Сред вечните ледове на пермафроста нещо все още е живо и дебне

 

През 2020 г. едно сравнително ново явление за българския литературен пазар доби популярност благодарение на младия писател Васил Попов. Тогава една от най-големите стрийминг компании за аудио и електрони книги обяви конкурс за пилотен епизод на аудиосериал и финалистът в конкурса беше идеята на Васил Попов за хоръра „Мамник“. Базиран върху мотиви от българския фолклор, „Мамник“ бележи пълен успех, а малко по-късно се появява и книга по аудиосериала. И, естествено, нямаше как да остане изолирано явление, така че през 2023 г. съвсем логично се стигна и до появата на втория сериал и роман на Васил Попов – „Пермафрост“, за който ще поговорим днес.

Както се очаква, и „Пермафрост“ е хорър, който подобно на филм на великия Хичкок държи читателя в напрежение от самото начало до последните страници. Оказва се, че официалната наука много добре се вписва в една история на ужасите с елементи на фентъзи.

От него обаче, докато ви побиват ледени тръпки от ужас, ще научите и много за природата на Антарктида, за ледниците, пингвините, климата, хидрологията. Може би сте чували, че това е най-слабо познатия континент, което поражда и редица теории, в това число такива, според които той е истински портал към други, непознати светове. Защо например голяма част от хората, които отиват там, казват, че са сънували свои починали близки?... Ще научите освен това за живота на полярните изследователи, за миналото на Земята и евентуалното ѝ бъдеще може би, защото Антарктида крие много отговори, замръзнали дълбоко под ледовете ѝ преди хиляди години, но все още живи.

А днес ледовете се пропукват и понякога дори кървят.

Един от главните герои е геологът Кузман Стоев, който тръгва към ледения континент в търсене на обяснение за изчезването на своя брат близнак Андрей. По пътя намира обаче екзотичната Нереа Калдерон – капитан на кораба „Карпух“, с който трябва да се придвижи до земята на вечния лед и потомка на древните племена яган и селкнам. Наследила и кръвта им, и вярата им, колкото и да не ѝ се иска да си го признае понякога, особено що се отнася до вярата, Нереа и нейният „Карпух“ се оказват единствения вариант на Кузман да достигне до Антарктида. Там вече е сестра му Ралица, която е част от екипа български полярници в базата „Св. Климент Охридски“. Тя търси пингвини. Намира обаче загадка след загадка и това нямаше да е проблем, ако загадките на Антарктида не убиваха. А тези, на които Ралица и останалите от екипа се натъкват по земя, лед и вода, убиват и то по ужасяващ начин, какъвто човешкият ум не може да проумее и приеме, още по-малко пък да спре.

Романът „Пермафрост“ е чудесна причина да се замислим – къде точно свършва свръхестественото и необяснимото и започва науката? Възможно ли е да са различни проявления на едно и също? Не е ли била съвсем доскоро магия същата тази наука, която днес децата ни изучават в часовете по биология, химия и физика?

Също така можем да се запитаме дали е възможно и как точно българският фолклор да намери допирни точки с този на племената от Огнена земя, а и с този на други народи, отдалечени на хиляди километри един от друг понякога, но наследили странно подобни ритуали и легенди. И къде във всичко това е мястото на науката.

Васил Попов обича да представя себе просто като еколог по образование, без да навлиза в подробности. Както знаем обаче, дяволът е в подробностите, а те разказват, че авторът на най-нашумелите съвременни български хоръри в продължение на няколко години е част от екипа на National Geographic, където негови снимки са основна част от проекта Explore Bulgaria, а тези негови знания и умения намират своето място в произведенията му.

Той обаче не се занимава само с екология – Васил Попов е и сценарист, и писател, при това писател, който определено умее да печели читатели. Автор е на три книги, по две от които има и аудиосериали.

На кого не му се е искало поне веднъж да се изгуби нарочно?

 

Има особено очарование в малките места. „Там, където никой не спира“, както казва младият режисьор Крис Захариев в самото начало на филма си „Да се изгубиш нарочно“. Където са останали десет баби и общо взето дори Господ сякаш не се сеща да погледне нататък. Затова в последното си лято като тийнейджър той и двама негови приятели – бъдещият оператор и парамедик Атанас Шипков и бъдещият актьор Ясен Атанасов – решават, че преди да се превърнат във вечно заети възрастни, като за последно ще се изгубят в България и най-забутаните ѝ кътчета. Онази България, за която не са чували, защото почти никой не знае. Ще се изгубят нарочно! Защото България го заслужава. И те я заслужват. Трябва само да се срещнат, а това няма как да се случи по строен план и на оживено място.

