Кандидат за парламента

Познатият ни от романа „Денят на Северозапада“ вицепремиер на държава Чавдар Чавдаров вече не е вицепремиер. Изпаднал в немилост, той е напуснал партията на всемогъщия Богдан Бацев и е създал своя. Обичайна практика при подобни трудни политически разводи. Амбициите му, разбира се, са да натрие носа на доскорошния си благодетел, като вкара свои хора в парламента на следващите избори. Но да събереш своя армия сред морето от верни на Богдан Бацев местни управници е мисия почти невъзможна. И някак си така се получава, че единственият шанс на Чавдаров е в затънтения Български Северозапад и в лицето на неугледния кмет Величко Тасев.

Неугледен, но с амбиции.

Романът „Кандидат за парламента“ на д-р Йордан Иванов ни връща в малкия крайдунавски град, където само преди година учителят Росен Росенов за едната бройка да събори държавата с идеите си за една театрална пиеса. Даскал Росен вече го няма, но пък другите, волно или неволно замесени в някогашния злополучен референдум за независимост на Северозапада, все още са тук и си влачат последствията. А този път са замесени в подготовката на предстоящите парламентарни избори.

Заради гафа с глупавия референдум Величко Тасев, подобно на Чавдаров, е е станал персона нон грата, така че не се надява на втори мандат. И ето ти го Чавдар Чавдаров като по поръчка, в събиране на хора за проекта си. Ето възможност за Тасев. Отлична възможност при това! Всеки може да стане кмет, нали? Друго би било обаче, ако успее да се добере до депутатско място. Защо не и до това на председател на парламента някой ден… или дори премиер на страната. Да видим дали тогава и певицата Кавърдъкова няма най накрая да си спомни какво му обещава от години, че и да го изпълни. Величко Тасев е истински политик и умее да мечтае на едро.

Бившият вицепремиер от своя страна е наясно, че си е поставил повече от невъзможна задача. Има нужда от библейско чудо, за да успее да се върне там, откъдето са го изритали най-позорно. Тоест има нужда от Тасев като за начало, а Тасев от своя страна очевидно има нужда от добър PR. С други думи от хлъзгава невестулка като бившия журналист Теодор Стилияну, който за бутилка марково уиски би продал и майка си.

„Амазонката“ Елена Филчева, вечния политически и личен опонент на Богдан Бацев, също крои големи планове за бъдещето – своето и на партията. Явно обаче е позабравила как стават нещата, взела се е твърде насериозно и се налага някой да ѝ припомни благодарение на кого е там, където е. Например бившата Държавна сигурност, която изобщо не е толкова бивша все още.

Не се смятат за бивши и някогашните нейни предани кадри Намигола и Треперко, макар и вече навъртели по деветдесет и повече години. Как ще са бивши като Генералът все още има за тях задачи. За Държавна сигурност никой не е бивш, защото врагът никога не спи, нали? Е, вече нямат възможност както в доброто старо време да бият печати върху бедрата на момичетата с твърде къси поли. Вместо това сега трябва да се справят с един сигнал за бомба в залата, в която ще се провежда предизборния дебат между кандидатите за депутати от различните партии. Величко Тасев пък трябва да се справи с вечно бягащата му певица Кавърдъкова, която някак си все намира начин да не си изпълни предизборните обещания. Теодор Стилияну трябва да се справи с невъзможната задача да вкара Тасев в парламента, а журналистката Вики – в леглото си и въобще не е сигурен кое от двете е по-трудната задача. И така нататък. Казано иначе, всички са ужасно заети с преследването на предизборните си цели, молейки се лудият Бончо да не реши да пее песни за тях по улиците на града.

В жанрово отношение романът „Кандидат за парламента“ на ломския доктор Йордан Иванов стъпва по онзи тънък ръб, където сатирата среща пародията, но читателят така и не успява да реши къде точно да го причисли. И героите, и събитията ни се струват твърде познати, за да са съвсем измислени. А най-силното оръжие на историята не е сюжетния обрат, макар че и там има с какво да изненада, а безкомпромисната точност, с която се подреждат дребните „нормалности“ на голямото безобразие. Как се коват коалиции не от идеи, а от страхове и лични интереси, според това кой на кого е човек, кой на кого дължи услуги, пари или нещо друго, кой колко скелета е скрил в гардероба си и кой знае за тях. И през цялото време смехът далеч не е мек, защото не те напуска усещането, че всъщност въобще не е смешно, понеже е болезнено вярно.

В крайна сметка „Кандидат за парламента“ наистина е сатира, но целта му не е да разсмее, а да дръпне завесата и да остави читателя сам да се бори с неудобните въпроси, крили се зад нея досега. И ако накрая все още се смеем на героите от този роман… може би трябва да се запитаме: Сигурни ли сме, че те не се смеят на нас от години?