Когато старшина школник Мишев беше армейски генерал...

Задължителната казарма за мъжете в България е отменена от 2007 г., но мине се не мине известно време, все някой амбициозен политик, надъхан общественик или друг подобен кандидат за слава ще се сети да лобира за връщането ѝ. Зер останали сме беззащитни пред света, а той само това дебне. Пък и в казармата, видите ли, се ставало мъж. Там се учели момчетата на ред и дисциплина. Да се чуди човек каква е работата на родителите им при това положение, но кои сме ние, че да задаваме неудобни въпроси. Неудобни и за родителите, и за армията. Момчетата май никой не ги пита – и преди 2007 г., и сега. А те имат какво да кажат, особено онези, които са имали възможността да разберат от първа ръка за какво иде реч.

Всички сме чували казармени истории. Озове ли се човек на маса в компания с двама или повече мъже, няма начин в някакъв момент да не се отвори темата за армията. И се започва с истории коя от коя по-нелепи и безумни за простащина и злоба, но и за приятелства и малки геройства, за пиянства, глупост и безотговорност, но и за откритието, че може би има начин да оцелееш.

В романа си „Когато бях армейски генерал: Приключенията на храбрия войник Мишев през студената война“ „стършелът“ Михаил Вешим, някогашен старшина школник Мишев, дава своя принос в спора, разказвайки за собствения си опит в тази мелачка за хора и индивидуалности. Не спестява нищо на никого, в това число на себе си, докато търси отговорност за изгубените две години и три месеца от младостта си. Вероятно има право да си го позволи, щом 30 години не успява да забрави номера на личния си автомат „Калашников“.

Всъщност кога забравяш номера на автомата си, който доскоро си рецитирал по навик всеки път, когато някой те пита за номера на телефона ти, за ЕГН-то или кой номер обувки носиш? Дали не е когато покрай теб започне да се навърта господин Алцхаймер, единствен способен да се пребори с последствията от задължителната военна служба върху психиката?...

Да служиш в Народната армия в началото на 80-те години на ХХ век си е предизвикателство с елементи на невъзможност, с което родените в новото хилядолетие няма да се сблъскат може би никога. Освен да можеш да разглобиш автомат „Калашников“ за под десет секунди и да не се къпеш със седмици, трябва да си готов да пишеш безсмислени доклади до полудяване, в които задължително да отдаваш дължимото на партията-майка, да слухтиш за „подривни елементи“ сред другарите си и да те пращат „на розите“ за щяло и нещяло, но най-вече защото майка ти е обикновена лаборантка, а не продавачка в Кореком. Едно е вярно обаче! Без значение дали излизаш от казармата по-мъж или не, със сигурност не излизаш същия човек, който си бил на влизане.

Във време, в което нелепиците сякаш са навсякъде и във всякакви форми, а особено много от тях са и с пагони, за съжаление, какво е нужно за оцеляване в Народната армия? Според Михаил Вешим жизненоважно е да си чел, разбрал и обикнал „добрия войник Швейк“. Чел ли си „Швейк“, все някак ще оцелееш и в армията, и в живота. Ако поради някаква причина смяташ, че задължителната казарма трябва да се върне, пак е нужно да прелистиш „Швейк“ и е много вероятно да ти мине. А може и да не ти мине. Виж, безсилен е храбрият войник, ако решиш да го вземеш за компания, докато си търсиш булка обаче. Жените поради някаква причина не успяват да видят очарованието му.

„Когато бях армейски генерал“ е продължение на книгата „Когато бях морски капитан“. А би могла да се казва „Един хуманист, въоръжен до зъби, с автомат и зареден пълнител, разказва“ или „Зле възпитан идеологически Швейк като армейски генерал“. Той Вешим нито е бил морски капитан, нито армейски адмирал, ама можеше и да бъде. Успява да стане само старшина школник – едно все пак добро постижение, защото, както сам казва, „всички военни чинове си приличат по безумието си, но старшините са безумни по своему“. Само да не беше тази му чудатост свободолюбието. Но пък умее да разказва – уж така, с хумор, а всъщност съвсем насериозно, съвсем на принципа „добре, че е шегата, та да си кажем истината“. Затова и разказва как армията може да вкара в пътя дори Бетховен, има ли двойник Цола Драгойчева, докъде стигаш, когато поведеш война за банята, и колко метра Народни вафли има до уволнението. Около двеста са, ако ви интересува.