Разбира се, няма как да се изгубиш с влак или автобус, със самолет пък съвсем. Трябва ти автомобил! По възможност такъв, който няма да ти е жал също да изгубиш, не само защото и без това пари за нещо по-ново няма. Така че защо пък да не е една синя лада, навършила пълнолетие още преди демокрацията у нас? Или бяла.

„Да се изгубиш нарочно“ е един от най-свежите проекти в интернет в България през последните години. Започнал като идея за видео пътепис, той скоро се превръща в истински филм, а по-късно и в книга. Всъщност в нещо повече. Превръща се в нещо като фотоалбум, дневник, пътепис, обяснение в любов към България, която е встрани от туристическите маршрути, от големите пътни артерии, от бързеите на съвремието. Превръща се в приключение колкото за тялото, още повече за ума и сърцето.

Той е дързък, наивен и смел точно като младеж, който току-що е взел решение да тръгне нанякъде. Накъде? Няма значение, естествено – важното е да се върви. С кого? Ето това вече е от значение. Такива пътувания не можеш да ги започнеш с когото и да е. Трябва да е някой от твоята кръвна група. Някой, който говори на твоя език, диша в твоя ритъм. Грабвате няколко чифта чорапи, бельо, дънки и тениска и скачате в старата небесносиня лада. После в бялата. После и в старото татково БМВ. И имате само няколко прости правила за спазване:

-              никакви GPS-и

-              никакви хотели

-              никакви магистрали

-              никакви градове, ако е възможно

Звучи по-трудно, отколкото се оказва. Всъщност най-трудното е да се осмелиш. А да се осмелиш на нещо подобно в технологичния ХХI век си иска особен вид кураж, присъщ само на младите не толкова по години, колкото по дух, които все още не са се превърнали в свръхнатоварени „нехора“, тоест възрастни.

Когато започнеш да спазваш трите простички правила на Крис, Ясен и Стас, вече става не просто лесно, а истинско удоволствие да се изгубиш „нарочно“. Както се досещате, по време на това тяхно пътуване всичко, което може да се обърка, се обърква. Иначе за какво би им било!

Можеш например да се изгубиш по улиците на село, в което е невъзможно да се изгубиш, за да срещнеш един гостоприемен пчелар и да опиташ от едно истинско национално богатство – розови домати, току-що откъснати от двора на деветдесетгодишната му баба. Можеш да заспиш под звуците на щурците и да се събудиш под тези на стадо овце. Да се научиш да доиш крава. Да си изгубиш предния зъб дни преди изпита в НАТФИЗ. Да разбереш, че си потомък на най-добрия футболист на село Карапелит. Да спиш в къщите на непознати баби или под звездите, докато затискаш с раницата си палатката да не отлети с вятъра.

Е, можеш и да разбираш колко капризна може да е една стара кола. Тоест това със сигурност ще го разбереш на едно такова пътешествие. Абе накратко, както и да си го представяте, няма да е така.

Крис Захариев е познат на интернет обществото благодарение на влоговете си и канала си в YouTube. Със своите над 75 000 последователи той е едно от най-разпознаваемите и интересни лица на младите хора у нас. През 2018 г. БНР и БНТ му връчват престижната награда „Будител на годината“ именно за уеб сериала „Да се изгубиш нарочно“, а през следващата – 2019 г. – получава и приза „Най-изявена млада личност в България“. Младежите, пък и техните родители, обичат да надничат в живота му, защото там винаги нещо се случва. А ако нищо не се случва, Крис просто взема нещата в свои ръце.

"Писмо до сестра ми" - неочаквано добра комбинация между Мария Пеева и Люси Рикспуун

 

Двете сестри Радост и Лора са разделени от половината свят, подобно на двете авторки на романа „Писмо до сестра ми“. Мария Пеева може би вече познавате – ако не под това име, то със сигурност под псевдонима, с който стана популярна – „Мама Нинджа“. Другата авторка на романа е Люси Рикспун – доктор по клинична психология, потърсила късмета си отвъд океана още преди години, където днес работи като терапевт с деца във високофункционалната част на аутистичния спектър. Двете се запознават онлайн и в крайна сметка от това познанство се ражда и една топла, емоционална история, а именно романът „Писмо до сестра ми“.

