Когато оцеляването е под въпрос, а единственото ти оръжие е доброто възпитание

Романът „Гости отдалеч“ на американския писател и сценарист Джоф Родки започва без предисловия и дълги уводи. Още с първото изречение буквално ни запраща на Марс, в единствената колония, приютила последните оцелели хора.

Това, от което винаги сме се страхували, се е случило. Преди една година Земята е станала напълно необитаема заради ядрена война. Около две хиляди и триста души успяват да оцелеят и да се преселят в набързо оборудваната бежанска колония на Марс, докато решат какво да правят, за да съхранят човешкия вид. Една година по-късно обаче планове все още няма, а май и бъдеще няма. Оцеляването е под все по-голям въпрос. Запасите от храна, дрехи, въздух, гориво и всичко останало са на привършване. Провалят се няколко смели идеи за колонизиране на други планети. И тъкмо когато нещата изглеждат безнадеждни и се надигат първите бунтове, Управителният съвет успява да осъществи контакт с правителството на планетата Чом, където условията са напълно сходни със земните. Проблемът е, че Чом се намира на двайсет земни години път от Марс. Според Лан Мифуне проблем е и външният вид на повечето чомляни, които приличат на гигантски комари, но това си е лично негово мнение.

Лан е само на десет, но бързо се е пригодил към новите условия за живот и дори намира вдъхновение с няколко приятелчета да прави развлекателни видеа за повдигане на духа. Сестра му Айла обаче не се справя толкова добре. Вече цяла година, което технически е само половин марсианска година, тя не успява да се примири с преждевременния край на блестящата си певческа кариера на Земята. Родителите им от своя страна не могат много-много да помогнат – достатъчно заети са с осигуряване на оцеляването на хората. Майка им Амора Персо е в Управителния съвет на марсианската колония, докато баща им Калил Мифуне работи в отдел „Храни“. Опитва се да намери нови начини за осигуряване на хранителни продукти преди последните хора да са умрели от глад, но изнамира само отвратителната Манджа, заради която като нищо може да пострада. С други думи, нещата като цяло не вървят добре. Никак даже не вървят.

Ето защо предложението на чомското правителство хората да се заселят на тяхната планета идва като отговор на всички въпроси, страхове и молитви. Хората нямат какво да губят, така че набързо приготвят кораба си и се насочват към Чом, след което заспиват. Така де, подлагат се на биосуспендиране, за да спестят малкото си запаси.

Двайсет години по-късно…

Двайсет години по-късно земният кораб вече е в околочомска орбита. Хората започват да се събуждат от десетилетното суспендиране, само за да разберат, че междувременно нещата много са се променили. На Чом има ново консервативно правителство и то вече не желае хора на своята планета. Местните раси от четири мистериозно са станали три, но никой не обяснява как и защо. И са убедени, че човеците са опасен, силно емоционален, т.е. примитивен вид, който носи само неприятности. Все пак са унищожили собствената си планета, нали?... Е, може би не точно тези, които сега молят за убежище, но други като тях…

За доброто на всички земляните трябва да се махат от Чом. Е, да, на практика това означава, че ще загинат, защото нямат ресурси да отидат никъде другаде, но пък журците, ороро и криките нямат никакви причини да съжаляват за решението си. Добре де, най-вече журците нямат причини, и тъй като те са мнозинство, пък и са дошли на Чом първи… Местните си искат своята мирна планета, в която емоциите са нещо лошо и признак за лошо възпитание, защото създават „мирис“, а „всички са съгласни“, че мирисът е нещо много неприлично и деструктивно.

Само че хората са отишли твърде далеч и нямат път назад.

Разбира се, следват преговори, молби, увещания и всичко, което официалната дипломация позволява и дори изисква. Плюс някои дребни хватки от неофициалната. В резултат човечеството получава един последен шанс. Едно човешко семейство ще бъде временно настанено на Чом, за да докаже с поведението си, че хората могат да са миролюбиви и любезни и няма да унищожат и тази планета, било то с ядрен взрив или с масова емоция, породена от музика например. И от това семейство зависи съдбата на всички оцелели.

Е, познайте кое е въпросното семейство, което трябва да избегне предварително заложения от цяло едно правителство провал, при това без нито за миг да спира с любезностите и безупречното възпитание!

Макар и замислен като забавен, романът „Гости отдалеч“ всъщност засяга доста важни теми като фалшивите новини, използвани за контрол на населението, имиграцията, расизма, цензурата, социалната революция и стойността на изкуството. Много неща за размисъл, нали? Но и много причини да се позабавлявате с приключенията на Лан, още повече, че именно забавленията могат да се окажат решението на всички проблеми около оцеляването на човешкия вид.