Михаил Вешим е български писател и сценарист, автор на фейлетони, разкази и романи и главен редактор на вестник „Стършел“. Негови разкази попадат в „Антология на световния хумор“, публикувана във Виетнам през 2002 г., наред с разкази на Марк Твен и Уди Алън. През 2008 г. става носител на Националната награда за цялостно творчество в областта на хумора и сатирата „Райко Алексиев“ заедно със сатирика Васил Сотиров. По романът му „Английският съсед“ е направен сценарий за едноименния филм с режисьор Дочо Боджаков. Същият роман е и една от двете български книги, номинирани за литературната награда на Европейския парламент.

А вие ако все пак се чудите дали е добре да се върне казармата, прочетете "Швейк"! Той знае отговора.

За парите се плаща с мечти

БНР Радио Видин

Калифорния през 60-те години на ХХ век е място на свободна любов и желание за световен мир. Хипи културата е в апогея си. Но времената се менят и ветеранът от Виетнам Гарет Брендън се опитва да се справи с тях, въпреки умората, която е натрупал от всичко. Върнал се е у дома, в Щатите, без никаква идея какво иска да прави. Знае само, че не желае да има нищо общо със семейството си. У дома обаче открива, че страната, за която е рискувал живота си, се е променила до неузнаваемост по време на службата му в другия край на света и за такива като него вече няма място в нея. Оцелявайки от чек до чек за безработица, той просто съществува. Докато чековете не свършват. Преди чековете обаче, са свършили мечтите на Гарет за света, в който живее и за него самия.

Романът „Първи умират мечтите“ на американския писател Харълд Робинс е история, писана сякаш на смъртоносни дози алкохол и наркотици, точно както оцелява Гарет, пък и не само той.

Притиснат от обстоятелствата, но още повече от чичо си Джон Лонерган, на когото никой не може да отказва каквото и да било без да си понесе последствията, Гарет е принуден да приеме едно такова съмнително предложение – да се заеме с издаването на потънал в дългове вестник, за да го превърне в машина за пране на пари. Обаче Гарет може да е всякакъв, но не е глупак. Освен това все още не се е отказал от идеята да си изкарва парите с писане, било то и за най-низките човешки страсти и пороци. Осъзнава, че може да използва вестника като трибуна за собствените си провокативни идеи, които е формирал по бойните полета на Виетнам, и запретва ръкави.

За да спечели аудитория и пари, се доверява на златното правило „Сексът продава!“, и за отрицателно време превръща долнопробния вестник в лъскаво, цветно, нахално списание за сексуални фантазии, невиждано дотогава на пазара. От живот на социални осигуровки Гарет достига до върховете на сексуалната индустрия и състояние от милиони долари. И ето че целта му е постигната – да стане неприлично богат. По-богат, отколкото се е родил. Цел, за която е готов на всичко, убеден, че постигането ѝ ще е неговото отмъщение срещу света. Казина и нощни клубове, филми и списания, съвършени модели без задръжки и богати съдружници без скрупули – Гарет получава всичко, което Америка и светът могат да му предложат. Тънкият детайл е, че всичко това си има цена, а иронията – колкото по-голямо състояние трупаш, толкова по-малко си готов да платиш. Защото ако за всичко можеш да платиш с пари, то за парите трябва да плащаш с мечти.

