Всички сме шлепове в пустиня

„Шлеп в пустинята“ на Людмил Тодоров е толкова кратък, че ти се струва неоправдано претенциозно да бъде наречен роман. Само 152 страници, но пък 152 страници сурова реалност, в която никой от нас не си признава, че живее ежедневно! Когато обаче започнеш да го четеш, неусетно започва да ти се струва прекалено тривиално, почти грубо да го наречеш „роман“, защото от всяка дума в него наднича животът такъв, какъвто е, когато най-малко имаме смелост и желание да си го признаем. „Шлеп в пустинята“ е онова, с което се сблъскваме, когато сме най-слаби, най-несигурни, най-уязвими.

Главният герой в него е учител по английски в едно от най-елитните училища в България – русенската английска гимназия. Той е на четиридесет години и на ръба в много отношения. Не, не е криза на средната възраст – по-безнадеждно е! Той е точно там, на онзи балкон, който гледа към Дунава и където предишният ти живот като нищо може да изчезне, подобно на шлеп в пустинята. Там, където едни къси панталони и един пейзаж могат да те спасят от смъртта. На ръба на развода, на прага на лудостта и на една лодка от смъртта.

Той няма име, защото е всеки един, в чието лица ще се огледаме по улиците. Никому неизвестният българин, обикновеният човек без геройства зад гърба си, без поводи за гордост, но с непоносимо богат вътрешен свят, с който не знае как да се справи. Онзи, който не знае какво има, но знае, че то не му стига или му е твърде много. Който не прави разлика между корнишон и звезда, а дъщеря му е по-нестандартна отколкото си е мислел, че може да понесе, и който не подозира, че може да понесе всичко, когато обича без условия. Един неизвестен българин, който не знае колко е силен, и затова се страхува от себе си. Страхува се, че не е достоен за себе си.

„Шлеп в пустинята“ е роман – мисловен поток, в който един обикновен човек, мъж и учител споделя трудностите, които среща, докато се опитва да се нагоди към непрестанно променящите се течения в съвремието, към новите ценности и необходимостите на следващото поколение, към което принадлежи собственото му дете. На пръв поглед не успява съвсем. Не по най-добрия начин. На пръв поглед просто се носи по течението. Но на втори...

На втори животът си остава все така безсмислен, корнишонът – равен на звездите, а разликата между живота и смъртта – един шлеп. А романът на Людмил Тодоров ни понася именно като шлеп по Дунав – бавно и методично. И ни разказва подробно какво се случва, когато в едно семейство хората не си говорят. Какво се случва, когато кризата на личността е предизвикателство, с което трябва да се справяш съвършено сам, защото просто не можеш да обясниш какво се случва зад клепачите ти. А там е война!

Не на последно място, „Шлеп в пустинята“ поставя въпроси, особено актуални в момента. Въпроси за различните, за приемането, за толерантността. За способността да приемаш онова, което не разбираш, плаши те и не си сигурен, че е правилно, но пък си достатъчно уплашен и силен, за да му дадеш шанс. Например да приемеш, че собственото ти дете е различно. Че ти си различен. Че моралът ти е различен и си способен да приемеш повече, отколкото ти се иска да признаеш, особено когато те засяга лично. И че всички понякога или винаги играем роли – било то на влюбена жена или на отчаян рицар в бляскави доспехи.

Автобиография на духовния ми опит! Така определя Людмил Тодоров романа си „Шлеп в пустинята“, за който – съвсем разбираемо – получава наградата „Христо Г. Данов“. Това не е шумен роман, който да привлича внимание. Той е тих и деликатен, почти срамежлив, сякаш се извинява за проблемите, които поставя. Сякаш се извинява за липсващите шлепове, които така и никога не виждаш да преминават зад онзи жилищен блок отсреща.

Людмил Тодоров е актьор, режисьор, сценарист и писател, чието име стои зад филми като „Бягащи кучета“, „Миграцията на паламуда“, „Шивачки“, „Емигранти“ и „Любовното лято на един льохман“, зад романите „Разглобено лято“, „Скептици“, „Хроника на една любов“, сборникът с разкази „Да изгубиш Мечо Пух“, както и множество други проекти. За съжаление, той ни напусна през ноември 2023 г., оставяйки твърде много теми, по които да търсим отговори, твърде много шлепове в пустинята.

Яга и къщата на орлови крака

Колкото и да обича човек семейството си, неизбежни са моментите, в които си крещим, обидени сме и си казваме или правим неща, за които после съжаляваме. Когато обаче някой от семейството е връхлетян от беда, всичко лошо отива на заден план и се забравя. И започваш да се бориш за онези, с които до преди малко сте си казвали, че не искате повече да имате нищо общо. Точно това се случва на вещицата Яга Кокошето краче от село Бъбривка в Омагьосаните котловини.

Сигурно името ви е познато от детските години. Това обаче не е грозната и страховита Баба Яга от приказките, с които са ви плашили, за да спрете да правите бели и да си изядете вечерята. Тази Яга е само на десет години, но вече знае коя е и какво иска да прави. Иска да е велика лечителка като майка си и да развъжда къщи на кокоши крака като баща си. А и всички в Бъбривка очакват това от нея, така че тя не го поставя под съмнение, докато се опитва да усвои най-доброто и от двамата. Дори се е научила да разбира скрибуцащия език на къщите, за да може да говори с тях, а най-добрата ѝ приятелка е Пъзливка – малка къщичка с размерите на къща за кукли.

