"Първичен страх" на Уилям Дийл

Мартин Вейл е най-горещия адвокат в Чикаго и кошмар за всеки прокурор, срещу когото се изправи. Той е арогантен устат вундеркинд, известен с това, че след кратка кариера като държавен обвинител, е предпочел да започне да защитава високопоставени клиенти, готови да си плащат богато за услугите му. Колкото до справедливостта, според буквата на закона тя е имагинерно понятие, което се свежда до това кой ще излезе по-добре подготвен пред съдебните заседатели.

Току-що Мартин е успял да спечели дело за полицейско насилие на стойност почти осем милиона долара, заведено от предполагаемия мафиотски бос Джоуи Пинеро срещу окръга, щата и града. Осем милиона причини първенците на града и щата, пък и не само те, да изгарят от желание да го видят как се срива от пиедестала си. Ето защо при първа възможност същите го назначават за служебен защитник на обвиняем, когото Мартин просто няма как да отърве от присъда. Обвинението е желязно, доказателствата – необорими. Делото изглежда предварително решено, а провалът на дразнещия всезнайко – гарантиран. Много хора биха се радвали да видят как Мартин Вейл се проваля.

Така започва романът „Първичен страх“ на американския фотожурналист и писател Уилям Дийл, известен и на българския читател благодарение на трилърите си „Машината на Шарки“, „Хамелеон“, „Хулигани“, за който вече сме говорили, „Тай Хорс“ и други.

В „Първичен страх“ на подсъдимата скамейка е деветнадесетгодишният Аарон Стемплър, обвинен в ужасяващо престъпление. Наскоро Аарон е заловен буквално с окървавен нож в ръка над трупа на епископа на Чикаго – човек, когото всички познават като „Светеца от Лейкю Драйв“. Хората искат да видят убиеца мъртъв и по всичко изглежда, че няма сила, която да го измъкне от смъртната присъда, особено когато прокурор по делото е желязната Джейн Венабъл – един от най-трудните противници на Мартин Вейл. Двамата не се харесват по чисто професионални причини – приличат си твърде много – а всяка среща между тях в съдебната зала е като сблъсък на титани. Изглежда почти невъзможно да се намери нещо, което да се обърка за прокуратурата. Електрическият стол е повече от сигурен.

Но Мартин е в тази професия твърде отдавна и знае, че докато не се чуе последният удар на съдийското чукче, нищо не е сигурно на сто процента. Знае го и Джейн Венабъл. Тя е умна, хитра и най-вече решена да вкара всеки обвиняем зад решетките с възможно най-тежка присъда. Почти няма пропуски, а този път, знаейки срещу кого е изправена, е особено добре подготвена. Да спечели дело точно срещу Мартин Вейл за нея е въпрос на професионална чест. Тя не желае да му прости преминаването в лагера на противника и е готова да даде всичко от себе си, за да го накара да съжалява.

Междувременно кроткият заекващ Аарон упорито твърди, че отдавна има моменти, в които умът му просто изключва, и не помни да е извършил престъплението, демонстрирайки очебийно странно поведение. В тези моменти се поява зловещият Рой – неговото второ аз, което Аарон изглежда няма представа, че носи у себе си. Но дали наистина странният младеж страда от заболяване, което не позволява да носи съдебна отговорност, или просто е твърде добър актьор? На този въпрос търси отговор Мартин с помощта на психиатъра Моли Арингтън.

А дали и жертвата не е имала какво да крие? Дали няма да се окаже, че в разигралата се лудост няма невинни, а всички – живи и мъртви – са едновременно и жертви, и насилници?

Този път адвокатът на защитата има на своя страна твърде малко силни карти. Една от тях е бившият боксьор и настоящ студент по право Томи Гудман, когото той праща в родния град на обвиняемия, за да разбере колкото може повече за него. Може би там, в миналото на момчето има нещо, което може да обясни странното му поведение и в крайна сметка да разшифрова безумието, разиграло се в онази изповедалня в Чикаго.

По същото време Моли Арингтън се заема да разгадае какво се случва в ума на Аарон. Тя и Мартин знаят, че единственият начин да отърват момчето е да докажат, че действително страда от раздвоение на личността. Знаят обаче и че не искат да го оставят да се измъкне, ако симулира. Но кой може да каже със сигурност къде е истината? Дали в желанието си да спечели на всяка цена, Мартин няма да пусне по улиците на града един садистичен психопат?

С романа си „Първичен страх“ Уилям Дийл за пореден път доказва, че е изискан писател и съвършен разказвач, който няма нужда да експериментира, за да е интересен. Без да излиза от добре познатите жанрове на съдебния трилър и психотрилъра, той успява да изгради сюжет с драматични обрати, достоен и за най-претенциозния читател. Не е изненада, че през през 1996 г. по романа е заснет и едноименния филм с Ричард Гиър в ролята на Мартин Вейл, а Едуард Нортън прави своя кинодебют в ролята на Аарон Стемплър.