„Първи умират мечтите“ е експлозивна история, развиваща се с превишена скорост, която успява да се задържи почти тридесет седмици в списъка с бестселъри на New York Times, демонстрирайки страстта на младостта и силата на изобличаването на обществените табута. Нещо, което самият Харълд Робинс с удоволствие прави до края на живота си. Самият той сякаш живее, за да провокира, да скандализира и после да се наслаждава на реакциите.

Харълд Робинс е писател на бестселъри в жанра съвременен класически роман, самият той може би по-интересен от всички свои герои. За него Кралят на ужаса Стивън Кинг казва: „Не искам да свърша като Харълд Робинс. Това е моят кошмар!“

Роден през 1916 г. в Ню Йорк като Франсис Кейн, син на добре образовани полски и руски евреи емигранти, той променя името си по съдебен ред през 1927 г. Първият му роман „Никога не обичайте непознат“, публикуван през 1948 г. моментално става хит и предизвиква скандал. Във втория – „Търговци на мечти“ – Робинс за пръв път смесва автобиографични елементи с исторически факти, драма, екшън и сексуални сцени. Това остава и любимият му стил, заради който е обожаван от читателите си и ненавиждан от критиците.

Пристрастен към жените, хазарта, партитата, алкохола и наркотиците, той с удоволствие създава безумни легенди за самия себе си, които после пробутва на жълтата преса, сам вярвайки в много от тях. На практика Харълд Робинс лъже всеки за всичко, превръщайки се в нещо като Рембранд на вулгарните романи или „мръсния старец на американската литература“, както го описват от редакцията на списание „The New Yorker“. Лъже за детството си, за военната си служба, за жените и любовниците си, за парите си, за това, че вероятно е незаконен син на руския цар Николай II, сам превръщайки се в един от собствените си герои. Запитан веднъж в интервю за най-големия комплимент, който някога е получавал, отговаря „Голяма гад си!“. Същия отговор дал и когато го попитали за най-голямата обида, която някога е получавал.

Когато си Грозьо Грозев, единственият изход е смехът

Когато се казваш Грозьо Грозев и всички ти викат Грозния – колкото заради името, толкова и поради факта, че наистина не си измил зорите, – имаш два избора: да пораснеш смачкан до обезличаване комплексиран човечец, или да обърнеш негативите в позитиви по най-нахалния, но безотказно работещ начин – чрез хумор и демонстративен индивидуализъм, дори това да означава да скачаш от беля на беля и от каша в каша. Той животът си има грижата за такива като Грозьо и все в някакъв момент им праща по една Пухи, която хем да ги държи в правия път доколкото е възможно, хем да ги измъква от неприятностите, когато поизтърват въпросния път и нагазят в калта.

В романа си „Единственият изход е смехът“ Радослав Младенов с характерния си хаплив, даже леко отровен на моменти хумор, ни дава да разберем за пореден път, че при доказаната абсурдност на света, който ни се е паднало да обитаваме, единственото спасение от лудостта и депресията наистина е смехът. Още с първите редове баналността на ежедневието се превръща в сатира, която очарова и пристрастява.

Времената са бурни, разбира се, дори абсурдни. То в България други май не виреят. Грозьо обаче има късмета да се роди през 50-те години на ХХ век. Време всякакво, но не и лесно. Време безмилостно, та чак безумно. Самият Грозьо не започва живота си с ясна цел какво иска да прави. Започва го обаче с ясна мисъл, че не е пръв красавец, и се налага да компенсира този си недостатък с нещо друго, с което да впечатлява. Например с хумор, непукизъм и щипка егоизъм за разкош. Е, да, налага се и да опознава собствените си граници и къде точно те се пресичат с тези на обществото, което не винаги минава гладко, предимно за него, макар че и обществото не го понася добре на моменти.

Не му отнема много време да разбере, че няма никакво намерение да става хидроинженер и да строи язовирите от каскадата „Доспат-Въча“ в Западните Родопи например, каквото и да говорят родителите му. На родителите му им отнема малко повече. И че да пратиш новородения си брат в някогашния СССР, само защото много реве, може да ти докара значителни неприятности. Не по-големи обаче от тези, които ще си докараш, ако лъжеш дъщерята на началника на полка, в който отбиваш военната си служба, който пък началник неслучайно носи прякора Ванко Убиеца.

