Когато оцеляването е под въпрос, а единственото ти оръжие е доброто възпитание

Романът „Гости отдалеч“ на американския писател и сценарист Джоф Родки започва без предисловия и дълги уводи. Още с първото изречение буквално ни запраща на Марс, в единствената колония, приютила последните оцелели хора.

Това, от което винаги сме се страхували, се е случило. Преди една година Земята е станала напълно необитаема заради ядрена война. Около две хиляди и триста души успяват да оцелеят и да се преселят в набързо оборудваната бежанска колония на Марс, докато решат какво да правят, за да съхранят човешкия вид. Една година по-късно обаче планове все още няма, а май и бъдеще няма. Оцеляването е под все по-голям въпрос. Запасите от храна, дрехи, въздух, гориво и всичко останало са на привършване. Провалят се няколко смели идеи за колонизиране на други планети. И тъкмо когато нещата изглеждат безнадеждни и се надигат първите бунтове, Управителният съвет успява да осъществи контакт с правителството на планетата Чом, където условията са напълно сходни със земните. Проблемът е, че Чом се намира на двайсет земни години път от Марс. Според Лан Мифуне проблем е и външният вид на повечето чомляни, които приличат на гигантски комари, но това си е лично негово мнение.

Лан е само на десет, но бързо се е пригодил към новите условия за живот и дори намира вдъхновение с няколко приятелчета да прави развлекателни видеа за повдигане на духа. Сестра му Айла обаче не се справя толкова добре. Вече цяла година, което технически е само половин марсианска година, тя не успява да се примири с преждевременния край на блестящата си певческа кариера на Земята. Родителите им от своя страна не могат много-много да помогнат – достатъчно заети са с осигуряване на оцеляването на хората. Майка им Амора Персо е в Управителния съвет на марсианската колония, докато баща им Калил Мифуне работи в отдел „Храни“. Опитва се да намери нови начини за осигуряване на хранителни продукти преди последните хора да са умрели от глад, но изнамира само отвратителната Манджа, заради която като нищо може да пострада. С други думи, нещата като цяло не вървят добре. Никак даже не вървят.

Ето защо предложението на чомското правителство хората да се заселят на тяхната планета идва като отговор на всички въпроси, страхове и молитви. Хората нямат какво да губят, така че набързо приготвят кораба си и се насочват към Чом, след което заспиват. Така де, подлагат се на биосуспендиране, за да спестят малкото си запаси.

Двайсет години по-късно…

Двайсет години по-късно земният кораб вече е в околочомска орбита. Хората започват да се събуждат от десетилетното суспендиране, само за да разберат, че междувременно нещата много са се променили. На Чом има ново консервативно правителство и то вече не желае хора на своята планета. Местните раси от четири мистериозно са станали три, но никой не обяснява как и защо. И са убедени, че човеците са опасен, силно емоционален, т.е. примитивен вид, който носи само неприятности. Все пак са унищожили собствената си планета, нали?... Е, може би не точно тези, които сега молят за убежище, но други като тях…

За доброто на всички земляните трябва да се махат от Чом. Е, да, на практика това означава, че ще загинат, защото нямат ресурси да отидат никъде другаде, но пък журците, ороро и криките нямат никакви причини да съжаляват за решението си. Добре де, най-вече журците нямат причини, и тъй като те са мнозинство, пък и са дошли на Чом първи… Местните си искат своята мирна планета, в която емоциите са нещо лошо и признак за лошо възпитание, защото създават „мирис“, а „всички са съгласни“, че мирисът е нещо много неприлично и деструктивно.

Само че хората са отишли твърде далеч и нямат път назад.

Разбира се, следват преговори, молби, увещания и всичко, което официалната дипломация позволява и дори изисква. Плюс някои дребни хватки от неофициалната. В резултат човечеството получава един последен шанс. Едно човешко семейство ще бъде временно настанено на Чом, за да докаже с поведението си, че хората могат да са миролюбиви и любезни и няма да унищожат и тази планета, било то с ядрен взрив или с масова емоция, породена от музика например. И от това семейство зависи съдбата на всички оцелели.

Е, познайте кое е въпросното семейство, което трябва да избегне предварително заложения от цяло едно правителство провал, при това без нито за миг да спира с любезностите и безупречното възпитание!