Какво ни разказва "Пъстролика река" на Зорница Климентова

БНР Радио Видин

За какво друго да се говори във Видин, ако не за Реката!

Може би когато си роден на брега на Дунав, няма как да не се чувстваш част от нея. Да я откриваш навсякъде около себе си и дори в себе си, всеки ден и да усещаш всички нейни проявления. Защото реката никога не е просто воден поток, не е просто естествено природно явление, което минава през живота ти по волята на случайността. Тя никога не е случайна, нито ти си случаен край нея! И никога не е една и съща.

Реката не просто носи живот – тя пише и помни живота от самото му раждане, защото сама го е създала и само тя може да го отнеме. И разказва за него на всеки, който има уши да чуе историите ѝ. Пази паметта за лицата и гласовете на онези, които са били преди теб, но познава и другите – които тепърва ще дойдат. Предава ги на избраните, които на свой ред се превръщат в част от нея и от нейната памет. Превръщат се в едно от нейните лица, в един от гласовете, с които говори. Тя е свидетел на миналото, но и пророк на бъдещето.

 Когато си роден на брега на реката, е нормално, дори задължително да я виждаш навсякъде, да я търсиш. Долавяш настроенията ѝ, учиш се как да я успокояваш и обичаш, така, както тя прави с теб. Развиваш слух за преданията, които разказва, за историите, които носи. Ти си неин и нямаш избор. Не я ли обикнеш и допуснеш до себе си, тя ще те отнесе и ще заличи дори спомена за теб.

Нека заедно отворим сборника с разкази „Пъстролика река“ на видинчанката Зорница Климентова и да приседнем на брега, за да погледнем във водите! Не на брега на Дунав, а на брега на Реката, която всеки от нас носи някъде в себе си. Там, през нейните пластове и лица можем да надникнем във времето от самото сътворение на света до днес, та дори и в бъдещето или поне в някое от възможните бъдещета.

Ще чуем разказа на прекрасния нощен бог Загрей за брат му Орфей, който владеел деня и чиито песни омайвали всичко живо и връщали мъртвото към живот. Ще чуем последните думи на Апостола, разкъсван между болката и любовта към България, между вярата и разочарованието, и ще видим промяната в душата на поне един от мъчителите му. Ще преследваме влюбени Змейове и ще чакаме Змеебореца да се върне от скиталчествата си. Реката помни и изповедта на един стар опълченец, изгубил своите триста юнаци, но не и желанието си да даде себе си в името на свободата, защото за какво друго да умре човек, ако не за свободата – своята и чуждата. Водите ѝ са запечатали лицата на силни жени и техните мъже с всички техни слабости, които разкриват само когато са заедно. И на едно черно пиле, което познава хората отвъд образите, които са си изградили и вижда невидимите нишки, които ги свързват, дори когато те самите вярват, че нишките отдавна са скъсани.

Но не се заблуждавайте – Реката може и да се шегува. Пак така… мъдро. Например да ви разкаже за основателите на синдиката на свободните клошари – кмета, даскала и попа – и защо синдиката май няма да го бъде.

Може и да забравя или поне да разкаже какво е да си забравил всичко, даже себе си. Представете си, че утре се събуждате без да помните кои сте, какви сте, кого сте обичали и кого сте мразили, с кого сте се скарали и защо… Забравили сте и хубавото, но и лошото. И започвате да пишете живота си отначало! Спокойно! Каквото и да сте забравили, Реката го помни и разказва за него и за вас на някой друг. Някой, за когото пък разказва на вас.

А какво става, когато се завърнат испанците? Кои са тия испанци и испанци ли са наистина? Какво имат да търсят по тоя край, дето да не го намират в оная тяхна богата и уредена Испания?...

Всеки разказ в сборника „Пъстролика река“ е послание от древността към бъдещето. Реката не просто разказва, а учи как да живееш, да обичаш,  да се бориш. И най-вече учи за какво си струва да живееш, да обичаш и да се бориш, че и да умреш, когато няма друг начин. Тя не прави компромиси, когато става дума за любов, надежда и вяра, но е най-сурова, когато трябва да те научи как да обичаш и да вярваш на себе си, да обичаш себе си и да вярваш. Да вярваш повече, отколкото си допускал че можеш.

Зорница Климентова е родена във Видин. Учител по образование, но писател по душа, тя цял живот работи в различни училища като преподавател по български език и литература. Както знаем, почти е невъзможно да работиш нещо подобно без в крайна сметка сам да се изкушиш да пишеш. И Зорница не прави изключение. „Сборникът „Пъстролика река“ е нейната четвърта книга.