Понякога обаче темпото все пак сякаш излиза от ироничния ритъм и минава в почти драматичен режим. Така де, колко пък да е иронията във факта, че търчиш с пресен махмурлук из София в преследване на „паяк“, който току-що е вдигнал неправилно паркираната ти кола, докато в нея е тригодишният ти син? Или когато си напът да бъдеш убит от банда магистрални крадци заради един камион натоварен с нелегално пренасяна ракия. Ами когато с целия си акъл проникнеш незаконно в резиденцията на самия Тодор Живков, за да се оплакваш от роднините му?... В тези моменти читателят някак си започва да се чуди… „Все още ли се смеем или тоя път сме сериозни?“

Майсторството на Радослав Младенов е в умението му да показва, че смехът не бива и не може да е евтин. Не бива да замазва драмата, а просто да я направи по-поносима. Той е като оня приятел, който може да ти разказва за собственото си погребение така, че да се заливаш от смях. Може би защото отлично познава онова, за което пише – времето, нравите, институциите и техните глупости, малките пробойни, – и умее да го превръща в поредица от сюжетни капани за героите си.

Истинската сила на романа „Единственият изход е смехът“ е в това, че не те оставя просто да се забавляваш с нечии чужди гафове и неудачи. Докато четеш историята на Грозьо Грозев, неизбежно е да започнеш да разпознаваш някъде из нея и себе си. В малките компромиси, в самозалъгването, в големите надежди и стремежи, катастрофиращи в бетонната стена на реалността, в онази някак типично нашенска способност да се справяме как да е, само и само да оцелеем и да продължим.

Смехът на Радослав Младенов не е оръжие срещу системата, а може би единственото спасение от собствената ни безпомощност. Той е един от малцината автори, успяващи да поддържат баланс между народната смешка и интелигентната сатира. Може би точно затова след последната страница вече ти се иска, след като си се посмял, да вдигнеш тост за Грозьо и за всички, които все още вярват, че ако не можем да променим абсурда, можем поне да му се посмеем.

Виждали ли сте "Градска самодива"?

БНР Радио Видин

Помните ли трилогията „Змей закрилник“ на Симона Панова? Помните я, разбира се. Е, каквото и да сте си мислели след финала ѝ, нищо не е свършило. На ход са самодивите!

Романът „Градска самодива“ е ново начало за видинските безсмъртни – закрилници и врагове. Той поставя началото на нова история, следваща събитията от „Змей закрилник“. Змейове, самодиви, юди и орисници, караконджули и вампири – всички те все още са по улиците на старопрестолния Видин и преследват своите си цели. Но градът вече не е същият. Позициите са пренаредени и на сцената са се появили нови лица.

От унищожителната битка за Видин, с която завършва трилогията „Змей закрилник“, са минали едва шест месеца. Раните все още зеят в реалността. Загиналите са толкова много, че светът на безсмъртните е на ръба на оцеляването. Видин има своята нова царкиня, а тя – своя верен змей. Равновесието е възстановено, но е по-крехко отвсякога, защото онези, които трябва да го пазят, са останали само една уморена шепа. Последните порти към Оня свят все още са охранявани денонощно, но тъмнината отвъд тях намира все повече пробойни, все повече начини да се промъкне до апетитните човешки страхове, с които се храни.

Освен нова царкиня и нов змей закрилник, за съжаление, градът си има и нови врагове. По-лошата част от Караогнянови може и да е мъртва, но не е изгубена. Само злото им е сменило облика и средствата си. И макар един от тях да е поел опазването на Видин и новата царкиня за своя мисия, не бива да забравяме, че когато Караогнянови – живи или мъртви – са в два враждуващи лагера, никой не е в безопасност.