Макар и замислен като забавен, романът „Гости отдалеч“ всъщност засяга доста важни теми като фалшивите новини, използвани за контрол на населението, имиграцията, расизма, цензурата, социалната революция и стойността на изкуството. Много неща за размисъл, нали? Но и много причини да се позабавлявате с приключенията на Лан, още повече, че именно забавленията могат да се окажат решението на всички проблеми около оцеляването на човешкия вид.

"Ни вест от Гурб" - Едуардо Мендоса

 

БНР - Радио Видин - "Ни вест от Гурб"

Днес ще си поговорим за една книга на тридесет години, която излезе у нас, благодарение на програмата Култура 2000. По-точно за дневника на едно клето извънземно, изгубило сродната си душа – своя партньор и съекипник от има-няма триста години, на име Гурб. Лош късмет да го изгуби точно тук, на Земята, и то в Барселона, Испания.

Книгата е „Ни вест от Гурб” на може би най-превеждания испански автор у нас Едуардо Мендоса. И това всъщност не е книга. Това е научен труд, писан от нематериалната ръка на едно безименно за нас извънземно, заседнало в каталонската столица Барселона, докато чака приятеля му Гурб да се върне на кораба, с който са имали съмнителния късмет да кацнат на Земята, за да проучат местната фауна.

Двамата, както казах, са нематериални същества, тоест чист интелект, което само по себе си е предпоставка за драма из нашите ширини на Слънчевата система. Защото чистият интелект няма особени шансове за оцеляване на Земята в наши дни. Гурб приема образа на популярната испанска певица Марта Санчес, качва се на автостоп в колата на непознат мъж и изчезва. А докато го чака и търси, вторият член на изследователския екип започва да си води объркан дневник. Дневникът на едно същество, сблъскващо се за пръв път с консуматорското общество на Земята, за меко казано странните навици на хората и собствения си челен (буквално!) сблъсък с човешката раса и нейните странности.

А всъщност отвъд смеха този роман ни предоставя една много различна гледна точка към обществото ни, потънало в бързане, в преследване на пари, опиянено от силата на материалното, забравило за съчувствието, обезумяло от трафик и срокове. Предоставя ни едни по-различни размисли за мизерията – материална и духовна, за абсурдите в живота ни, но размисли не тъжни а напротив – безгрижни и по детски наивни, отчаяно опитващи се да проумеят устройството на земната лудост, наречена „общество”. Чистият интелект се сблъсква с Барселона от началото на 90-те – мръсна, задъхана, пълна с отворени шахти по улиците и разкопани дупки по тротоарите, в плен на безкрайни улични задръствания, пристрастена към футбола, напълно неадекватна откъм социални услуги, нелогична и необяснима в много отношения. И не само тя, ако се замислим.

„Ни вест от Гурб” всъщност се поява като лятна новела в подлистник на най-големия испонски вестник „Ел Паис”, но прави такъв фурор, че в крайна сметка се превръща в книга. Книга твърде нетипична и ексцентрична дори за Едуардо Мендоса, известен със склонността си към черен хумор и абсурдни сюжети. Толкова нетипична за Мендоса, че е трудно да се вмести сред останалите му творби.

Към днешна дата той, който е и първия испански писател, носител на наградата „Кафка”, все по-често се налага да отговаря на въпроса защо не пише втора част на този невероятен роман-дисекция на обществото ни, пародия на културата ни, и какво всъщност би се случило, ако неговите двама наивни извъземни, т.нар. чист интелект, се сблъскат с истерията в едно общество в условията на световна пандемия, в което интелектът е малко под въпрос. Както самият извънземен забелязва:

„Човеците имат толкова примитивна мисловна система, че за да разберат какво става, трябва да изчетат вестниците. Не знаят, че едно просто кокоше яйце съдържа повече информация, отколкото цялата преса, издавана в страната. И по-достоверна.”

Всъщност нека просто дадем думата на извънземните:

 

Със залеза на слънцето атмосферните условия биха били много по-благоприятни, ако на човеците не им беше хрумнало да светнат уличните лампи. Изглежда са им необходими, за да продължат да се движат по улиците, защото, въпреки че повечето от тях имат груби черти или са направо грозни, не могат да живеят, без да се гледат едни други

 

Вали като из ведро. Валежите в Барселона са като действията на кметството: рядко, но преминават всякакви граници.

 

Както казах, чист интелект!