Божана

Един от най-интересните и може би романтични периоди в нашата история са следосвобожденските години на България. Години на търсене на идентичност и запознаване със свободата. Години на промени, в които традициите и познатото се сблъскват с новото време и всички негови предизвикателства, а българинът трябва тепърва да се учи какво е да живееш без познатите страхове пред чуждата воля, с отговорностите, правата и задълженията на свободен човек. Учи се как да опази онова, което го е крепило пет века под турска власт, но и как да го пригоди към новото, към нахлуването на света в живота му на всички нива. И той го прави, учудвайки себе си, Европа и света. Създава своята собствена реалност, своята кауза такава, от каквато има нужда, за да се чувства хем гражданин на света, хем свързан с миналото, рода и предците. Да расте без да губи корена си.

Романът „Божана“ на писателката Анна Авиил засяга точно този период, в който България все още не е цяла, а въпросите за насилствено отцепените територии е току-що отворена рана. Каузата за обединението на териториите, населени с българи, е точка първа пред младата държава. Онези, които се интересуват от историята, било то и любителски, знаят за борбите, за саможертвите, за страданията и копнежите от онези първи свободни години. Свободни, но не за всички.

Освен исторически роман обаче, „Божана“ е и онова, което сега е модерно да наричаме семейна сага. Разказ за вярата, стремежа към свобода, но не на всяка цена, за любовта, но онази, която не иска да сложиш на олтара себе си и нещата, които те формират като личност.

И така, коя е Божана? Кое е онова малко момиченце, което идва с мисия да преведе семейството си, себе си и всички, с които съдбата ще го сблъска, напред, към онова, неотменимото, което идва и не пита дали сме готови за него? Защо е точно Божана тя – дъщерята на Васил, дето се е отрекъл от Бога, но не и от доблестта? Защото оказва се, и така може.

Божана е следосвобожденска България, току-що излязла от родното село, за да се срещне с града и да намери мястото си в него. Божана е урок, че любовта не е панацея, а дар, който изисква жертви, почтеност и съпротивление. Божана е по-малката сестра на оня млад бор, дето баща ѝ Васил го докара чак от планината и който нечуто разговаря с човешката душа и къта спомените на семейството.

А не на последно място стои въпросът: Защо „Божана“ – романът?

Може би защото това е книга, която не повелява, а дава напътствия шепнешком, предоставяйки ти възможността да избереш дали да следваш пътя, който ти чертае, или да избереш друг. Не изпада в сладникава сантименталност, нито в излишен патос. Емоцията е точно премерена и дозирана, но от всяка страница се долавя дишането на героите. В романа всичко напомня, че дори когато корените са наранени, от тях все още може да поникне ново дърво. Дори когато душата е уязвена, от нея може да струи добро.

Преди да се стигне до големия, може би напълно логичен финал, историята на Божана ни води през множество кривини: разочарования, съмнения, загуби и чувство за вина, извинения и прошка, временни отчуждения. В романа нищо не се случва лесно, едно признание не стига. Лесните решения не са вариант, когато трябва да избираш между себе си и света, между традициите, които те държат здраво стъпил на земята, принадлежността ти, усещането за здрав корен, и новото, непознатото, нетипичното, което светът не просто ти предлага, а на моменти дори налага. Наред с всичко това трябва безпогрешно да улучиш момента, в който е наложително да кажеш „не“, за да се съхраниш.

Анна Авиил привлича вниманието с емоционалния си стил на писане, със способността си да създаде особена връзка с читателя, предоставяйки му история и герои, близки до него, до нуждите му, до търсенията му. Герои, които е лесно да разпознаеш като свои, като близки, изразители на твоите мисли и чувства. Божана е една от нас. Толкова една от нас, че в един момент става трудно да повярва човек, че е само литературна героиня. Може би защото тя е много повече и вече сме я срещали.

Дали пък не беше в огледалото?