Заради една своя грешка обаче Яга получава именно от иначе прекрасните си родители най-тежкото възможно наказание – забрана да посети ежегодния Еньовденски пазар. Наказание твърде несправедливо според нея, което тя решава поне да си заслужи, като отиде на пазара сама, въпреки забраната.

Разбира се, че е грешка да го прави, и Яга го разбира още там, на базара, когато непознат магьосник я ограбва, а после напада селото със своята противна армия от нощни кошмари. Родителите на Яга са отвлечени, а всички яйца, от които трябва да се излюпят нови къщи с кокоши крака, са откраднати. И никой няма представа кой е злосторникът, защо е дошъл и накъде изчезва. Това обаче не е пречка за Яга и Пъзливка да тръгнат на спасителна мисия, която в крайна сметка ги отвежда в подземията на Краков.

Така де, преди това ги отвежда, макар и за кратко, до Ню Йорк, Париж и дори Международната космическа станция, но в крайна сметка се озовават в Дома на неспокойната старост в центъра на полската столица, където са намерили последно убежище някои особено любопитни вълшебни създания. Скоро към Яга и Пъзливка волю-неволю се присъединяват Неспокойната банда и бившият герой и велик магьосник Ян Твардовски – кой заради приключенията, кой по убеждение, кой по принуда. И се появяват първите Пазители на Портата.

На коя Порта? Накъде води тя и кой иска да мине през нея?

Е, позволете на Яга да ви разкаже всичко, но преди това трябва да свърши малко по-спешна работа. Например да спаси родителите си, да си върне вълшебните яйца, да опази една стара къща в сърцето на Краков и да провали един заговор на несравнимо по-силни от нея ужасяващи противници. Колко му е за една вещица, била тя и само на десет години!

Романът „Яга и къщата на орлови крака“ на полския писател Мачей Рожен, както вече се досещате, е приказно фентъзи, базирано изцяло на славянската митология и полските легенди. Той разказва история пълна с необичайни магически същества, сътворявайки цял един паралелен свят, в който магията е част от ежедневието, а приказните същества са такива, с които дори фентъзито не е успяло да свикне. Не отделен свята, а неделимо свързан с нашия – на нормалниците.

Не на последно място, това е една история за деца и възрастни, увлекателна и забавна, но също мъдра и изпълнена с вяра. Тя ни напомня, че децата също умеят да поемат отговорност за постъпките си също като възрастните, макар и по свой начин, да се учат от грешките си и най-вече да обичат беусловно, дори когато на глас твърдят друго.

Мачей Рожен от години е професионално ангажиран в културната и развлекателната сфера, като основно създава програми и пише сценарии за деца.  Работи за телевизия Kino Polska, а от 2016 г. е ръководител на отдела, отговарящ за централноевропейския пазар, в любимата на малки и големи телевизия Nickelodeon. В литературата дебютира през 2019 г. след преминат курс по творческо писане от Storylab и друг, организиран от ЮНЕСКО. Първият му роман е фентъзито „Зузана Кочолек и страната на вкуса“, който получава и своето продължение през 2020 г. Романът „Яга и къщата на орлови крака“ е третия му роман и първи от поредицата „Пазителите на портата“. След него на полски език вече са отпечатани още два.

За лошите като за добри момчета

Независимо колко важно е да осъзнаем и поправим грешките на комунизма, в това число да погледнем по-реално на някои от писателите-флагмани на режима, има книги и писатели от онази епоха, които не бива да потъват в забвение. Те са надрасли времето си още в мига, в който са се появили. Една такава книга е романът „Моят приятел хулиганът“ на словашката писателка Ева Раукова, излязъл от печат в България през 1980 г. в рамките на поредицата „Библиотека СТО ЗАЩО“.

В него Ева Раукова разказва историята на студентката Дана, която в рамките на следването си започва все повече да се интересува от хулиганството като обществено явление, докато накрая не решава това да е темата на дипломната ѝ работа. Но Дана не иска да черпи теории и материали само от сухи лекции и чужди разработки. Иска да направи свое проучване.

И точно тогава, като по поръчка, се появява Владо, който се влюбва в нея.

Владо е онзи, за когото Дана иска да пише. Нейното опитно зайче. Обектът на търсенията и въпросите ѝ. Той е хулиган, главатар на хулиганска банда. Шериф. Но освен това обаче е и едно объркано седемнадесетгодишно момче с липсващ баща, огромни пропуски във възпитанието и образованието, с изнервена уморена майка, която все още таи надежда неверният ѝ съпруг да се върне, и три по-малки сестри, за които не успява да се грижи така, както му се иска.