Един караконджул обаче не само че не се бои, а има свои планове. Кръволок има нужда от разнообразие в менюто си и е готов на всичко, за да си осигури вкусни човешки страхове. Те, караконджулите, това правят – хранят се със страховете на живи и мъртви. Но Кръволок е зажаднял за тези на живите и е готов да отприщи истинско бедствие, за да си ги осигури. Той знае, че онези, които могат да му създадат неприятности, са твърде малко. Останали са само петнайсет посестрими – юди и самодиви. Твърде малко, за да го спрат, но предостатъчно, за да се окажат неволни съучастници в план, който може да промени съдбата на целия град, а защо не и на света.

Сред тях са Срацимира и Юлия – две градски момичета, толкова несъвместими, че сякаш са обречени да са приятелки или смъртни врагове. Те избират второто. Противоположностите може би не винаги се привличат, но в техния случай някак си е проработило. Самодива и юда приятелки? Защо пък не? Нима не са две проявления на едно и също? Светлината и сянката на женската сила, интуицията и изкушението, изцелението и разрушението. Разум и емоция.

Ако Юлия няма проблем с трансформацията си и дори ѝ се наслаждава, то Срацимира все още търси отговори на бодливи въпроси. Например колко от себе си можеш да жертваш, за да заслужиш и постигнеш нещо по-голямо? И как да останеш равнодушен, когато на всяка крачка те дебнат разрушителни емоции като страст, гняв, страх или ненавист.

Всъщност двете все още нямат ясна представа кои са и какви са. Наскоро посветени, момичетата все още се обучават, когато по улиците на Видин и околните села плъзват вампири. Изненадващо много вампири! И се налага много бързо да поемат ролите, за които са създадени – на лечителки, стражи и воини.

Усетили назряващата опасност, самодивите и юдите търсят помощ за справяне с проблема. По-точно търсят глогъри. Мелези. Деца на вампири и обикновени смъртни, единствени способни да откриват и унищожават кръвосмучещата напаст.

И ето че вманиачената по стерилната чистота Срацимира се оказва принудена да приеме в дома си мълчаливия Явор, един от тримата глогъри, откликнали на призива на Зорницата и Вечерницата. Оплесканият с вампирска кръв ловец и обсебената от чистотата самодива сякаш няма как да съществуват в една и съща реалност. А се налага. И когато противоположностите бъдат принудени да делят не само пространство, но и съдба, искрите от този сблъсък могат да се превърнат в светлина или да направят всичко на пепел.

Ето ти заплетена шевица от житейски нишки, каквато и трите орисници не са способни да предвидят!

„Градска самодива“ е поредното доказателство, че в българския фолклор има не само дух и магия, на и модерен лукс. Че митовете могат да говорят на съвременен език, да носят кубинки и кожени дрехи, да живеят по нашите улици, да страдат, обичат и воюват с нас и заради нас.

А като се замислим, това всъщност си е история за женската сила. За любовта и дълга, за цената на изборите, които правим и за сблъсъка между минало и бъдеще. История, в която Видин не е просто фон, а един от героите. И може би най важното – това е история, която ни казва, че чудесата все още съществуват и може би се случват някъде съвсем наблизо. Просто са сменили адресната си регистрация.

"Моя вина" или на другите

БНР Радио Видин

Романът „Моя вина“ на испанската писателка Мерседес Рон на пръв поглед е пълен с клишета, характерни за романтичните истории, предпочитани от тийнейджърите през последните години. Момиче с тъмно минало среща момче с тъмно настояще. И двамата имат какво да крият. И двамата имат причини да не се харесват. Привличането, разбира се, е гарантирано.

И така, каква е историята?

