"Столетниците - благословия или орисия"

БНР Радио Видин

Когато човек отвори книгата „Столетниците – благословия или орисия“ на телевизионната журналистка Мира Добрева, в повечето случаи го прави поради една причина – заради Мира Добрева. Когато я затвори обаче, пред очите му нейният образ вече се е изгубил, за да отстъпи място на нейните герои, и точно в това се състои тайната на добрата журналистика може би – да накараш хората да се замислят за други хора.

„Столетниците“ започва живота си като телевизионен проект, в рамките на който Мира Добрева издирва и записва разказите за живота на най-възрастните членове на нашето общество – онези, които са оставили зад гърба си поне век. Но не само. Записвайки техните уникални житейски истории, тя всъщност записва историите на цялото ни общество. Дава правдиво описание на отношението ни към остаряването и старостта като естествени процеси, а то – отношението към тези най-уязвими членове на същото това общество – понякога ни изненадва, не винаги приятно.

Какво всъщност е да остарееш? Какво е да остарееш в България? Всички сме чували за Япония, където да доживееш до сто години си е едва ли не традиция, но какво е да го постигнеш тук, из нашите географски ширини? На тези въпроси отговарят всички, на които им се е случило. Дали някой отговор изненадва? Дали нечия рецепта за дълголетие ще прозвучи странно, дори абсурдно или напротив – всички тези хора споделят една и съща тайна?...

Възрастните герои на Мира Добрева разкриват един свят, който често не забелязваме и понякога дори нарочно го игнорираме, дали защото не се замисляме, че старостта е нашето общо бъдеще, или именно защото се замисляме и тази мисъл ни плаши. В едно консуматорско общество, в което младостта и красотата са се превърнали в инвестиция, да остарееш изглежда все по-страшно и дори непоносимо. Но все пак се налага. Както казва и Бърнард Шоу, „да се старее е отегчително, но е единственият начин да се живее дълго“.

Героите на Мира Добрева говорят за годините си откровено, понякога с усмивка, може би по-често с тъга, но преди всичко с дълбокото убеждение, че животът, макар и тежък на моменти, си остава ценен. Остава пълен с възможности да станеш още малко по-добър, дори когато тялото ти те предава. Често пъти тези хора са избутвани в най-затънтеното ъгълче на забравата, биват обявявани за неспособни, ненужни и дори излишни. Обществото не знае какво да прави с тях, как да използва онова, което те все още могат да предложат.

А те наистина имат какво да дадат! Понякога – дори повече от онова, което дават мнозина в активна възраст. Предлагат простички истини за достойнство, като прозрението на баба Еленка от Свиленград, която след век живот вече има куража да признае: „Аз не съм суеверна, не съм и набожна. Обаче не съм и безбожна.“

С типичната за професията ѝ прецизност, но най-вече с прецизността на добър човек, който има очи за чуждата болка, Мира Добрева осветява проблемите на столетниците. Записва и предава уроците и посланията им. И, оказва се, те са много по-приложими и важни от уроците на всички модерни лайвкоучове и гурута, на всички телевизионни проповедници и претенденти за месии. Столетниците не те учат как да станеш успешен, богат, независим, не те учат как се гради шеметна кариера или как се търгува с ценни книжа на фондовата борса, не ти дават съвети как да вземеш ума на интервюто за работа утре или как да продаваш с голяма печалба. Те те учат как да остарееш с достойнство, ако можеш, като човек, който един ден ще липсва на другите.

Е, някои могат да те научат и на малко севернокорейска история или да се скарат с теб за политика, след което да спрат да ти говорят за месеци наред, но то това е част от очарованието им. Заработили са си правото понякога да са и чешити.

В този контекст „Столетниците“ не е просто книга с историите на група възрастни хора. Не е просто колекция от лични истории, изпълнени със съжаление. Сред съжалението често пъти се прокрадва и смях или онова особено умиление, което възрастния човек изпитва, докато гледа как децата се боричкат в пясъчника, въобразявайки си, че са пораснали. Всеки разказ в книгата е едно напомняне за нашата собствена уязвимост, която дебне иззад ъгъла. Напомняне, че утре нас ни чака същото. И вероятно пак от нас зависи дали ще направим собствената си старост благословия или тежка орисия.

Както обичаше да се шегува великолепния Джоко Росич: „Деца, внимавайте какво правите със себе си, защото вчера, някъде около два следобед, бях на вашите години!“. И ей там, на няколко крачки пред нас, е моментът, в който и ние като баба Афизе от родопското село Чеплетен може би ще успеем да си кажем без гняв и горчивина, а с облекчение: Издържахме го тоя жувоть! Издържахме го. Мина… Свърши.