Момичетата от книжарница "Блумсбъри"

БНР Радио Видин

Лондон през 50-те години на ХХ век. Книжарница „Блумсбъри“. Изисканото царство на книгите изглежда измамно спокойно, почти съвършено, благодарение на петдесет и едно правила, които управителят Хърбърт Дътън държи да се следват по-строго дори от Десетте божи заповеди. Докато има дисциплина, нищо не може да се обърка, нали така?

Под повърхността от добро възпитание и английска сдържаност обаче нещо заплашително наближава точката на кипене.

В романът „Момичетата от книжарница Блумсбъри“ на английско-канадската писателка и адвокат Натали Дженър на фокус са именно три момичета, намерили своето място сред стелажите с книги. Грейс Пъркинс, се задушава в брака си с емоционалния насилник Гордън, Вивиан Лоури  копнее да пише книги и да стои начело на книжарницата, а не на касата ѝ, а Евелин Стоун, наскоро завършила Кеймбридж с отличен успех, току-що се е сблъскала челно със сиксизма в университетските среди, в резултат на което губи конкурс за желана академична позиция.

А някъде наоколо са и мъжете все пак, които изглежда имат своите тревоги и борби, но са убедени, че управляват книжарницата и света. Тук са управителят г-н Дътън и завеждащият отдел „Редки книги“ Франк Алън, които отчаяно се опитват да скрият общата си тайна, Алек Макдона, който трябва да се бори със себе си, за да се справи с предизвикателствата на новото време, емигрантът от Индия Аш Рамасуами, открил, че Англия все още страда от куп предразсъдъци, харизматичният лорд Баскин, който…

Но това е роман за момичетата все пак.

Времето, в което Грейс, Вивиан и Еви трябва да отстояват себе си, е особено. Светът все още се съвзема от безумието на Втората световна война. Следвоенна Европа продължава да носи последствията от нея заедно с жертвите, ранените и техните семейства. Всичко е непоправимо различно, особено за жените. Те вече са вкусили една нова свобода, която никога преди не са имали и нямат никакво намерение да се отказват от нея. Но пред тях все още стоят твърде много и твърде плашещи предизвикателства за преодоляване.

На фона на разговорите за книги и ежедневните предизвикателства в книжарницата, всяка от трите жени води своята лична борба за щастие. Грейс трябва да реши дали предпочита да се примири със задушаващия я брак или да напусне озлобения Гордън, за да спаси себе си и синовете си. Вивиан трябва да се пребори с обидата и разочарованието от т.нар. висше общество и да стъпи на своята пътека към успеха. А Еви… Еви трябва да се научи да се бори в един свят, все още доминиран от мъже. И да намери една мистериозна книга. Не звучи толкова трудно, но не и когато въобще не е сигурно дали книгата все още съществува някъде сред хилядите неописани купчини на третия етаж на книжарница „Блумсбъри“.

В „Момичетата от книжарница Блумсбъри“ не всичко е художествена измислица. От всяка страница надничат реални исторически личности от литературния живот в Англия през 50-те като Дафни дю Морие, Пеги Гугенхайм, Самюъл Бекет, Елън Дабълдей, Соня Браунел – вдовица на великия Джордж Оруел. Ако обичате книги, в които се говори за книги, това е вашата история с вашите герои, които наистина не просто познават литературата, а на свой ред я творят и горят в нея. Ако обичате романтика обаче, това също е вашата книга. И докато я четете, може би ще установите, че е невъзможно да не съчувствате на когото и да било от героите.

Натали Дженър, както казахме, е адвокат и писател, творящ в жанровете „исторически роман“ и „социална драма“. Родена в Англия, тя израства в Канада. От съвсем ранна възраст се влюбва в четенето и започва да мечтае някога да стане писател на свой ред. Завършва колеж, а след това се дипломира и като юрист. И работи като такъв в продължение над двадесет години. Но през цялото време и пише.

Първият ѝ роман „Обществото на Джейн Остин“ излиза от печат през 2020 г., а две години по-късно излиза и „Момичетата от книжарница Блумсбъри“. Той официално не е обявен от Натали Дженър като продължение на предходния, но може би е трябвало да бъде, защото събитията в едната са до голяма степен продължение на тези от другата. Ако вече сте чели „Обществото на Джейн Остин“ и ви е харесал, вероятно ще харесате и „Момичетата от книжарница Блумсбъри“.

Да помечтаем с "10 чужди мечти"

БНР Радио Видин

В литературата сравнително често човек може да попадне на книга, която да го накара да се замисли за собствените си желания, страхове и надежди. Далеч по-рядко събитие обаче е да попаднеш на книга, която да те накара да се замислиш за чуждите мечти, за чуждите копнежи и поводи за безсъние. Свикнали сме да се взираме в собствените си неосъществености, в собствените си тайни и явни копнежи и желания.

