Касичката на живота

„Казвам се Кимон Иванов, българин, четвърт румънец, а името ми е гръцко.“

В това изречение сякаш се съдържа цялата пъстрота, която присъства в дебютния роман на Кимон Иванов – „Касичка“. Усещането е за човек, едновременно свързан с родното и с големия свят.

Кимон Иванов е родом от Видин, макар от години да преподава финанси в Маастрихтския университет. Освен като преподавател в Нидерландия, е работил и в Люксембург като одитор на инвестиционни фондове – свят на числа, капитали и икономически механизми, които ясно оставят следа и в романа му.

Точно затова „Касичка“ е толкова интересен. Защото зад цялата тази икономическа и академична биография стои човек, който очевидно много внимателно наблюдава хората, обществото, отношенията помежду ни и онези малки морални избори, които всъщност изграждат живота.

В „Касичка“ всъщност има много теми – за парите, успеха, образованието, емиграцията, чувството за липса и за принадлежност. Все актуални и болезнени за съвременното общество.  Теми, по които мненията винаги са диаметрално противоположни. Но най-важното е, че романът не гледа отвисоко на хората. Напротив – в него има съчувствие към човешките слабости и много искрена вяра, че човекът струва повече от това, което има в джоба си.

Да, „Касичка“ е роман, който на пръв поглед говори за пари, труд, емиграция, образование и социална справедливост, но всъщност през цялото време сякаш разказва за човешката мяра. За онова усилие да останеш човек в свят, който непрекъснато те убеждава, че стойността ти се измерва с продуктивност, доход, успех, статус и способност да оцеляваш сред „големите риби“. Това е книга, която задава въпроси, спори със себе си, колебае се, връща се назад, противопоставя гледни точки, давайки ти не готови отговори, а точните теми, по които да намериш сам своите приоритети, обяснения и може би извинения.

В центъра ѝ стои Пламен – учител по география с трудно минало, но със силно развито чувство за отговорност към децата, към знанието и към смисъла на образованието. Самият той е минал целия път от сиропиталищата в България до света, който като дете е гледал и мечтал само чрез географските карти.

Но сиропиталището не е просто драматичен начин Пламен и останалите герои да печелят читателските симпатии лесно и наготово. Романът не използва миналото като евтин сантиментален ресурс, а като морална основа, от която израстват техните различни житейски философии. Пламен, Искра и Филип са свързани от обща рана, но не се превръщат в еднакви хора. Всеки от тях носи различен отговор на въпроса как човек трябва да живее. Пламен вярва в образованието и безкористната грижа. Искра вярва в науката, прогреса и дисциплината на човешкото тяло и воля. Филип мисли през числата, през сигурността, през натрупването и финансовата логика. Хора с различни вътрешни системи, произлезли от една и съща липса. И няма правилен или грешен начин.

Една от най-силните морални опори в книгата обаче е фигурата на стария наставник дядо Ян – носител на почти библейски тип мъдрост, която се опитва да предаде на децата на техния език. Неговите разговори с „Даскала“, както той нарича Пламен, поставят големите въпроси.

Какво значи да даваш? Какво значи да помагаш? Кога парите стават „мръсни“? Кога трудът е служене и кога се превръща в сделка? Може ли доброто да не е само резултат, а и принцип? Имаме ли избор колко и какво изобщо да пускаме в личната си касичка и чия всъщност е ръката, която тайно граби от нея онова, което ние си мислим, че можем да запазим?

Заглавието „Касичка“ работи на няколко нива. От една страна, касичката е образ на натрупването – пари, сигурност, очаквания, бъдеще. От друга страна, романът постепенно показва, че човек често влага в тази въображаема касичка не само пари, а здраве, време, любов, отношения, мечти и дори собствената си човечност. А най-страшното е, че няма гаранция какво ще намери вътре накрая. Това превръща историята в размисъл не срещу парите сами по себе си, а срещу подмяната на живота с очакването някога да започнем да живеем.

Знаете ли, че според някои психолози хората, успели сами да натрупат материално богатство, са много по-малко склонни към емпатия по отношение на бедните, отколкото наследниците на големи състояния? Самостоятелно забогателия човек, онзи, който сам е успял да се измъкне от нямането и да стигне до някакъв добър стандарт на живот, е много по-склонен да вярва, че всичко това всъщност не е толкова трудно. Щом той го е направил, значи всеки би трябвало да може и да го направи. Че е въпрос изцяло на желание да се измъкнеш от бедността, не толкова на шанс. И поради тази именно причина такива хора много по-често сякаш напълно забравят откъде са тръгнали и какво им е струвал пътят. Нарича се травма от бедността.

Е, Пламен не е успял да изгуби способността си да е емпатичен, макар да е имал тази възможност вероятно безброй пъти. Точно затова „Касичка“ не е толкова роман за стойността на парите, колкото за стойността на човека. Въпреки академичната и международната си кариера, Кимон Иванов не пише високомерно или студено, не се опитва да ни убеди, че успехът е просто въпрос на достатъчно старание и точните, правилни решения. Напротив. Романът му е много чувствителен към теми като бедността, образованието, достойнството, емиграцията и цената на успеха. Вероятно именно защото авторът познава и двата свята – и света на финансовите модели, и света на обикновения човек, който просто се опитва да остане добър.

Така че „Касичка“ наистина е роман, който се чете не само заради историята, а заради въпросите, които поставя. А най-важният от тях може би е: какво всъщност пускаме в собствената си касичка и какво губим, докато я пълним?