Никой не наранява така, както семейството

БНР Радио Видин

През целия си живот доктор Ирини Харингфорд е живяла с мисълта, че е била изоставена от родителите си. „Подарена“ на леля си. Вярвала е, че майка ѝ и баща ѝ са я отхвърлили, избирайки да оставят в семейството само прекрасната ѝ сестра Елинор.

Романът „Сестра ми“ на Мишел Адамс е от книгите, които през цялото време ти се иска да спреш да четеш, но въпреки това продължаваш, защото засяга твърде болезнени теми, при това ги засяга в дълбочина. В него се говори за семейството, за отхвърлянето, за рани, които само най-близките могат да нанасят. Защото така, както може да не нарани собственото ти семейство, никой друг не би могъл. Лошото е, че точно семейството никой не може да си избира.

А всичко започва някак твърде клиширано – с едно телефонно обаждане. Ел се обажда посреднощ, за да съобщи на сестра си, че майка им е починала и погребението ще се състои в семейното имение.

Ел и Ирини са кръвни сестри, отгледани в различни семейства. На тригодишна възраст Ирини е изпратена да живее с леля си без ясна причина или поне на нея никой никога не ѝ е давал такава, поради което тя вярва, че просто е била отхвърлена от родителите си. Чак когато е вече на девет, тя отново се среща с вече 13-годишната Ел. Лоша идея, както смятат всички, освен Ирини. Ел е буйна, дръзка, дори плашеща и опасна на моменти, готова на всякакви изстъпления, за да защити сестра си. Готова е да лъже, да краде и да наранява жестоко заради нея и до един момент Ирини смята това за привилегия. Помежду им цари странна изяждаща взаимност, в която Ирини има нужда от маниакалното деструктивно поведение на Ел, а Ел се нуждае не по-малко от приемането, което намира само у по-малката си сестра.

Завинаги белязана като нежелано дете, осъдена да прекара детството си в условия на непрестанно отхвърляне и подигравки, единствената сигурност на д-р Ирини Харингфорд  е в щурата Елинор, която постоянно се появява, като че ли само за да сее хаос. Но и да я обича и пази от всичко и всички. Или поне Ирини така си мисли, докато не започва да осъзнава, че в любовта на Ел има нещо тревожно, дори демонично. Тогава между двете започва мъчителна игра на котка и мишка, на криеница и нови бягства. Ролите от самото начало са ясно очертани и никога не се разменят. Ирини бяга, крие се, сменя адреси, телефонни номера и дори работни места, Ел я търси, понякога години наред. Игра, която внезапно приключва с онова среднощно позвъняване. Не е най-подходящият момент Ирини да пита как отново е била намерена.

В интерес на истината, тя не е особено опечалена от смъртта на онази жена. В края на краищата, видяла е за последен път майка си в деня, в който са я „подарили“ на леля ѝ Джемайма. Но надявайки се да получи отговори и да постигне някакво примирие с миналото, тя решава да отиде на погребението, въпреки усещането, че прави грешка. Не заради семейството, което никога не е възприемала като свое такова, а заради Ел. Ел е по-обсебена отвсякога, решена да не допусне сестра ѝ да си тръгне отново. Последният път я е издирвала шест години. Освен това Ел има своите причини да търси същите отговори като нея.

Младата лекарка се оказва права. Със стъпването си там, тя се озовава в капан, от който може да излезе само с правилните отговори. Правилни за кого обаче? Защо Морис и Касандра Харингфорд са решили да се откажат от едната си дъщеря и да задържат другата? Защо са избрали да задържат точно Ел, а не Ирини? Дали защото Ел наистина е била по-обичана, или има по-мрачна причина по-малката да бъде отпратена далеч от дома?... Веднъж попаднала в старото семейно имение, Ирини Харингфорд малко по малко започва да разбира, че заминаването ѝ преди години е нещо повече от онова, което винаги си е мислела, а отговорите, които търси, може би струват прекалено скъпо.

Мишел Адамс е британска писателка, която в момента живее и работи в Лимасол на остров Кипър. Пише в жанра на психологическия трилър и дамската литература, а романите ѝ са разпространявани вече в над 20 държави, включително родната ѝ Великобритания, САЩ, Германия, Гърция и Китай. Нейни статии са помествани във вестниците „The Guardian“ и „Daily Mail“.

На деветгодишна възраст Мишел прочита първия си роман от Краля на ужаса Стивън Кинг и твърди, че от тогава е пристрастена към съспенса. Трилърът „Сестра ми“ е нейната дебютна книга.