Седемнадесетгодишната Ноа Морган все още се опитва да подреди живота си след раздялата на своите родителите. Баща ѝ не е бил точно пример за добър родител, докато изобщо е бил наоколо, а сега е в затвора, но е оставил дълбоки следи по ума и душата на дъщеря си. Следи с дъх на бензин и моторно масло най-вече. Майка ѝ обаче няма никакво намерение да страда заради бившия си мъж и болезнената им връзка. След едно пътешествие с круизен кораб тя се връща с новина – омъжила се е. За милиардер.

Такова клише, ако питате Ноа! Но никой не я пита. Вместо това тя се озовава на път от любимия спокоен Торонто към хаоса на Лос Анжелис. Трябва да остави дома си, училището си, най-добрата си приятелка и гаджето си и това са само част от причините Ноа да ненавижда новото си „семейство“ още преди да е видяла когото и да било от представителите му. Планът ѝ е това да продължи само една година – докато навърши осемнайсет и получи правото да решава сама какво, къде и с кого иска да бъде. Но най-тъпото е, че тепърва трябва да свиква с живота си на богаташка дъщеря с всичките му условности, задължения и изисквания. И с всичките му опасности.

Не на последно място, налага се да намери начин да съществува покрай доведения си брат Никълъс Лестър, на когото явно другото му име е Непоносим.

Ник е всичко, което Ноа презира яростно и безкомпромисно. Той е разглезен, арогантен и злобен. Но най-лошото може би е, че е и привлекателен по някакъв дразнещ начин. Още по-привлекателно обаче се оказва онова, с което този глезльо се занимава тайно зад гърба на именития си баща – незаконните автомобилни състезания по улиците на Лос Анжелис. Никълъс няма откъде да знае, че сладката му доведена сестра може би знае за колите и нелегалните гонки много повече и по-смъртоносни неща от него и приятелите му. Ако за тях те са просто форма на забавление и начин да си набавят някоя и друга доза адреналин, то за нея те са част от кръвта ѝ. Наследство, което няма как да остави зад гърба си.

От своя страна Ноа няма откъде да знае, че зад предизвикателното поведение на Ник може би се крият травми и спомени, много подобни на нейните. Няма откъде да знае и че може би Ник има нещо общо с мистериозните бележки, които започва да получава и които я тласват към нов вид саморазрушение.

Това, което наистина отличава „Моя вина“ от останалите подобни романи, е как Мерседес Рон съчетава травмата, любовта и опасността в една история, която е едновременно красива и емоционално сурова. А двойната гледна точка към историята предлага още по-пълнокръвно описание на събитията и емоциите между двамата младежи.

Читателят започва историята с убеждението, че това е любовна драма, в която най-опасното нещо е забранената романтика между Ник и Ноа. Но в крайна сметка дали пък миналото на Ноа и настоящето на Ник няма да се окажат много по-опасни? Достатъчно, за да ги тласнат към решения и изкушения отвъд разумното. Оказва се, че милиардерският наследник и дъщерята на един престъпник, която доскоро е брояла парите си за кафе, имат много повече общи неща, отколкото са предполагали. Борят се с едни и същи демони. И двамата трябва да се изправят срещу миналото си и да платят за решенията и грешките си. И двамата имат нужда от целия кураж на света. И от семейството, което и двамата не искат.

Мерседес Рон е испанска писателка, родом от Аржентина. Родена в Буенос Айрес, тя бяга със семейството си в Испания през 2001 г., където търсят спасение от т.нар. декемврийска криза – период на кървави вълнения и бунтове в южноамериканската държава. Като писател Мерседес добива популярност благодарение на трилогията си „Виновни“, популяризирана отначало чрез платформата Wattpad – сайт, предлагащ възможност за директен контакт между писатели и читатели и създаване на съвместни литературни проекти. „Моя вина“ е първия роман от трилогията, като той и продължението „Твоя вина“ вече имат и своите филмови версии, радващи се на огромен успех.

