот, а я е написал за три месеца. Приключва я навръх 61-ия си рожден ден и споделя, че това е книга за отправните точки в живота му.

„Светът стана клокочещ казан, от който трудно ще излезем читави”, казва той в едно свое интервю още през 2015 година. И последвалите събития само потвърждават думите му.

Аз съм Ози

 

"... В края на 1969 отчаяно търсехме нещо, което да ни изведе на следващото ниво. Но все още бяхме в списъка на третостепенните групи, вечер след вечер. Последното ни участие за годината беше на 24 декември в Къмбърленд - все още ни даваха много работа там - в Уигтън Маркет Хол. Оказа се, че до залата има женска психиатрия и всяка година лекарите пускали пациентките на коледни танци. Не знаехме нищо за това, но дори да знаехме, едва ли някой от нас би предположил, че кукувичарникът ще избере концерт на „Блек Сабат“ за ежегодната си разходка. Но така стана. Бяхме по средата на "N.I.B.", когато всички тези луди мацки влязоха накуп през задната врата на залата и в края на песента избухна бунт. Трябваше да го видите: лудите мацки удряха мъжете, а после приятелките на мъжете удряха тях. Беше пълен хаос. Когато полицията се появи, сума ти жени лежаха на пода с насинени очи, разкървавени носове и сцепени устни.

И тогава те започнаха да пеят „Дайте шанс на мира“.

Междувременно ние стояхме на сцената и усилвателите бръмчаха. Погледнах към Тони (Айоми) и той ме погледна.

- Това е пълна лудница - прошепнах му.

Той само сви рамене, засили усилвателя си и започна да пее „We wish you a Merry Christmas”..."

 

из "Аз съм Ози" - Ози Озбърн

Как Халил Рафати забрави да умре и от бездомен наркоман се превърна в милионер

 

Представете си, че пред себе си виждате две снимки!

От едната ви гледа болезнено слаб, небръснат, мърляв, окъсан, покрит с рани и петна мъж с изпито лице и хлътнали очи, които просто крещят, че човекът е тежко зависим, на ръба на живота. Почти надушвате мизерията, от която е изпълзял току-що, само за да се върне пак там. Това е Халил Рафати, заснет от полицията през 2003 г. Бездомник на 33 години, бивш затворник, тежащ едва 49 килограма. Болен. Зависим от хероин и крек. Снимката е направена няколко минути след деветия му опит за самоубийство с хероин.

От втората снимка се усмихва добре сложен, здрав млад мъж, позиращ пред собствения си бар за натурални сокове и смутита в Калифорния. Успял, щастлив и очевидно изпълнен с желание за живот. Тази снимка е направена петнадесет години след първата. На нея обаче е същият човек и не съвсем. Това е Халил Рафати, на 48 години, бизнесмен, лектор и предприемач, собственик на бизнес за милиони, разрастващ се главоломно из цялата територия на САЩ, и основател на Riviera Recovery – пансион за лечение на наркозависими и алкохолици в процес на рехабилитация.

В своята автобиографична книга Халил Рафати признава чистосърдечно още от заглавието: „Забравих да умра“.

Халил разказва историята си без излишен драматизъм, без да крие нито една от всички онези малки, но погрешни стъпки, нито пък всичките дребни подхлъзвания, запратили го в крайна сметка на дъното. Отпаднал от училище, бездомен, мръсен, болен, без никакъв друг план за бъдещето, освен да се добере до следващата доза наркотик, той сякаш няма друг избор, освен да умре. И се опитва. Не веднъж и не два пъти. Самият той трудно помни колко пъти е вземал свръхдоза от поредната гадост, като в поне един от случаите наистина умира, но е реанимиран успешно.