Естествената реакция на Дана, докато от първа ръка трупа материал за дипломната си работа, е да се опита все пак да промени съдбата на Владо, да му помогне, да оправи грешките – негови и чужди, нанесени от семейната и социалната среда, в която е поставен. Но дали е възможно такова спасение и чия отговорност би трябвало да бъде? Като цяло и конкретно на това момче? Или отровата вече е проникнала твърде надълбоко и младият ум на момчето вече не подлежи на прочистване? Дали спиралата не е станала твърде стръмна, за да може спускането по нея да бъде забавено или дори спряно?

Докато се опитва да помогне на Владо, Дана изучава характерите, обмисля постъпките и причините за тях на неговите приятели, а сюжетът се преплита с интересни анализи на явлението „младежка престъпност“. И дори тя не успява да разбере кога отношенията ѝ с Владо минават границата на професионалния интерес и стават лични. Достатъчно лични, за да не е безразлична към бъдещето му.

Едно от големите достойнства на „Моят приятел хулиганът“ е, че успява напълно да се дистанцира от комунистическия режим, в който се ражда и който е на власт в тогавашна Чехословакия. Вместо това обръща неочаквано емоционален поглед към реалния живот и към част от проблемите, съществували и тогава, а именно противообществените прояви сред младежите, причините за възникването им и начините за противодействие и превенция. Обръща поглед към семейните проблеми и отражението им върху децата, към обществените догми и клишета, към честото неразбиране на трудностите, пред които някои хора са изправени.

Не на последно място, романът разказва и за любовта, но не онази идеализирана страстна, всепоглъщаща и всепроменяща любов от книгите и филмите, способна да обръща света и да променя времето, а другата – от живия живот, осъзната и разумна, която често пъти няма достатъчно сили да промени нищо и никого. Любов, която не може да спасява и е обречена от мига на раждането си. Любов, който е готова на жертви, но не и на тотална саможертва.

Това е и роман, който ни казва, че може би никой не е изначално лош. Че най-лошите всъщност далеч не винаги са наистина лоши и често пъти е просто въпрос на късмет от коя страна на барикадата ще се озовеш. Че понякога именно обществото създава своите лоши, само за да ги заклейми и накаже после.

„Моят приятел хулиганът“ излиза от печат в Чехословакия през 1976 г. и за кратко време претърпява няколко тиража, въпреки че е напълно извън концепциите за „правилна“ литература. В България се появява първо на откъси като част от сп. „Антени“, където веднага печели огромна популярност сред читателите и в крайна сметка получава своя пълен превод на български език.

Те са шестима, но един тях крие тайна, заради която трябва да умре

Британската писателка Холи Джаксън, нашумяла у нас с поредицата си „Наръчник за убийства за добри момичета“, се завръща с първия си самостоятелен роман, който обаче продължава да носи всички отличителни черти на стила ѝ.

Изненадващо емоционален, „Петима оцеляват“ е забързан и вълнуващ трилър, в който главните герои всъщност са шестима. Може би не са съвсем близки приятели – поне не всичките, – но се чувстват достатъчно добре в компанията един на друг, за да правят общи планове. Те са шестима обикновени тийнейджъри, тръгнали с кемпер на отдавна планирана пролетна ваканция.

Осемнайсетгодишната Ред Кени и нейните приятели най-накрая са успели да се организират, за да стигнат до онзи музикален фестивал, на който ще ходят всички техни познати и съученици. За другите пътуването може и да е просто поредното добре планирано приключение, но за Ред е опит да се отдалечи от проблемите, които има през последните пет години.

Нещата вървят твърде добре, а настроението е приповдигнато, докато не вземат един погрешен завой. Първо изчезва обхватът на телефоните, а после започват грешките. Но дали всъщност са грешки или нечия умела манипулация, целяща да ги заведе на точно определено място? Твърде самоуверени, свикнали да разчитат на съвременните технологии повече от здравословното, без помощта на GPS-а те успяват сравнително бързо да се загубят и да попаднат посреднощ в дива и непозната пустош, без никаква възможност за комуникация с външния свят. Наоколо няма обхват, няма къщи и въобще каквито и да било признаци за цивилизация. Няма никого…

… освен един снайперист, който дебне някого от тях.

Един от шестимата има тайна, за която трябва да плати с живота си, но не преди да я изрече на глас пред другите. Някой има нужда да чуе какво крие един от младежите.

Всъщност, както се оказва, всички имат тайни, които си струват поне един живот. Въпросът е коя от тях иска невидимият стрелец в мрака. И играта на котка и мишка започва. Снайперистът иска едно определено признание, шестимата му заложници искат да се махнат от тук живи, по възможност без да разкриват най-мрачните кътчета от душите си. Въпросът е чии нерви няма да издържат и кой ще направи първата грешка. А междувременно на повърхността започват бавно и мъчително да изплуват признания за тайни. Една от тях е причината да са в това положение, но коя? Дали случайно убийство в улична разправия или не особено законен бизнес? Кое е името, което снайперистът иска да чуе, за да пусне петима от шестимата живи? До сутринта един трябва да направи признание и да умре.

Малко по малко истинските черти се показват иззад социално приемливите маски, думите между заложниците се изострят, гласовете се повишават паралелно с напрежението, а неизречените неща помежду им най-накрая намират път навън и не са приятни за никого, дори за онзи, който ги изрича. Приятелите стават врагове, нормалните полудяват.