Божана

Един от най-интересните и може би романтични периоди в нашата история са следосвобожденските години на България. Години на търсене на идентичност и запознаване със свободата. Години на промени, в които традициите и познатото се сблъскват с новото време и всички негови предизвикателства, а българинът трябва тепърва да се учи какво е да живееш без познатите страхове пред чуждата воля, с отговорностите, правата и задълженията на свободен човек. Учи се как да опази онова, което го е крепило пет века под турска власт, но и как да го пригоди към новото, към нахлуването на света в живота му на всички нива. И той го прави, учудвайки себе си, Европа и света. Създава своята собствена реалност, своята кауза такава, от каквато има нужда, за да се чувства хем гражданин на света, хем свързан с миналото, рода и предците. Да расте без да губи корена си.

Романът „Божана“ на писателката Анна Авиил засяга точно този период, в който България все още не е цяла, а въпросите за насилствено отцепените територии е току-що отворена рана. Каузата за обединението на териториите, населени с българи, е точка първа пред младата държава. Онези, които се интересуват от историята, било то и любителски, знаят за борбите, за саможертвите, за страданията и копнежите от онези първи свободни години. Свободни, но не за всички.

Освен исторически роман обаче, „Божана“ е и онова, което сега е модерно да наричаме семейна сага. Разказ за вярата, стремежа към свобода, но не на всяка цена, за любовта, но онази, която не иска да сложиш на олтара себе си и нещата, които те формират като личност.

И така, коя е Божана? Кое е онова малко момиченце, което идва с мисия да преведе семейството си, себе си и всички, с които съдбата ще го сблъска, напред, към онова, неотменимото, което идва и не пита дали сме готови за него? Защо е точно Божана тя – дъщерята на Васил, дето се е отрекъл от Бога, но не и от доблестта? Защото оказва се, и така може.

Божана е следосвобожденска България, току-що излязла от родното село, за да се срещне с града и да намери мястото си в него. Божана е урок, че любовта не е панацея, а дар, който изисква жертви, почтеност и съпротивление. Божана е по-малката сестра на оня млад бор, дето баща ѝ Васил го докара чак от планината и който нечуто разговаря с човешката душа и къта спомените на семейството.

А не на последно място стои въпросът: Защо „Божана“ – романът?

Може би защото това е книга, която не повелява, а дава напътствия шепнешком, предоставяйки ти възможността да избереш дали да следваш пътя, който ти чертае, или да избереш друг. Не изпада в сладникава сантименталност, нито в излишен патос. Емоцията е точно премерена и дозирана, но от всяка страница се долавя дишането на героите. В романа всичко напомня, че дори когато корените са наранени, от тях все още може да поникне ново дърво. Дори когато душата е уязвена, от нея може да струи добро.

Преди да се стигне до големия, може би напълно логичен финал, историята на Божана ни води през множество кривини: разочарования, съмнения, загуби и чувство за вина, извинения и прошка, временни отчуждения. В романа нищо не се случва лесно, едно признание не стига. Лесните решения не са вариант, когато трябва да избираш между себе си и света, между традициите, които те държат здраво стъпил на земята, принадлежността ти, усещането за здрав корен, и новото, непознатото, нетипичното, което светът не просто ти предлага, а на моменти дори налага. Наред с всичко това трябва безпогрешно да улучиш момента, в който е наложително да кажеш „не“, за да се съхраниш.

Анна Авиил привлича вниманието с емоционалния си стил на писане, със способността си да създаде особена връзка с читателя, предоставяйки му история и герои, близки до него, до нуждите му, до търсенията му. Герои, които е лесно да разпознаеш като свои, като близки, изразители на твоите мисли и чувства. Божана е една от нас. Толкова една от нас, че в един момент става трудно да повярва човек, че е само литературна героиня. Може би защото тя е много повече и вече сме я срещали.

Дали пък не беше в огледалото?

