"Роден на Великден" - Бойка Асиова

 

„Роден на Великден” е сякаш различен от всичко, писано досега от Бойка Асиова, но не съвсем.

В него тя отново подхожда с цялата отговорност на която е способна към своите читатели. Пише така, че да не допусне да останеш разочарован от нито един ред, от нито една кривина в сюжетната линия. Защото да пишеш е отговорна работа. Още повече пък когато пишеш за нещата, които вълнуват г-жа Асиова. Тя черпи вдъхновение от историята на своя край. От миналото, което като че ли все още не е съвсем минало и продължава да е някъде наоколо, чакащо да си спомниш, че го познаваш.

„Има много памет в моя роден край” казва тя в едно свое интервю. И тази памет трябва да бъде съхранена. Тя е жива и търси своите приемници, чрез които да продължи да съществува не само в старите снимки и оцелелите документи. Паметта има нужда от хора, които да я пренесат. И намира нея. Заразява я, държи я будна, съживява образи на отминали хора от отминали епохи пред очите ѝ, за да се роди тази книга и да създаде още една спасителна нища за паметта.

„Роден на Великден” ни връща с повече от век назад във времето, към един от най-героичните и драматични моменти от историята на България – дните на Илинденско-преображенското въстание и тези след потушаването му. И отново, както във „Вълчицата излиза привечер” тази книга ни задава един въпрос: „Какво би била България без Македония?”. Възможна ли е изобщо? Отново ни прави съпричастни с каузата и борбите на Македония, разказвайки ни историята на д-р Филип Благоф, чиято съдба се преплита още в детството му с тази на невероятния ирландски благородник Пиърс О`Махони. Този човек изоставя кариерата си на депутат, дома си и идва в България, за да се посвети на нея. Дори чужденци като него и Джеймс Баучер не могат да устоят на македонската магия. На македонското сърце, което – щом веднъж познаеш – не можеш да не обикнеш.

Но това не е просто исторически роман. Това е личната история не само на д-р Благоф, а на всеки от нас. Онази история, която всички носим като родова и национална памет някъде дълбоко в себе си и я разпознаваме, когато я чуем или прочетем. Някак си наша е. Историята, която изпитва, но и гарантира нашата принадлежност към нещо голямо и древно, независимо в кой край на света се намираме.

Няма как да се скрие огромния творчески и човешки опит на Бойка Асиова, които тя пречупва в книгата през личното си виждане за хората, за истински ценното, за онзи незабележим, но изумителен героизъм на обикновения човек. Героизмът, който няма място в учебниците по история, но го намира в старите семейни албуми и кутиите със спомени. А някъде покрай него се промъкват любов, дълг, чест, омраза, успехи и провали. Засяга и много актуалната днес тема за гурбета в чужбина. Дали е слабост да търсиш препитание там или напротив – борба за оцеляване е, която заслужава уважението ни. Дали е повече спасение или повече мъка. И колко точно силна е нишката на носталгията, която все опъва, тегли те назад – понякога само в спомените ти, но често пъти и физически, докато не те върне у дома.

Темата за борбите на македонските земи за свобода е особено близка на авторката, тъй като родният ѝ Разлог е сред онези, които се включват в бунтовете и съответно е сред най-пострадалите след потушаването, когато се оказва, че въстаниците са изоставени от всички, дори от тогавашното българско правителство, притискано от много по-силни външни фактори.

Въпреки това обаче, след въстанието Македонският въпрос трайно излиза на дневен ред пред международната дипломация. Но цената е ужасна, защото я плащат обикновените хора с изгубени животи, съсипани съдби и разбити семейства.

Именно за хората, които плащат тази цена се разказва в този роман. Той възкресява отново пред нас някои от въстаниците, чиято съдба именно става причина светът да обърне поглед към тази част на Балканите в началото на ХХ век. Разказва за делото на О`Махони, който намира паралел между своята Ирландия, търпяла чуждо владичество девет века, и България. О`Махони, този краен ирландски националист, седем мандата депутат, който идва в Македония с една-едничка цел – да се поучи от опита на местните революционери, за да го пренесе в своята Ирландия. А вместо това…

Вместо това е поразен. Толкова поразен, че моментално се заема с нещо, което не е подозирал, че ще прави. Основава сиропиталището „Свети Патрик” в София. Там много деца на онова време получават своя втори шанс подобно на Филип Благоф. Същите тези сирачета от въстанието, които се наричат помежду си „побащими”, а своя благодетел – Татко Махони.

Така че може да се каже, че книгата дава своя принос и в българо-ирландските отношения, намирайки неподозирани паралели между двете нации, които иначе живеят в двата противоположни края на Европа и на пръв поглед нямат нищо общо. Оказва се, че дори в онзи далечен край са се намерили хора в онова сурово време, които да се влюбят в България и в народа ѝ и да преплетат съдбата си с нашата.

Да, това е книга и благотворителността такава, каквато трябва да бъде. Без показност, без фотообективи, които да заснемат от всички възможни ъгли жеста на „дарителя”, без набирането на евтина популярност чрез фалшива благодетелност.

И все пак тази книга не размахва пръст назидателно, не поучава. Просто дава примери. Посочва пообрасли вече пътеки, които можем да изберем дали да разчистим отново и да извървим или да продължим по широкия път, проправен от устременото към технологично и глобално бъдеще общество. Разказва за онези, които са вървели по тези пътеки преди нас – боси, гладни, преследвани. Защо и как са ги проправяли. И ни дава избор да решим струва ли си да ги последваме. Един от тях и главният герой в „Роден на Великден”.

Роден на Великден, защото никой не знае точната дата на раждането му – те изгарят заедно с въстанието. Роден на Великден като обещание и символ за възкресение, за ново начало, за надежда. Но и като смирение. Едно тихо напомняне да не забравяме онова, което е съхранило българина в най-трудните му моменти. Съдбата на главния герой е превратна точно колкото съдбата на народа ни, води го по целия свят, из различни места и сред различни хора, прави го част от редица световни събития, само за да го върне у дома. Сякаш за да му покаже, че никой не е по-голям от съдбата си. Щом си се родил в Македония, имало е защо.

И някак си читателят остава с впечатлението, че роденият на Великден не е само един, не е само д-р Благоф, а всички онези деца които поемат в живота именно по този труден начин, за да успеят. Защото те успяват. Те всички успяват.

Езикът на „Роден на Великден” също е различен. Както би трябвало, той е оня почти забравен вече език на нашите баби и дядовци, на онези, които са го живели онова време. Сякаш самите те разказват от страниците на романа. И романът става не просто роман, а история, сякаш разказана и оживяла в старата бабина кухня, край огнището, с дъх на мащерка и сминдух, на топъл хляб и печена ябълка. История пъстра и позната като извадена от овехтяла ракла носия.

Не, езикът на романа не е архаичен. Той е български. Днешният български няма как да опише героите от онова време. Те вървят с ония, старите думи, които вече не се чуват почти никъде, освен може би в някое спряло времето закътано местенце дълбоко в планината. Съвременният български не може да им вдъхне живот.

„Роден на Великден” е от онези книги, които те изкушават да ги отвориш, да останеш сам и да четеш. Да четеш на себе си и за себе си. Защото всеки от нас е там, сред героите от тази история, сред оцелелите от окървавеното Илинденско въстание. Познаваме ги лично. Близки са ни. Скъпи са ни.