История за малка група хора, хванати в капан, и един, който крие тайна, с която може да ги спаси, не е нова концепция, разбира се. Но „Петима оцеляват“ е доста рязък завой в творчеството на Холи Джаксън, не само защото този път действието се развива в Съединените щати. Няма го онова специфично чувство за хумор, познато от поредицата „Наръчник за убийства за добри момичета“, няма го усещането за ведрост въпреки всичко. Романът е пропит с тревожно очакване и клаустрофобично усещане за стесняващо се жизнено пространство, за затягаща се примка около шията. Напрежението на моменти сякаш идва в повече не само на героите, а и на читателя.

„Петима оцеляват“ е като пътуване, което е в пъти по-интересно от крайната цел и развръзката. Пътуване в човешката психика, когато напрежението изкарва наяве всички слабости и пробойни в характера. Когато животът на всички е в опасност, някои естествено се превръщат в герои, а други – в предатели.

Холи Джаксън написва първия си роман едва на 15-годишна възраст. В последствие завършва университета в Нотингам, където изучава приложна лингвистика и творческо писане. Защитава и магистърска степен по английски език. Днес живее в Лондон и споделя за себе си, че обожава да играе видео игри и да гледа филми за истински престъпления, за да може да си играе на детектив.

Вира Уонг е тук, за да залови един убиец

Може би сте чували за прочутата модна дизайнерка Вера Уанг, но едва ли сте чували за собственичката на чайна Вира Уонг в Китайския квартал на Лос Анжелис. Нищо, че над вратата на магазинчето ѝ стои табела с претенцията, че това е световноизвестна чайна, а подборката от чайове в нея действително е една от най-добрите. Чайната на Вира може и да не е чак толкова известна, но причината за това въобще не е в собственичката.

Вира Уонг е шейсетгодишна, млада по дух китайска майка, леко вманиачена в здравословните си (според нея) правила за живот, които единственият ѝ син сякаш няма време и желание да чуе и следва. След смъртта на съпруга ѝ ежедневието ѝ се е превърнало в добре позната рутина, в което няма нищо лошо според Вира. Тя е родена под знака на Глигана в китайския календар, но е трябвало да се роди Петел, защото…

Е, поради много причини.

Когато обаче една сутрин намира в чайната си мъртвото тяло на Маршал Чън, целият китайски зодиак не е в състояние да спре устрема ѝ да разкрие убийството. Нищо, че полицията упорито настоява, че в смъртта на човека няма нищо подозрително. Те вероятно твърдят, че няма убийство, защото не знаят, че докато ги чака, съвсем случайно Вира е взела от шепата на мъртвия една мъничка флашка. Добре де, може би не е чак толкова случайно. Дали обаче това може да се брои за намеса в разследването? Естествено, че не. Вира не се намесва – тя само помага на полицията, която не изглежда особено заинтересована да разкрие каквото и да било или поне не го прави по начина, по който тя си го представя след като подробно се е запознала с работата на истинските полицаи от сериалите по телевизията. А когато Вира има цел, никой и нищо не е в състояние да я спре.

Симпатичната възрастна китайка е живяла дълго и е гледала достатъчно филми, за да е наясно, че убийците почти винаги се връщат на местопрестъплението и че просто трябва да почака. И тя чака. Ако има нещо, което Вира умее да прави, то е да чака търпеливо. Но за нейна изненада на прага на чайната се появяват не един, а цели четирима заподозрени един след друг. Четирима симпатични млади хора, точно като нейният син Тили, повлекли собствените си страхове и проблеми, но очевидно забъркани в нещо нередно. Един от тях е убиец според Вира и тя е готова на всичко, за да го спипа – да пие чай с тях, да им сготви най-вкусната китайска храна или дори и да разруши собствената си чайна.

„Непоисканите съвети на Вира Уонг за убийци“ е втория роман на младата писателка Джеси К. Сутанто. В основата си криминале, той обаче е и своеобразен пътеводител в китайско-индонезийската култура и кухня, едновременно забавен и затрогващ, като най-забавното в него категорично е дребничката енергична Вира с неистовото ѝ желание да нахрани всички наоколо, докато дебне убиеца на Маршал Чън.

В същото време романът поставя и някои трудни въпроси с непреходна важност. Например за професионалната етика, за самооценката, за будната съвест, за възпитанието и за домашното насилие. За традициите и семейните отношения също, най-вече тези между родители и деца.

Макар и измамно лек, романът успява да не се присмива на странностите и грешките на своите герои, в това число на Вира, макар да е много лесно да се присмее човек на напористата старица със странно непоклатими навици и разбирания за живота, която дори собственият ѝ син трудно понася понякога. Защото Вира има своята история, която трогва читателя. Историята на една самотна вдовица, която отчаяно има нужда от семейство, за което да се грижи, и затова е поела ангажимента да осигури такова на онези, на които то липсва най-силно.

Джеси К. Сутанто е писателка от китайско-индонезийски произход. Семейството ѝ живее между Сингапур, Индонезия и Оксфорд. Тя е първия цветнокож автор, който печели наградата Comedy Women in Print Prize на Великобритания с първия си роман – смесица от романтична комедия, малко мистерия и, разбира се, убийство. Всичко това – пречупено през призмата на източната култура.