 „Писмо до сестра ми” е вдъхновен от реалната кореспонденция, водена между Мария и Люси. Много ясно, в двете главни героини на романа има много от двете авторки. Неслучайно Лора е психолог и живее в Америка, а за Радост Мария казва, че това е тя, но в някой друг живот и при други обстоятелства. При друг късмет. Всъщност не сме ли всички ние Радост, която понякога мъничко завижда на Лора за свободата, чувства се пленница на ежедневието си, страхува се, че е изгубила способността си да се радва, да мечтае, да пожелае страстно нещо или някого?

И подобно на двете сестри, всички сме се съмнявали понякога в изборите, които правим, имали сме или имаме проблеми във взаимоотношенията с близките си, налагало се е да вземаме решения, за които не се чувстваме готови. Чувствали сме се притиснати, разочаровани, може би дори гневни на обстоятелствата, след което се е налагало да събираме парчетата от себе си, за да продължим, просто защото няма друг начин.

Съдбата на Радост и Лора, колкото е различна, толкова е и еднаква. Всяка от тях прави своите грешки, опитвайки се да се справи с проблемите си. А покрай техните съдби, докато четем романа, няма как да не се замислим и ние за хората, с които сме се обвързали и които сме избрали да обичаме. Защо точно тях? Дали ги обичаме достатъчно, въпреки недостатъците и несъвършенствата им, или не сме в състояние да се примирим с тях? Дали борбата да ги обичаме въпреки всичко не е обречена на неуспех? И дали, докато се опитваме да ги променим и се борим за тях, всъщност не ни остава време да водим собствените си битки, които няма кой да проведе вместо нас, защото сме се нагърбили с твърде много отговорности?

„Писмо до сестра ми” показва колко важно е да се говори. Може би дори да се крещи понякога, но да се говори, за да не се натрупват гняв, разочарование, неудовлетворение и умора. Но Радост и Лора имат и други мисии в тази история. Всяка една от тях носи своите уроци, които да предаде. Радост трябва да ни научи на търпение, но и на повече самочувствие – чисто женско, може би малко суетно, момичешко самочувствие. Да не забравяме, че макар и съпруги, майки, домакини, си оставаме жени. Лора пък ще ни научи, че да си емигрант не е това, което си представяме обикновено, но също и че психологията вече трябва да има много по-голяма роля в живота ни, защото българинът като цяло все още не е особено отворен за тази наука и за принципите ѝ, страхува се като че ли от нея и от онова, което може да изрови от душата му. Познаването на психологията понякога може да е от жизнено важно значение, докато непознаването и криенето на проблемите, защото „какво ще кажат хората”, могат да са последния пирон в ковчега на близостта и любовта.

Романът „Писмо до сестра ми” е в основата си една семейна драма, която може да се окаже и нашата и която може би именно заради психологията в крайна сметка бива преодоляна без трагични последици. Разказва за семейство, в което има от всичко по малко. Двете сестри и хората в живота им, въпреки всичко, се обичат, макар и по странен начин. Имат си и своите тайни, които подлагат на изпитание тази обич. Не е точно любовен роман, въпреки че има и много любов. Всъщност има най-вече любов, макар и насила понякога. Любов въпреки, а не любов защото.

Когато го прочетете, резултатът може да ви изненада. „Писмо до сестра ми” може само да остави една топла следа у вас, но може и да ви накара да се обадите на родителите си или да поговорите с брат си, сестра си… Да прегърнете детето си. Да пофантазирате за гореща афера с темпераментен италианец. Да се видите в ролята на преуспяващ, но самотен емигрант на другия край на света. Или дори най-накрая да проведете отдавна отлаган разговор с някой обичан човек, за да си кажете нещата, пропукали близостта помежду ви. Или просто да отидете при психолог. Защо пък не?...

Къде сме ние според радиожурналиста Петър Пунчев?

 

Животът на радиожурналиста Петър Пунчев е всичко друго, но не и скучен, което става ясно още от първите страници на книгата му „Вие сте тук“, излязла от печат през 2021 г. Свикнали сме да го свързваме с предаването „Нощен Хоризонт“, на което е един от основателите, но той има неимоверно повече истории за разказване от онези, които сме чували в ефира. Обикалял е София в боклукчийски камион, предизвиквал е дипломатически скандал в Сирия, живял е цели три седмици с Владимир Висоцки, снимал се е с котка, в която вярва, че е превъплътен духът на Уинстън Чърчил, разговарял е със Стинг за детството му, срещал се е с куп други велики личности. И това далеч не е всичко, събрано в книгата му „Вие сте тук”.