Сборникът с разкази „10 чужди мечти“ на писателката и журналист Ралица Димитрова е от втория тип книги.

Всяка от десетте истории в него е като огледало, в което се отразяват различни човешки души – или може би различни аспекти на една и съща душа. Защото ние хората може да се различаваме по външен вид, но по душа се оказваме изненадващо подобни. Историите от сборника „10 чужди мечти“ разказват за десет мечти, които, точно като хората, колкото се различават една от друга, толкова си и приличат. Защото за каквото и да мечтаят хората, каквото и да ви говорят, истината е, че става дума за любов.

Ралица Димитрова вплита в разказите си темата за любовта в различни нейни форми – обичта към партньора, към приятеля, към детето, дори към непознатия. Защото любовта неизменно върви ръка за ръка с мечтите, независимо дали е възможна или не, споделена или не. А историите на Ралица Димитрова не са просто разкази за сбъднати или несбъднати мечти, за сбъдната или несбъдната любов. Те са размисли върху това какво означава да живееш за другия и заради другия, да поставиш чуждото щастие на първо място или да виждаш своето в някой друг без да изискваш от него нищо в замяна. Разкази и за самотата, която вместо да те срине, ти позволява да отвориш очите си за другите. И в крайна сметка – какви са последствията от всичко това.

Един от най-запомнящите се сред тях – „Подарък“ – разказва за дядо Янко. Самотно живеещ възрастен мъж, чиито синове от години са в чужбина. Но всяка сряда той получава по един подарък от тях и тези малки пратки, изпращани с любов и грижа, се превръщат в неговата нишка, свързваща го с външния свят. В негова утеха и символ на неразрушима връзка със синовете му, които иначе не са се обаждали от пет години. Разказът е простичък и топъл, напомнящ ни че понякога една чужда мечта се сбъдва чрез съвсем малък жест, а понякога малкият жест е мечта.

Истината е, че да осъществиш нечия чужда мечта е акт на любов и щедрост, каквито ние хората имаме нужда да проявяваме, но и че всяка такава жертва си има своята цена. И всъщност това е трудното. Защото докато не се нагърбим с нещо подобно, няма как да знаем колко дълго можем да носим чуждите очаквания и копнежи без да се изгубим. Няма как да знаем, дали чуждото щастие ще донесе радост и на нас самите или напротив – накрая просто ще се питаме: „А кога ще дойде и моят ред?“.

Неслучайно авторката е избрала именно тези истории. Зад всяка от тях стои нечие лице, нечий глас, нечий малък или голям живот, ако изобщо животът може да е малък или голям, когато за всеки от нас е единствен. Като журналист тя вероятно е срещала безброй съдби, които в последствие оставят по-дълбок или по-незабележим отпечатък в разказите ѝ.

В този ред на мисли „10 чужди мечти“ е и книга за отдаването и себеотдаването, за границите на себеотрицанието. Тя не дава отговори, но поставя въпроси – от онези трудни и интимни въпроси, които си задаваме само когато сме насаме със себе си.

Дали докато сбъдваш мечтата на някого, ти всъщност не сбъдваш някоя своя? Дали човек може да изгуби себе си, докато се опитва да осъществи чуждата мечта? До каква степен сме готови да жертваме собствените си копнежи и щастие? Може ли в края на краищата чуждата мечта да стане наша, докато просто се опитваме да зарадваме някого? Трябва ли мечтите да се споделят и защо? И най-важното – каква е истинската цена на сбъдването?

„10 чужди мечти“ е колекция от истории, която ни напомня по един деликатен начин, че най-голямото щастие често пъти е скрито в малките, невидими жестове. Провокира въпроси и откровения, желание да опиташ от същото, като направиш някого щастлив. Ралица Димитрова, с богатия си опит като журналист и писател, успява да създаде разкази едновременно дълбоки и достъпни, понятни за всекиго. Нейният стил е емоционален, без да става сантиментален, а всяка дума от сборника води към едно и също послание: Ако понякога се чувствате самотни, изоставени, объркани или малко тъжни, огледайте се! Може би някъде наоколо, може би изненадващо наблизо, ще откриете някого, който вече е започнал да сбъдва вашите мечти. Не за себе си, а за вас. И на всичкото отгоре това го прави щастлив.

Ралица Димитрова е завършила Българска филология в Софийския университет, с магистратура „Преводач – редактор“. Работи като журналист в няколко печатни медии. Освен журналист, тя е и автор на няколко книги, като част от тях е поредицата от детски книжки „Мъркозъбълите“, появила се благодарение на двамата ѝ сина Симеон и Борис.