Преди кафето да изстине

БНР Радио Видин

В тясна уличка в Токио има малко сумрачно кафене, в което се сервира специално кафе вече повече от сто години. Понякога обаче кафето става още по-специално, ако имаш късмета да седнеш на определен стол в дъното на заведението, където всъщност никак не е лесно да седнеш. Стол, който е свободен само по веднъж на ден за няколко минути. Онзи, който успее да дочака точния момент, има уникалната възможност да пътува назад във времето, спазвайки строги правила, разбира се. Какво би била Япония без правила! Но пътуването е съвсем за кратко – започва с наливането на чаша кафе и пътешественикът трябва да се върне преди то да изстине. Не бива да става от стола и не може да променя настоящето, каквото и да направи в миналото. Магията не работи така.

Романът „Преди кафето да изстине“ на японския писател Тошиказу Кавагучи ни кани на кафе и филийка с домашно масло в кафене „Фуникули-фуникула“, където съдбите на петима човека и един призрак са напът да се преплетат.

Разказана като поредица от четири кратки горчиво-сладки романа, историята на това странно място ни запознава първо с красивата и самоуверена Фумико, която очаква предложение за брак от приятеля си, но Горо има да ѝ казва нещо съвсем различно. Отчаяна, седмица по-късно Фумико се връща с идеята да изиграе по нов начин момента на онзи съдбоносен разговор, да каже точните думи и… Всъщност и какво, при условие, че Горо вече е на другия край на света, а настоящето не може да бъде променяно?

След Фумико е ред на Котаке, на Хираи и на Кей. Четири жени, пожелали да превъртят времето, въпреки очевидното безсмислие. Какво биха могли да променят? Ако настоящето ще си остане същото, защо изобщо да си причиняват отново болката от онова, което биха искали да поправят по някакъв начин?

„Преди кафето да изстине“ е трогателно и емоционално преживяване с поглед върху човешкия опит, основано изцяло върху характерите на героите. Използвайки пътуването във времето като средство и с типичната за източните култури философия, Тошиказу Кавагучи изследва човешкия опит, върховете и паденията, болката и радостите. Показва, че тъмнината не може да съществува без светлината и че надеждата никога не умира, макар че понякога не винаги е такава, каквато сме си я представяли. С характерната за японците изискана деликатност, той улавя нещо много човешко, което обаче дава отговор на въпроса какво означава да живееш и да обичаш.

„Преди кафето да изстине“ е сравнително кратко четиво, в което героите са съвсем обикновени човешки същества, които живеят и реагират на ситуациите такива, каквито им ги поднася съдбата. Те имат своите различия (неразбирателства със семейството, недоразумения в любовта, здравословни проблеми и други подобни), но всички до един са от хората, които ти се иска да срещнеш отново. Освен това всички имат за какво да съжаляват, думи, които биха предпочели да не са си спестили. И ето че кафенето „Фуникули-фуникула“ им дава шанс да поправят грешките, макар и без шанс да променят нещо тук и сега.

Когато обаче предприемат своето пътуване, оказва се, че нещата не за всеки се развиват така, както си ги е представял. Че може би все така не са в състояние да изрекат думите, които биха искали, и да разкрият чувствата си. А дори и да успеят, в крайна сметка трябва да продължат да живеят с настоящето такова, каквото е. Тогава струва ли си?

Въпреки че не прекарва особено много време с когото и да било от героите, читателят успява да ги опознае достатъчно, за да ги усети близки, да опознае живота на всеки от тях – всеки на пръв поглед обикновен, но същевременно така необикновен. Като нас, те също правят предположения и прибързани заключения, бягат от онова, което смятат за твърде болезнено и неприятно. И се променят. Приемат онова, което са си мислели, че няма да могат, вземат решения, на които не са подозирали, че са способни.

Тошиказу Кавагучи е писател, сценарист и режисьор, роден в Осака, Япония. Романът му „Преди кафето да изстине“ е адаптиран за пиеса, с която Кавагучи печели голямата награда на десетия фестивал на драмата в Сугинами. След него той издава също „Разкази от кафенето“, „Преди да избледнее паметта ми“, „Преди да кажем сбогом“ и „Преди да забравим добротата“.