Самият той признава, че не познава в дълбочина литературните жанрове, поради което и успява да пише много леко, почти без чернови. Но това не само че не вреди на книгата, то я превръща в едно удивително леко четиво, през което погледът буквално препуска. И в същото време повествованието е наситено с истории, спомени, впечатления, нерядко и със сложни литературни похвати, които обаче идват някак на място и естествено, без да са умишлено търсени, без да внушават на читателя усещане за неговата собствена посредственост. Петър Пунчев пише искрено и това е може би най-ценното в книгата му.

В нея има от всичко по малко. Тя се състои от тридесет и четири самостоятелни монографични очерка. Има елементи на пътепис, на есе, на разказ, на публицистичен коментар, на беседа, на портретни ескизи на всички онези пъстри и уникални личности, на изключителните таланти, с които авторът се е срещал през годините. Книгата обхваща период от половин век, който период е набразден със събития и обрати, появили са се таланти, които ще оставят незаличими следи дори в идните столетия. Под формата на разкази за реални истории авторът всъщност прави една впечатляваща обиколка през съдби, личности и дестинации от почти всички континенти. Събира в едно вълнуващи пътувания, горещи точки от обществения и политическия живот, културни събития, лични изповеди.

В книгата си той разказва за част от многобройните си срещи с известни хора в държавите в които е бил, а те са вече около 80. Разказва за пъстрото си детство в Сирия, където работи майка му, а той учи в училището, в което малко по-късно учи и сегашния президент на Сирия Башар Асад, и за юношеството си в бившия Съветски съюз. Две държави с динамична и далеч не лека съдба през годините. За живота си на улица „Гогол” в София. За революцията в Румъния и войната в Грузия. За студентските бунтове в бивша Югославия. Минава през Сенегал, Украйна, Полша, през златния остров Чипингу, през Франция, Унгария, Узбекистан, Япония и други държави. И, разбира се, разказва за България – от 1960 година, та до днес.

Във „Вие сте тук” си дават среща Мая Плисецкая, Владимир Висоцки, Борис Елцин, Стинг, Николай Гяуров, Андрий Шевченко, Мистер Сенко, принц Чарлз, Джани Моранди, Юрий Любимов, Ерньо Рубик, Георги Аспарухов – Гунди, вечният номер едно Георги Найденов, легендарния футболен радиокоментатор Митко Чуков… Наблюдателен и проницателен, Петър Пунчев е успял да направи от своите срещи книга, в която си дават среща изкуството, историята, политиката, спорта, литературата, географията, фотографията и всичко това – поднесено по един лек и увлекателен начин, който кара читателя да не може да остави книгата. Наред с онези, които все още можем да наречем свои съвременници, в нея си дават среща и редица личности от не толкова близкото вече минало като Кемал Ататюрк, Стефан Стамболов, Пенчо Славейков и Лейди Странгфорд, оставили дълбоки следи в родовата памет на автора и в националната ни история.

Във „Вие сте тук” става дума и за приятелството. За съпричастността. За несправедливостта. За порастването. За осъзнаването. В нея Петър Пунчев говори за опита си с медиите и с хората. Това е книга за неговите страсти и емоции, както самият той казва, а поуката е простичка, макар и понякога трудна за следване: не се отказвайте от мечтите си! Бъдете на точните места с точните хора и не недоволствайте без причина!

Става дума и за неговите два рода, което я прави и до голяма степен автобиографична. Единият род се появява още в началото на книгата, другият – в края, а между тях е историята на България, на отделни градове като родния му Велинград и Батак. За книгата си той казва, че я е събирал цял живот, а я е написал за три месеца. Приключва я навръх 61-ия си рожден ден и споделя, че това е книга за отправните точки в живота му.

„Светът стана клокочещ казан, от който трудно ще излезем читави”, казва той в едно свое интервю още през 2015 година. И последвалите събития само потвърждават думите му.