Повелителката на книгите

БНР Радио Видин

Какво ще кажете да си починем малко от трилърите и драматичните любовни романи, наложили се като традиционни за лятото, и да отворим един роман за книгите? По-конкретно, да отворим очите и сърцата си за „Повелителката на книгите“ – роман на американската писателка Карън Хокинс.

„Повелителката на книгите“ е от историите, които сякаш хващат с топла ръка читателя и го отвеждат в някое малко южняшко градче, пълно с онази особена магия, характерна само за тези места. Ако нямаш очи за нея, ще видиш само западащи сгради, прахоляк и пусти улици с избелели цветове, но ако си от хората с дарба да виждат… Е, тогава това е книга за теб. Книга, в която никой не бърза за никъде, всичко се случва плавно и спокойно, не плаши, не държи в напрежение. Иначе казано, книга за сърцето, заредена с точната доза вълшебство и може би мъничко аромат на лавандулов чай.

Грейс Уилър е независима, делова жена, която е свикнала да се справя с предизвикателствата като главнокомандващ на агресивна малка армия – тя просто ги прегазва. Знае откъде е тръгнала и какво си е обещала. Има цели и е наясно, че трябва да работи здраво, за да ги постигне. Но, както казват хората, животът е всичко онова, което ни се случва, докато си правим планове. А на Грейс изведнъж ѝ се случват твърде много неща, които този път няма как просто да прегази. Сестра ѝ е мъртва, стоварвайки на нейните рамене отговорността за дванайсетгодишната Дейзи и за приемната им майка мама Джи, която скоростно губи ума си заради деменцията.

И Грейс разбира, че понякога животът ти отправя предизвикателства, които могат да прегазят теб. Че може да ти се наложи да отложиш мечтите си или напълно да се откажеш от тях и да напуснеш добре платената си работа в големия град, за да приемеш нископлатена чиновническа длъжност в западащия Дъв Понд – малко градче със собствен чар, вълшебство и доза причудливост, което на свой ред се нуждае от голямо спасяване и от магия, която да го опази от мрачното бъдеще.

Книжният плъх Сара Дъв, за разлика от Грейс, не познава амбицията и яростта. Може би защото е седмата, най-малка сестра от едно почти вълшебно семейство и никоя амбиция не може да е чак толкова голяма сред толкова много сестри. Семейството ѝ е същото, за което се знае със сигурност, че е сърцето и душата на градчето още от основаването му, призвано да го закриля и държи живо.

Още на седем години Сара, която единствена от сестрите си, дори когато пораства, упорито продължава да вярва във феи, тролове и призраци, установява, че може да чува гласовете на книгите в градската библиотека на Дъв Понд. В това е силата ѝ! И Сара вярва, че тя е тази, която трябва да опази своето градче от разрухата, докато не среща Грейс Уилър.

Колкото Грейс е решена възможно най-скоро да се махне от това затънтено място, толкова повече Сара е убедена, че то има нужда именно от Грейс, за да възкръсне. Така твърди старият дневник с кожена подвързия, който дреме в една от витрините в библиотеката. Пък и съседът на Сара – мрачният и необщителен ветеран Травис Паркър – може би има нужда именно от Грейс, Дейзи и все по-обърканата мама Джи, за да обърне гръб на миналото и най-накрая да може да заспи спокойно поне за една нощ. Трябва му ново семейство. А Сара е най-добрия приятел на Трав и няма да се спре пред нищо, за да помогне – на него, на Дъв Понд и на Грейс, колкото и Грейс да не иска да има нищо общо с никого и нищо тук.

В основата си „Повелителката на книгите“ – макар и типична за магическия реализъм, макар и книга, в която книгите са част от действащите герои, със собствено мнение, – все пак си остава книга за отношенията между хората с особен фокус върху семействата и приятелствата. Разбира се, и за романтиката, защото в нея има много романтика. Книгите и романтиката са две неделими половини от едно цяло и Карън Хокинс го е разбрала прекрасно.

Карън Хокинс е автор на редица бестселъри на Ню Йорк Таймс и на USA Today. Родена е в Източен Тенеси, където разказването на истории е начин на живот, но се премества със съпруга си и множеството си от осиновени кучета в мъгливата Великобритания. Самата тя казва за себе си, че пише по шест до осем часа на ден, освен в дните, когато чете научна литература за неща, за които никога няма да пише, похапва или затваря очи в „писателска дрямка“, по време на която крои планове и сюжети за нови книги.

Кралят на призрачните истории влиза!

Целта на всяка история с призраци е една – да накара кръвта да се смрази. Дори най-рационалният ум не може да устои да не потръпне, заслушвайки се в някоя такава, може би защото на всички ни се иска да вярваме, че по света има много повече от вече видяното и обясненото от науката.

В този ред на мисли един от кралете на призрачните истории си остава писателят и учен медиевист, типичен представител на Викторианската епоха, ректор на Кралския колеж в Кеймбридж и на Итън Колидж, а именно Монтегю Роудс Джеймс.

