"Писмо до сестра ми" - неочаквано добра комбинация между Мария Пеева и Люси Рикспуун

 

Двете сестри Радост и Лора са разделени от половината свят, подобно на двете авторки на романа „Писмо до сестра ми“. Мария Пеева може би вече познавате – ако не под това име, то със сигурност под псевдонима, с който стана популярна – „Мама Нинджа“. Другата авторка на романа е Люси Рикспун – доктор по клинична психология, потърсила късмета си отвъд океана още преди години, където днес работи като терапевт с деца във високофункционалната част на аутистичния спектър. Двете се запознават онлайн и в крайна сметка от това познанство се ражда и една топла, емоционална история, а именно романът „Писмо до сестра ми“.

 „Писмо до сестра ми” е вдъхновен от реалната кореспонденция, водена между Мария и Люси. Много ясно, в двете главни героини на романа има много от двете авторки. Неслучайно Лора е психолог и живее в Америка, а за Радост Мария казва, че това е тя, но в някой друг живот и при други обстоятелства. При друг късмет. Всъщност не сме ли всички ние Радост, която понякога мъничко завижда на Лора за свободата, чувства се пленница на ежедневието си, страхува се, че е изгубила способността си да се радва, да мечтае, да пожелае страстно нещо или някого?

И подобно на двете сестри, всички сме се съмнявали понякога в изборите, които правим, имали сме или имаме проблеми във взаимоотношенията с близките си, налагало се е да вземаме решения, за които не се чувстваме готови. Чувствали сме се притиснати, разочаровани, може би дори гневни на обстоятелствата, след което се е налагало да събираме парчетата от себе си, за да продължим, просто защото няма друг начин.

Съдбата на Радост и Лора, колкото е различна, толкова е и еднаква. Всяка от тях прави своите грешки, опитвайки се да се справи с проблемите си. А покрай техните съдби, докато четем романа, няма как да не се замислим и ние за хората, с които сме се обвързали и които сме избрали да обичаме. Защо точно тях? Дали ги обичаме достатъчно, въпреки недостатъците и несъвършенствата им, или не сме в състояние да се примирим с тях? Дали борбата да ги обичаме въпреки всичко не е обречена на неуспех? И дали, докато се опитваме да ги променим и се борим за тях, всъщност не ни остава време да водим собствените си битки, които няма кой да проведе вместо нас, защото сме се нагърбили с твърде много отговорности?

„Писмо до сестра ми” показва колко важно е да се говори. Може би дори да се крещи понякога, но да се говори, за да не се натрупват гняв, разочарование, неудовлетворение и умора. Но Радост и Лора имат и други мисии в тази история. Всяка една от тях носи своите уроци, които да предаде. Радост трябва да ни научи на търпение, но и на повече самочувствие – чисто женско, може би малко суетно, момичешко самочувствие. Да не забравяме, че макар и съпруги, майки, домакини, си оставаме жени. Лора пък ще ни научи, че да си емигрант не е това, което си представяме обикновено, но също и че психологията вече трябва да има много по-голяма роля в живота ни, защото българинът като цяло все още не е особено отворен за тази наука и за принципите ѝ, страхува се като че ли от нея и от онова, което може да изрови от душата му. Познаването на психологията понякога може да е от жизнено важно значение, докато непознаването и криенето на проблемите, защото „какво ще кажат хората”, могат да са последния пирон в ковчега на близостта и любовта.

Романът „Писмо до сестра ми” е в основата си една семейна драма, която може да се окаже и нашата и която може би именно заради психологията в крайна сметка бива преодоляна без трагични последици. Разказва за семейство, в което има от всичко по малко. Двете сестри и хората в живота им, въпреки всичко, се обичат, макар и по странен начин. Имат си и своите тайни, които подлагат на изпитание тази обич. Не е точно любовен роман, въпреки че има и много любов. Всъщност има най-вече любов, макар и насила понякога. Любов въпреки, а не любов защото.

Когато го прочетете, резултатът може да ви изненада. „Писмо до сестра ми” може само да остави една топла следа у вас, но може и да ви накара да се обадите на родителите си или да поговорите с брат си, сестра си… Да прегърнете детето си. Да пофантазирате за гореща афера с темпераментен италианец. Да се видите в ролята на преуспяващ, но самотен емигрант на другия край на света. Или дори най-накрая да проведете отдавна отлаган разговор с някой обичан човек, за да си кажете нещата, пропукали близостта помежду ви. Или просто да отидете при психолог. Защо пък не?...