По
принцип излизането в пенсия не би трябвало да е някаква особена драма, дори
напротив. След като си изпълнил дълга си към общество и семейство, няма нищо
по-логично от това да се оттеглиш в заслужена почивка, да се отдадеш на
любимите си занимания, да ловиш риба, да играеш голф или карти, да се мотаеш по
кафенетата с приятели и да бистрите световните проблеми и каквото се сетиш още.
Така де, вероятно не е така навсякъде, но в един все по-застаряващ, но и
материално по-облагодетелстван свят като Западна Европа и по-конкретно Германия,
се очаква пенсионерите, освен с достойна пенсия, да разполагат и с богат избор
от начини за уплътняване на времето. Да, но не и конкретно семейство Шмит.
Романът
„Моят мъж, пенсионерът” на германката Роза Шмит, разказва за този неподозиран
страничен ефект от пенсионирането – да разполагаш с твърде много свободно време.
Неслучайно подзаглавието е „Тайният дневник на една съпруга”, защото това са
тайните тревоги и размисли, страхове и мигове на безсилен гняв на една съпруга
с 39-годишен стаж като такава, но без нито един ден стаж като съпруга на
пенсионер, който вечно е някъде наоколо.
Проблем
в семейството се явява факта, че инженер Гюнтер Шмит изненадващо решава да се
пенсионира две години преди да е навършил крайната за това възраст, а вярната
му съпруга Роза въобще не е подготвена психически да има покрай себе си своя пенсиониран
съпруг по двайсет и четири часа в денонощието. Не че има причина да не го иска
наоколо – просто е свикнала вече почти четиридесет години денят да е само неин,
все едно за какво. А сега изведнъж… Гюнтер е тук и няма представа какво да прави
със себе си. Въпрос на време е нещата да отидат по дяволите.
Лошото
е, че той е толкова отдаден на работата си дотогава, че е нямал никакво време за
хобита и странични интереси и сега Роза просто не знае с какво да му запълни
времето, за да не го гледа как по цял ден седи на дивана и решава судоку. Но
пък има огромно желание да му помогне и дори да го принуди да си намери
занимание.
А
дъщеря им Юлия сякаш въобще не схваща сериозността на положението и заплахата
за семейния мир на родителите си, самата тя окрилена от новата си любов към
Рихард – разведен, с две деца и „свободен” откъм професия, т.е. безработен по
логиката на майка й. Така де. Какво друго може да означава „свободен”, да му се
не видяло?...
Оказва
се, че на шейсет и няколко години все още не е късно да започнеш да ревнуваш
половинката си като прясно влюбен гимназист, без значение, че досега такова
нещо не си си и помислял. И Юлия е изненадана от неочакваната необходимост
спешно да се превърне в родител на родителите си, докато те се държат като
пубертети в криза.
Нещата
и без това не са розови, но всичко съвсем се обърква заради дископатията на
Гюнтер и внезапното му желание да започне здравословен начин на живот. Дали
това желание всъщност е именно заради здравето или заради дразнещо запазената
за възрастта си рехабилитаторка, при която лекува гърба си? Роза отначало е
доволна, че поне през половината ден Гюнтер си има занимавка извън вкъщи, но
после…
После
започва малко по малко да й писва да слуша непрекъснато „Хайдрун това”, „Хайдрун
онова”… Коя, по дяволите, е тази Хайдрун и какво всъщност цели, създавайки си
групички от обожаващи я пенсионери с прищипани нерви и проблемни прешлени?... И
ето ти първи пристъпи на ревност, при това на стари години, когато вече си
забравил как и защо се случва. 85-годишната леля Лоти май ще излезе права – „на
мъж над шейсетте не бива да се вярва”!
„Моят
мъж, пенсионерът” е забавен разказ за онова, което предстои на всички ни –
зрялата възраст, когато от Сватбения марш са минали сякаш цели епохи и наивно
вярваме, че оттук нататък няма тепърва да започваме да се ревнуваме, децата ни
на свой ред са на прага на свиването на семейно гнездо и се предполага, че вече
нямате никакви причини да не си живеете спокойно и щастливо, а защо не и да
поемете на колоездачен поход или на непредвиден петдневен круиз към Северно
море.
И разбираш, че никога не е късно да преоткриеш и себе си, и онзи, с когото си си лягал всяка вечер през последните 40 години.
Няма коментари:
Публикуване на коментар