Историите с призраци са вероятно един от най-трудните жанрове за писане, поради необходимостта авторите да забъркат онази специфична алхимия между атмосфера и герои, избягвайки клишетата и мелодрамата, които вече са омръзнали на читателя. Разказите на Джеймс обаче, изпълнени с деликатен ужас, вече десетилетия наред са считани от критиците и читателите за едни от основополагащите за стила хорър в английската литература. Малцина успяват като него да сътворят реалистичен сюжет за онова, което може би дебне точно отвъд кръга светлина. В същото време неговите творби си остават типично английски, сдържани и учтиви, навяващи спомени за времена на изтънчени обноски, колосано бельо, свещи и дървена ламперия. Женски образи почти липсват, ако не се брои някоя и друга прислужница или камериерка, защото един истински джентълмен никога не би си позволил да обсъжда дамите. По множество от разказите му са адаптирани и филмови сценарии, излъчвани често пъти около Коледа и Бъдни вечер.

Тихото майсторство на Джеймс се състои в умелото, бавно водене на сюжета към ескалация на безпокойството и страха. Първоначално той чете историите, които пише, пред приятели и избрани студенти в Итън и Кеймбридж като забавление на Бъдни вечер, но поради вниманието, което получава, започва и да публикува без самият той да вярва в свръхестественото. Пренаписва много от правилата за разказване на истории с призраци, като премахва от тях някои готически клишета. За сметка на това вкарва в употреба реализма и типичния британски хумор. Самият той казва, че иска да разказва истории, които да звучат така, че всеки, който ги чуе или прочете, да се замисли дали нещо подобно не може да се случи и с него.

В сборника „Номер 13“ за събрани разкази, които за пръв път биват превеждани на български език. В него са намерили място истории, които нямат нужда от представяне и се смятат за едни от най-блестящите постижения на Джеймс като „Номер 13“, „Трактатът Мидот“ и „Мартинс Клоуз“, но също и няколко не толкова популярни. Освен това са поместени и няколко есета, в които авторът обяснява как и защо пише именно истории на ужасите, както и личното му мнение за този тип литературни произведения.

Много от своите разкази Джеймс започва със създаването на типично дикенсова атмосфера, в която някой открива стар ръкопис или рядка книга, често пъти с религиозен сюжет, сред прахоляка на стелажите в уважаваните университетски библиотеки или в тъмните тихи ъгълчета на църкви и изоставени абатства. В края на краищата самият той познава най-добре именно тази среда, така че просто описва собственото си битие, населявайки го с нови образи. Героите му често пъти са архивисти или библиотекари, историци или учени, които попадат на каквото не трябва или на когото не трябва и се оказват въвлечени в ужаса на живота си.

Освен писател, Монтегю Роудс Джеймс е и малко консервативен, но блестящ учен, благодарение на чиято работа британските археолози откриват гробовете на монаси от дванадесети век в абатството Бари Сейнт Едмъндс, сведенията за които били изгубени, когато абатството престанало да функционира през ХVI век. Също така той каталогизира много от колекциите с ръкописи в колежите в Кеймбридж, превежда книгите от Новия завет и работи като директор на музея Фицуилям – музеят за изкуство и култура – в Кеймбриджкия университет. Вече цял век си остава кралят на страховити приказки, от когото се учат редица хитови писатели в по-ново време.

На кого ще се обадите, ако някой умре в хола ви?

Какво ще направите, ако непознат мъж позвъни на вратата ви с молба да ползва телефона, защото колата му се е повредила, вие го пуснете, а той вземе, че умре в дома ви? На кого ще се обадите? Ще се обадите ли изобщо на някого или ще грабнете възможността? Защото се оказва, че непознатият кара скъпа кола, има голяма сума пари в брой в джоба си и живее в луксозна парижка вила, а вие съвсем случайно сте на неговата възраст, с неговия ръст и цвят на косата?...

Именно това се случва на Батист Бордав, при това точно след като предната вечер с непознат събеседник са обсъждали същата хипотетична ситуация. И ето че е изправен пред избора дали да остане скучния Батист Бордав със скучната му работа, за която дори не може да си спомни каква беше, или да се превърне в Олаф Силдур – швед, който никак не прилича на швед, но пък очевидно има много пари. Познайте какво избира Батист!

Батист Бордав избира да умре, за да се прероди като Олаф Силдур, а една французойка с вид на шведка, бивша наркоманка и настояща изтънчена съпруга на Олаф, не знае, че вече е вдовица и дори си има нов съпруг. Тя посреща много мило непознатия колега на мъжа си, докато него го няма, и в луксозната изолираност на Версай, граничеща с безвремие, бившият Батист и настоящ Олаф странно бързо забравя миналото си. Животът като Олаф Силдур е твърде удобен, сякаш създаден за него. А може би той винаги е бил швед на име Олаф, просто е трябвало да почака, докато истинското му аз умре на пода в хола му. Нищо и че никога не е бил в Швеция.