"Аз, ваксинаторът" - последният роман на Торлака

БНР Радио Видин

Все още се опитваме да свикнем с липсата на без време отишлия си от този свят Стоян Николов – Торлака, който някак уж на шега, а оказа се съвсем на сериозно, успя да се превърне в гласа на Северозапада. Останаха ни обаче неговите на моменти непоносими, но до един абсолютно незабравими герои, които продължават все така гръмогласно и напористо да присъстват в новата литература, заявявайки се по типичния си безкомпромисен и категоричен, очарователно грубиянски начин.

В последния роман на Торлака „Аз, ваксинаторът“ се срещаме челно с няколко души. Няколко класически продукта на българския Северозапад, достойни наследници и силна конкуренция на пустиняците от Диви дол, които познаваме от поредицата „Северозападен романь“. Трагедията, разбира се, е пълна, комедията – гарантирана. По този край така се живее.

Транжорът поет Живко има простички амбиции. Да си върши добре работата в софийската транжорна, без която не може да си представи живота, и евентуално да издаде книга със стихове, които още не е написал. И по възможност да се отърве от онова безполезно леке братовчеда Зоран, който му виси на врата като воденичен камък вече шест месеца, та покрай него не може кьорава булка да се завърти в и без това тесния столичен апартамент. Да се отърве, ама не може, защото това би му навлякло излишни разправии с родата и най-вече със собствената му майка. В Северозапада кръвта е всичко. Добра – лоша, твоята си е и трябва да я уважаваш.

Братовчетът Зоран от своя страна има дори още по-малко амбиции от Живко, и по-конкретно никакви, ако не се брои за амбиция излежаването на дивана и яденето на каквото Живко донесе от магазина.

И не стига всичко това, ами на главата им се стоварва епидемията от ковид-19, Живко остава без работа, а кварталният клошар интелектуалец бай Димчо е осенен от бизнес идея, която Зоран обявява за блестяща. Защо пък да не се възползват от ситуацията и излишното свободно време и да поработят за себе си? Докато едни се страхуват от непознатия вирус, други просперират. Светът се върти от хора с амбиции, дето не ги е страх да яхнат всяка удобна вълна. И ако има наивници, дето са готови да платят за всяка глупост, защо пък да не им вземеш парите!

С други думи тримата, плюс госпожица Деспина – местна забележителност със страхотно тяло, съмнителен морал и смущаващо безсрамен прякор – решават, че сега е моментът да реализират идеята си за бърза печалба. По-конкретно решават да предлагат на народа чудодейна отвара, уж лекуваща де що има болест, в това число страховития ковид-19. Че няма да излекуват никого – няма, то е ясно, но няма и да навредят в крайна сметка. Никой няма да обеднее с тия няколко лева, но нашите новоизлюпени бизнесмени със сигурност ще забогатеят. Поне такъв е планът.

Както се казва, речено-сторено. Организацията започва с един повече от необходим душ за бай Димчо, с наемането на една стара баничарка и с разчистването на апартамента на бай Димчо от тоновете хартия, дето ги е довлякъл бог знае откъде през последните години, докато е спал по пейките в парка. И историята потръгва малко като туршия на августовско слънце – ферментира бързо, сравнително шумно и леко неконтролируемо.

Живко, все така копнеейки за литературна слава, се оказва по неволя главен логистик на проекта, Деспина – PR с деколте, защото народът вярва на много глупости, ама най-много вярва на едно добре запълнено деколте, Зоран остава в ролята на консуматор с идеи, които никога няма да реализира поради вродения си мързел, защото и такива хора си трябват, а бай Димчо изведнъж се превръща в отговорен алхимик със слабост към домашна ракия и цитати от плесенясали философи. А някъде наоколо, колкото съвсем да придадат колорит на абсурда, се мотаят една претенциозна красавица на име Дарина и бизнесменът Трендо, чиято слава е дори по-съмнителна от тази на леконравната Деспина. Общо взето, излиза, че всеки има роля, всеки има идея, дори цяла каруца с идеи, но никой няма капка здрав разум. И май по-добре, че е така, защото здравият разум е предпазлив и колеблив, а нашите герои имат нужда от всичко друго, но не и от излишна предпазливост, за да не изтърват момента да забогатеят за сметка на наивниците из социалните мрежи!

„Аз ваксинаторът“ е роман, с който няма да спрете да се смеете от първата до последната страница. Когато го затворите обаче, със сигурност ще установите, че май нищо не е чак толкова смешно, просто защото звучи твърде истинско. С последната си книга Торлака ни остави една абсурдно забавна, но и плашещо възможна пародия на реалността. И едни такива дребни съмнения… Дали пък не живеем и в момента в тази същата пародия?