Пътят му до свръхдозите е кратък, но някак предвидим като че ли за страничния наблюдател. От родния си Толедо и дома на майка си, където се чувства излишен, някак съвсем естествено се пренася да живее на улицата, гравитирайки около ордата потенциални наркомани и бъдещи мъртъвци, събиращи се в „Убежището“ в Детройт, за да слушат музика и да се напиват. А от „Убежището“ в Детройт до шеметния лъскав Лос Анжелис пътят не е дълъг – едно спонтанно решение време. Само че Лос Анжелис не е само Холивуд. Той е и Скид Роу – кварталът, превърнал се в символ на бедност, мизерия, насилие и човешко пропадане.

И ето го Халил в пореден опит да вземе живота си в ръце. Все още самоуверен, амбициозен, управител на ресторант, периодично залитащ към алкохола и марихуаната. Нищо страшно на пръв поглед. Нищо страшно, че скоро отново е без работа. Все още има амбиция в излишък, кураж, страхотно гадже манекенка… Защо да не започне в онзи скъпарски фитнес-клуб срещу шест долара на час и безплатно членство в клуба? Звучи повече от добре. Пътят му трябва да е към блясъка на Холивуд.

А после ей така, между другото, идва онова първо хапче екстази. Предлага ти го не някой изпаднал тип от улицата, а любимата ти рокзвезда. Дали ще откажеш?... Е, Халил не може да откаже. И пътят му рязко завива в посока улиците на Скид Роу, осеяни със спринцовки, СПИН, дрога, отчаяние и безнадеждност. Една съвременна пързалка право към дъното на ада.

От това първо екстази до пълната зависимост към хероин, кокаин и крек спускането е толкова шеметно, че Халил няма никаква възможност да потърси спасение преди да се приземи на улицата, вмирисан, мръсен и агонизиращ, изоставен от целия свят, който го е отписал.

„Забравих да умра“ е историята на много млади хора, особено в онази си част, която описва падението стъпка по стъпка. Онова, което подтиква човек да търси забрава и утеха в забранените удоволствия, във фалшивите приятелства и измамните пътеки към успеха и парите. За това как стигаш до момента, в който се завръщаш от смъртта, а наоколо никой не те чака. Всъщност, когато си на дъното, няма кой да е те чака, защото другите, с които дрогата те е свързала, също са там долу, и правят отчаяни опити самите те да се задържат над водата.

Но „Забравих да умра“ е и история за онези, които успяват да изплуват и да изненадат всички, може би дори себе си. Халил Рафати говори открито за дълбокото пристрастяване, но и за пътя към възстановяването. Самият той извървява този път, откривайки у себе си таланта да приготвя здравословни смутита и фрешове, комбинации от натурални сокове и въобще здравословния начин на хранене. И докато помага сам на себе си, – защото това е единствения начин, – той започва да помага и на други, за да стигне до онази втора снимка, когато е извървял по-трудния път – от дъното до върха. От разпадащ се бездомен наркоман до собственик на бизнес за милиони. И от опитите за самоубийство до желанието за живот.

За онези, които пеят твоите песни - "Пътищата, които избираме" - Съли Ерна

 

Аз не съм по споделеното четене. Някак си да споделям какво чета ми е твърде разголващо - все едно да споделям за какво си фантазирам, докато заспивам късно нощем. Затова и рядко усещам порив да го правя. По-скоро черпя идеи от хора, по-склонни от мен да да споделят читателските си търсения.

Покрай една история, върху която работех тези дни, се наложи да наблегна върху биографиите на музиканти и историята на блус, джаз и рок музиката. И така, по волята на съдбата, попаднах на автобиографията на Съли Ерна - "Пътищата, които избираме".

Винаги съм си падала по твърдия саунд! Винаги съм си падала по оня магичен звук, който сякаш остъргва всичко излишно, фалшиво, престорено от теб и оголва душата ти. Оня същият, който те оставя гол да кости, до душа.

И съм завиждала на онези, които са докоснати от боговете да го създават. Да изреват онова, което аз не смея дори да прошепна. Онова, за което не ми стига талант.

Съли Ерна е един от тези хора и мога да кажа само, че се чувствам привилегирована да деля едно съвремие с него!