Кандидат за парламента

Познатият ни от романа „Денят на Северозапада“ вицепремиер на държава Чавдар Чавдаров вече не е вицепремиер. Изпаднал в немилост, той е напуснал партията на всемогъщия Богдан Бацев и е създал своя. Обичайна практика при подобни трудни политически разводи. Амбициите му, разбира се, са да натрие носа на доскорошния си благодетел, като вкара свои хора в парламента на следващите избори. Но да събереш своя армия сред морето от верни на Богдан Бацев местни управници е мисия почти невъзможна. И някак си така се получава, че единственият шанс на Чавдаров е в затънтения Български Северозапад и в лицето на неугледния кмет Величко Тасев.

Неугледен, но с амбиции.

Романът „Кандидат за парламента“ на д-р Йордан Иванов ни връща в малкия крайдунавски град, където само преди година учителят Росен Росенов за едната бройка да събори държавата с идеите си за една театрална пиеса. Даскал Росен вече го няма, но пък другите, волно или неволно замесени в някогашния злополучен референдум за независимост на Северозапада, все още са тук и си влачат последствията. А този път са замесени в подготовката на предстоящите парламентарни избори.

Заради гафа с глупавия референдум Величко Тасев, подобно на Чавдаров, е е станал персона нон грата, така че не се надява на втори мандат. И ето ти го Чавдар Чавдаров като по поръчка, в събиране на хора за проекта си. Ето възможност за Тасев. Отлична възможност при това! Всеки може да стане кмет, нали? Друго би било обаче, ако успее да се добере до депутатско място. Защо не и до това на председател на парламента някой ден… или дори премиер на страната. Да видим дали тогава и певицата Кавърдъкова няма най накрая да си спомни какво му обещава от години, че и да го изпълни. Величко Тасев е истински политик и умее да мечтае на едро.

Бившият вицепремиер от своя страна е наясно, че си е поставил повече от невъзможна задача. Има нужда от библейско чудо, за да успее да се върне там, откъдето са го изритали най-позорно. Тоест има нужда от Тасев като за начало, а Тасев от своя страна очевидно има нужда от добър PR. С други думи от хлъзгава невестулка като бившия журналист Теодор Стилияну, който за бутилка марково уиски би продал и майка си.

„Амазонката“ Елена Филчева, вечния политически и личен опонент на Богдан Бацев, също крои големи планове за бъдещето – своето и на партията. Явно обаче е позабравила как стават нещата, взела се е твърде насериозно и се налага някой да ѝ припомни благодарение на кого е там, където е. Например бившата Държавна сигурност, която изобщо не е толкова бивша все още.

Не се смятат за бивши и някогашните нейни предани кадри Намигола и Треперко, макар и вече навъртели по деветдесет и повече години. Как ще са бивши като Генералът все още има за тях задачи. За Държавна сигурност никой не е бивш, защото врагът никога не спи, нали? Е, вече нямат възможност както в доброто старо време да бият печати върху бедрата на момичетата с твърде къси поли. Вместо това сега трябва да се справят с един сигнал за бомба в залата, в която ще се провежда предизборния дебат между кандидатите за депутати от различните партии. Величко Тасев пък трябва да се справи с вечно бягащата му певица Кавърдъкова, която някак си все намира начин да не си изпълни предизборните обещания. Теодор Стилияну трябва да се справи с невъзможната задача да вкара Тасев в парламента, а журналистката Вики – в леглото си и въобще не е сигурен кое от двете е по-трудната задача. И така нататък. Казано иначе, всички са ужасно заети с преследването на предизборните си цели, молейки се лудият Бончо да не реши да пее песни за тях по улиците на града.

В жанрово отношение романът „Кандидат за парламента“ на ломския доктор Йордан Иванов стъпва по онзи тънък ръб, където сатирата среща пародията, но читателят така и не успява да реши къде точно да го причисли. И героите, и събитията ни се струват твърде познати, за да са съвсем измислени. А най-силното оръжие на историята не е сюжетния обрат, макар че и там има с какво да изненада, а безкомпромисната точност, с която се подреждат дребните „нормалности“ на голямото безобразие. Как се коват коалиции не от идеи, а от страхове и лични интереси, според това кой на кого е човек, кой на кого дължи услуги, пари или нещо друго, кой колко скелета е скрил в гардероба си и кой знае за тях. И през цялото време смехът далеч не е мек, защото не те напуска усещането, че всъщност въобще не е смешно, понеже е болезнено вярно.

В крайна сметка „Кандидат за парламента“ наистина е сатира, но целта му не е да разсмее, а да дръпне завесата и да остави читателя сам да се бори с неудобните въпроси, крили се зад нея досега. И ако накрая все още се смеем на героите от този роман… може би трябва да се запитаме: Сигурни ли сме, че те не се смеят на нас от години?