Къде попадат корабокрушенците от "Глен Кариг"?

БНР Радио Видин

Когато добрият кораб „Глен Кариг“ потъва в началото на ХVIII век някъде в южните морета, сякаш извън всички познати морски карти, оцелелите мъже от екипажа му успяват само да се качат на две спасителни лодки с известно количество провизии, без никаква представа къде се намират и накъде да плават, за да стигнат до твърда земя. До която и да било земя – позната или не! В продължение на пет дни океанът си играе с тях, докато водата и храната им започват да привършват, преди да ги изпрати към непознат бряг, пълен с тишина.

По този начин започва забележителният в много отношения роман „Корабокрушенците от „Глен Кариг““ на английския писател Уилям Хоуп Ходжсън, книга първа от неговата трилогия „Бездната“. Една класическа приключенска история за оцеляване в духа на най-добрите романи за корабокрушенци. А после вече нищо не е приключенско, защото всичко се превръща в нескончаем ужас от зловещи гледки, смразяващи звуци и в очакване на поредния кошмар, който се опитва да убие оцелелите от „Глен Кариг“. Моряците бързо разбират, че току-що откритата от тях Страна на самотата всъщност е нещо много по-мрачно и смъртоносно, отколкото са се опасявали. Нещо извън човешките познания и въображение. Нещо, което дебне, за да отнеме на жертвите си много повече от живота.

Напускайки я колкото могат по-бързо, мъжете вярват и се надяват, че ужасът е свършил. Няма откъде да знаят, че тя е само началото му и че там отпред вече ги дебне друг, още по-неописуем, още по-противен и зловонен, още по-зъл кошмар под формата на създания, каквито не са виждали и в най-мрачните си сънища. Достигайки до самотен остров край цял един континент от непроходими водорасли, в които стотици кораби са намерили нерадостния си край, (несъмнено препратка към мистериозното и зловещо Саргасово море, открай време изпълвало със страхове умовете на мореплавателите) мъжете нямат избор – налага се да спрат за вода и ремонт на лодката си. И сравнително бързо разбират, че самотният остров въобще не е толкова самотен, нито толкова необитаем, колкото изглежда. И може би въобще не е убежище, а по-скоро капан.

Написан умишлено в архаична форма, без никакви диалози и сякаш покрит с плътна кора от морска сол, романът представлява разказа на един от оцелелите – Джон Уинтърстроу, потомствен дребен благородник, случайно оказал се на борда на „Глен Кариг“ – пред неговия син Джеймс през 1757 г., години след събитията. Самият Хауърд Лъвкрафт – един от бащите на хоръра в литературата – е изключително впечатлен от историята на Уилям Хоуп Ходжсън, признавайки: „Надвисналата заплаха в началните глави е ненадмината.“

В романа има всичко! Страховити бури, чудовищни октоподи, гигантски раци, ужасяващи нощни звуци, дървета с лица, от които тече кръв, зловещи червеи, хищни водни хуманоиди, копнеещи за човешка плът, и още куп непознати смъртоносни създания… И, разбира се, малко любов наред с всичко това – похват, заради който авторът често е критикуван от Лъвкрафт. Но въпреки тънката романтична линия, Ходжсън е напълно наясно как да създаде у читателя усещане за незнаен пълзящ нощен кошмар, без да изпада в излишни мелодрами, запазвайки британския си, леко суховат изказ. Действието се развива скоростно, без излишни отклонения. В едно изречение на моменти се побира информация като за цяла отделна глава, поради което ромът се чете бързо, въпреки архаичния изказ на героя.

Уилям Хоуп Ходжсън е роден през 1877 г. в семейство с дванадесет деца. Баща му е англикански свещеник и поради естеството на работата му семейството често се мести. Израснал на западния бряг на Ирландия и дълбоко влюбен в морето, на 13-годишна възраст Уилям напуска дома си, за да стане моряк. През 1891 г. започва четиригодишно обучение, като едновременно с това тренира и джудо с идеята да се защитава от по-възрастните моряци. Успява да стане трети помощник капитан на кораб, да обиколи света три пъти и да се провали като собственик на школа по физическо възпитание  преди да реши, че иска да се посвети на писането. И създава свой уникален жанр, включващ ужаси, но с елементи от научна фантастика и фентъзи. Въпреки че не става известен колкото Хауърд Лъвкрафт и Монтагю Роудс Джеймс, той все пак става писателят, от който се учат мнозина съвременни автори.

През 2015 г. немската дуум метъл група AHAB наричат четвъртия си студиен албум „Корабокрушенците от „Глен Кариг“, черпейки вдъхновение от романа на британеца.