На чаша шампанско, някъде между петнадесетата и шестнадесетата глътка, когато човек се чувства и истински благородник, двамата с изисканата господарка на вилата учудващо бързо намират път един към друг без дори да знаят имената си. Той е Олаф, а за нея избира името Зигрид. Шампанското е невидимият трети герой в тази леко налудничава история, така типична за космополитната личност на белгийската писателка Амели Нотомб.

Романът „Кралска воля“ започва с почти абсурдна ситуация, с почти абсурден герой и продължава по същия начин, неусетно превръщайки абсурда в нормалност. Една история, пълна с хумор без да е смешна сама по себе си. Един главен герой, изпълнен с необикновеност на фона на убийствената си незабележимост. Една вдовица, която не знае, че е вдовица, и един гост, за когото тя не знае, че е новият ѝ съпруг, търсят път един към друг в разкошната си вила във Версай. Техните ежедневни разговори, подправени от вкусната храна и истинска река от шампанско, градят помежду им особен вид доверие – от онова, което имаме на напълно непознати хора и сме готови да тръгнем с тях дори към Швеция.

„Кралска воля“ е седемнадесетия роман на Амели Нотомб. С него тя все така отказва да се влее в мейнстрийма и отново засяга по своя деликатен начин една от сериозните теми, към които има особен афинитет – тази за смъртта. Непредвидените отклонения към храната и напитките също са една от характерните черти в творчеството ѝ. Романът ни пренася в поредната шантава и нестандартна вселена, сътворена от Амели Нотомб, където понякога няма морал, нито поука, няма скрити послания, а просто тук и сега. Поредната история „Ами ако…“. Една модерна приказка, в която вълшебства няма, реалността е размита и разтеглена, напълно премоделирана до неузнаваемост, а авторката флиртува със сюрреализма по удивителен начин, както само тя умее и си позволява.

Амели Нотомб, родена като Фабиен Клер Нотомб, е белгийска писателка, дъщеря на дипломат, която пише на френски език. Детството ѝ преминава в Япония и Китай преди да се върне в родната си Белгия, където започва да твори. Първият ѝ роман излиза от печат през 1992 г. и от тогава издава по един всяка година. Споделя, че има строг режим на писане, според който сутрин се събужда призори и задължително пише по 4 часа на ден. Печелила е редица литературни награди, а умерената, почти аристократична лудост, иронията и изтънченият сарказъм са нейна запазена марка и отличителна черта на нетрадиционния ѝ стил.

Един професионален ловец на убийци разказва...

Кой, ако не един истински профайлър от ФБР, може да пише по-добре за най-престъпните умове, потресли света с жестокостта си! Пенсионираният агент от ФБР Джон Дъглас е интервюирал едни от най-потресаващите престъпници, чувал е безумните им лични истории, довели до шокиращи жестокости, и споделя опита си в редица книги.

Серийните убийци съществуват вероятно откакто съществува човечеството. Зверове в човешки образ, те винаги са били в сенките на обществото, дебнейки жертвите си сред своите. Жертви на собствените си психопатии, на физически и душевни травми, на други насилници или на обществото, те на свой ред започват кървава жътва. И ако в миналото са успявали често пъти да остават неидентифицирани или са добивали само локална „слава“, то днес, благодарение на средствата за масова информация като че ли все по-често до нас стига информация за поредния такъв.

Още от времето на Джак Изкормвача един ужасяващ пантеон от подобни нему нахлува в общественото внимание. Зодиак, Джефри Дамър, Джон Гейси, Чарлз Менсън, „Синът на Сам“ Дейвид Бърковиц, Тед Бънди… Шестима мъже, неуспели да устоят на онова вътре в себе си. Но какво ги движи? Какво е различното в умовете им, което им пречи да спрат преди да са изригнали в неоправдана жестокост към други човешки същества?

Книгата „Аз съм сериен убиец“, написана в съавторство с Мики Нокс, разказва историята на шестима от най-известните серийни убийци, вършеели из САЩ през ХХ век. Разказва за живота им и за вероятните причини да се превърнат в това, което са. Дали серийните убийци се създават от други насилници, които в някакъв момент счупват крехката детска психика или се раждаш с тази бомба, заложена някъде в ума ти, готова да избухне в мига, в който някой натисне грешното копче?

В същото време обаче това е и един малък наръчник за разпознаване на симптомите на болния ум. Джон Дъглас споделя опита си, разкрива част от професионалните си тайни, помагали му да очертава психологическия профил на издирвани престъпници. Изброява видовете насилници и характерните им особености, по които могат да бъдат идентифицирани и евентуално лекувани преди да са преминали границата, отвъд която се превръщат в чудовища. Описва подробно поведението им преди и след извършване на престъпленията.

Дава и съвети – как да се справим, ако случайно се окажем в ситуация да се защитаваме от такива.

Джон Дъглас – бивш специален агент от ФБР – е един от първите криминални профайлъри, автор на книги в областта на криминалната психология, както и на няколко криминални романа. Служи и като снайперист към един от екипите на ФБР. Именно той създава и ръководи Програмата за профилиране на престъпници към Бюрото, наричана днес Отдел за анализ на поведението.