Арабската тъга на медицинската сестра Мариана Василева

 

Романът „Арабска тъга” на видинчанката Мариана Василева връща читателя към една поредица от събития, отразили се противоречиво не само върху политическия и обществен живот в България, но и в световен мащаб. От друга страна тези събития белязаха не една и две чисто човешки, лични съдби, а за това не е ставало дума много често извън историите на основните действащи лица в станалото тогава. Става дума за прословутия Либийски процес срещу нашите медицински сестри. Една страница от съвременната ни история, която беляза завинаги не само медицинските сестри, замесени в скандала, но и хиляди други, чиито имена не знаем, но те са били там и са усетили пряко отзвука на станалото върху себе си.

Главната героиня на романа попада в Либия именно по времето, когато избухва т.нар. СПИН-скандал и това я превръща в заложник на ставащото. Тя се озовава в ситуация, в която животът и съдбата ѝ са в ръцете на либийския Аллах и на хора, с които сякаш принадлежат на две различни Вселени.

В предговора към книгата редакторът Румяна Пелова отбелязва, че историята, която ще прочетем, е истинска, само името на героинята е променено, но то не е и толкова важно, защото от първите страници става ясно, че това може да е всеки от нас. Страховете на главната героиня са всъщност нашите ежедневни страхове. Работата, близките, парите, които никога не достигат, колкото и да ги планираш и разпределяш, притесненията, терзанията, неудовлетвореността, скритите малки тайни, с които не искаме да тревожим онези, които обичаме, а в същото време самите ние не намираме начин да се справим с тях, усещането за бавно задушаване, за потъване, за безнадеждност и липса на изход, за пропадане… Желанието да избягаш поне за малко…

И в желанието си да избяга от всичко това, една жена взема импулсивно решение – да замине за Либия, откъдето да осигури семейството си. Въпреки разкъсващата мъка при мисълта да е далеч от децата си, въпреки тъгата, че трябва да остави тук родителите си и съпруга си… Въпреки всичко това, тя тръгва с надежда. С наивното очакване за арабска приказка, екзотика, приключение, успех…

Тръгва, за да се озове сама в една враждебна страна насред ужасяващ дипломатически скандал, в който никой не знае как да реагира. Мариана Василева прекрасно е пресъздала настроенията от онзи момент, гневът на хората от бездействието на упълномощените за преговори лица, презрението към призивите за тиха дипломация на принципа „преклонена главица сабя не я сече”, които в последствие така или иначе претърпяха тотален провал, ужаса на онези наши сънародници, озовали се в капан насред враждебна страна с напълно чужда култура, копнееща за кръвнина и манипулирана от религиозни и политически водачи, сред ширеща се неграмотност, фанатизъм и невежество, сред безумни практики и непонятни традиции.

Либия е мюсюлманска страна. Хората там изповядват исляма, а думата „ислям” означава „примирение с волята на Господ, на Аллах”. В романа на Мариана Василева привидно има много примирение – както с волята на Господ, така и с волята на хора, които налагат собствената си воля от името на Господ. Историята е изпълнена с моменти, в които главната героиня е принудена да се примирява с хора и събития по-силни от нея. Но когато се вгледа човек по-дълбоко, вижда, че всъщност примирение няма. Има търпение и тиха, но непоколебима воля – да изчакаш, да издържиш и да използваш събитията в своя полза, в своя защита. Има приспособяване в името на оцеляването, в името на съхранението на човека като такъв в условия, които сякаш целят да унищожат всичко човешко. Когато си поставен в подобна ситуация, от жизнено важно значение е да има за какво да се бориш. А героинята в тази история има такова и това е семейството. Нейното право на щастие.

„Арабска тъга” е роман за сблъсък. Сблъсък на култури, на морални ценности, на светогледи. Сблъсък на светове, които от векове се опитват да балансират някъде между взаимната поносимост и взаимното отричане. Сблъсък между Запада и Изтока, но не като географски понятия, а като религия, норми, ценности, приоритети. Сблъсък, в който няма печеливши, а жертвите са милиони и те са именно хората като героинята от романа. Те са и от двете страни. Хора, впримчени в хватката на религиозни и политически водачи, преследващи своите си цели, амбиции и желания, но облечени в достатъчно власт, за да могат да си играят със съдбите на цели народи като в марионетна пиеса.

Големият английски белетрист Съмърсет Моъм казва „Можеш да направиш всичко на този свят, стига да си готов за последствията.” А героинята в романа на Мариана Василева очевидно е готова, макар самата тя като че ли в нито един миг да не се чувства така. И вероятно точно по това всеки от нас може да открие прилика с нея. Защото никой не е наясно колко готов е всъщност за последствията от собствените си решения.