Докато пътува из САЩ, за да помага на полицията в различни нейни разследвания, той започва своята поредица от срещи и интервюта със серийни убийци и други извършители на тежки престъпления. Въпреки скептицизма на някои от колегите си, Дъглас упорства в идеята си да се среща лично с всякакви убийци и маниаци, да интервюира затворници и да търси повтарящите се модели, които да му помогнат да изгради по-точна система за профилиране. Така например Дъглас открива трите обезпокоителни прилики от детството на почти всички серийни убийци – подпалване на пожари, издевателства над животни и нощно напикаване. Не, че всяко дете с подобни проблеми е бъдещ маниакален престъпник, но повечето от тях са имали именно такива в миналото си.

Целта на работата му е простичка и ясна – когато поредният такъв се появи, службите да могат да предвидят възможно най-бързо следващите му ходове и да го обезвредят преди да е нанесъл още повече поражения.

Очевидно е на прав път, защото именно Джон Дъглас стои в основата на разследвания, довели до ареста на знакови престъпници като например Гари Риджуей – убиецът от Грийн Ривър, който тероризира хората от района на Сиатъл пред 80-те години на миналия век. Днес Дъглас продължава да се появява на публични събирания и да изнася лекции по темата за профилирането на престъпните умове.

Времената стават все по-странни за екипа на "По-странни времена"

Екипът на вестник „По-странни времена“, с който се запознахме миналата седмица, отново е тук, с някои нови членове, готов да се справи веднъж завинаги с нов проблем – вампири, които не би трябвало да съществуват. Поне така твърдят всички запознати, в това число и старият Когс – човек, прокълнат да казва само истината. Е, тези явно не знаят, че не би трябвало да съществуват, и започват да създават огромни неприятности на жителите на Голям Манчестър.

Местните все така гледат на вестника като на нелепа шега, боклук за объркани умове и любители на лагерни истории на ужасите. Той обаче е много, много повече от това, разбира се. Свръхестественото съществува под различни форми и действа по различни начини, а „По-странни времена“ е тук, за да отразява проявите му, колкото и нелепи да са понякога. Все пак това е вестникът за необяснимото и необясненото. Ако има обяснение, значи няма място в ТОЗИ вестник.

Романът „Този чаровен мъж“ на северноирландския писател, стендъп комик и телевизионен сценарист Си Кей Макдонъл е втория от поредицата „По-странни времена“. Ако не сте чели първия, не е проблем. Двата разказват самостоятелни истории, но ако за пръв път се сблъсквате с бившата таблоидна акула и настоящ алкохолик с отблъскващи навици Винсънт Бейнкрофт, вероятно ще преживеете някой и друг шок, а тук-там ще се чудите и какво всъщност става.

Винсънт Бейнкрофт доскоро е диктувал правилата на Флийт Стрийт – улицата на вестникарите и юристите в Лондон, но в момента животът му е извън контрол поради много причини, част от които основателни. Той може и да е изгубил позициите си, също и навиците си да поддържа елементарна лична хигиена и добри обноски, може и да не е изтрезнявал от месеци, но все още е запазил едно – усета си за работата. И от дразнещ грубиян и пияница, той неусетно започва да се превръща в един не по-малко дразнещо трогателен образ, когато истината за падението му започва да изплува.

Неговият заместник редактор Хана Уилис, заета със собствените си проблеми, вече е започнала да му свиква, което не означава, че не забелязва носещата се около него миризма на развалена майонеза с чесън. Така де. Бейнкрофт по принцип си мирише и изглежда потресаващо, но майонезата с чесън е нещо ново.

По-лошото може би е, че Хана е започнала да свиква с мисълта, че светът не е това, което си е представяла преди да започне работа за вестника на откачалките, и че в него всъщност чудовищата наистина съществуват. И обезпокоително често единствените, които стоят между тях и останалите нищо неподозиращи хора, е именно бандата весели негодници от редакцията.

Докато се опитват да си осигурят материали за следващия брой, репортерите на вестника разбират, че из Голям Манчестър шетат нови чудовища – зловещи мъже с остри зъби и нечовешки способности, а полицията е в мъртвата хватка на невидими властимащи, които искат на всяка цена нищо да не излезе наяве. Единствено инспектор Том Стърджис все още се опитва да прави това, което вярва, че е негово призвание, а именно – да разследва, следвайки своя си морален кодекс. Предстои му обаче да разбере, че не е лесно да останеш морален в свят, изтъкан от зависимости и управляван от неморални хора.

Разбира се, вместо просто да отразят събитията, Бейнкрофт и екипът му много бързо се оказват затънали до шия в неприятности, опитвайки се едновременно да разберат какво става, да угодят на могъщите Основатели и да опазят един от своите, към който някой се домогва с всички средства. На своя страна имат само един странен женски дух-пазител, дребничкото зло Доктор Картър, за която никога не е сигурно на чия страна е в момента, и един стар пистолет Блъндербус на име „Чехов“.

Си Кей Макдонъл и този път не изневерява на стила си. Той е забавен до абсурдност, но също толкова здраво стъпил в реалността. Чрез неподражаемия си хумор той вади на показ най-тъмните черти на хората и отново ни напомня, че лудостта може би е най-хубавото нещо, което може да ни се случи в този свят, единствената ни защита пред злото, дебнещо из ъглите му.