„Казвам се Кимон
Иванов, българин, четвърт румънец, а името ми е гръцко.“
В това изречение сякаш се съдържа цялата пъстрота, която
присъства в дебютния роман на Кимон Иванов – „Касичка“. Усещането е за човек,
едновременно свързан с родното и с големия свят.
Кимон Иванов е родом от Видин, макар от години да преподава
финанси в Маастрихтския университет. Освен като преподавател в Нидерландия, е
работил и в Люксембург като одитор на инвестиционни фондове – свят на числа,
капитали и икономически механизми, които ясно оставят следа и в романа му.
Точно затова „Касичка“ е толкова интересен. Защото зад
цялата тази икономическа и академична биография стои човек, който очевидно
много внимателно наблюдава хората, обществото, отношенията помежду ни и онези
малки морални избори, които всъщност изграждат живота.
В „Касичка“ всъщност има много теми – за парите, успеха,
образованието, емиграцията, чувството за липса и за принадлежност. Все актуални
и болезнени за съвременното общество.
Теми, по които мненията винаги са диаметрално противоположни. Но
най-важното е, че романът не гледа отвисоко на хората. Напротив – в него има
съчувствие към човешките слабости и много искрена вяра, че човекът струва
повече от това, което има в джоба си.
Да, „Касичка“ е роман, който на пръв поглед говори за пари,
труд, емиграция, образование и социална справедливост, но всъщност през цялото
време сякаш разказва за човешката мяра. За онова усилие да останеш човек в
свят, който непрекъснато те убеждава, че стойността ти се измерва с
продуктивност, доход, успех, статус и способност да оцеляваш сред „големите
риби“. Това е книга, която задава въпроси, спори със себе си, колебае се, връща
се назад, противопоставя гледни точки, давайки ти не готови отговори, а точните
теми, по които да намериш сам своите приоритети, обяснения и може би извинения.
В центъра ѝ
стои Пламен – учител по география с трудно минало, но със силно развито чувство
за отговорност към децата, към знанието и към смисъла на образованието. Самият
той е минал целия път от сиропиталищата в България до света, който като дете е
гледал и мечтал само чрез географските карти.
Но сиропиталището не е просто драматичен начин Пламен и
останалите герои да печелят читателските симпатии лесно и наготово. Романът не
използва миналото като евтин сантиментален ресурс, а като морална основа, от
която израстват техните различни житейски философии. Пламен, Искра и Филип са
свързани от обща рана, но не се превръщат в еднакви хора. Всеки от тях носи различен
отговор на въпроса как човек трябва да живее. Пламен вярва в образованието и
безкористната грижа. Искра вярва в науката, прогреса и дисциплината на
човешкото тяло и воля. Филип мисли през числата, през сигурността, през
натрупването и финансовата логика. Хора с различни вътрешни системи, произлезли
от една и съща липса. И няма правилен или грешен начин.
Една от най-силните морални опори в книгата обаче е фигурата
на стария наставник дядо Ян – носител на почти библейски тип мъдрост, която се
опитва да предаде на децата на техния език. Неговите разговори с „Даскала“,
както той нарича Пламен, поставят големите въпроси.
Какво значи да даваш? Какво значи да помагаш? Кога парите
стават „мръсни“? Кога трудът е служене и кога се превръща в сделка? Може ли доброто
да не е само резултат, а и принцип? Имаме ли избор колко и какво изобщо да
пускаме в личната си касичка и чия всъщност е ръката, която тайно граби от нея
онова, което ние си мислим, че можем да запазим?
Заглавието „Касичка“ работи на няколко нива. От една страна,
касичката е образ на натрупването – пари, сигурност, очаквания, бъдеще. От
друга страна, романът постепенно показва, че човек често влага в тази
въображаема касичка не само пари, а здраве, време, любов, отношения, мечти и
дори собствената си човечност. А най-страшното е, че няма гаранция какво ще
намери вътре накрая. Това превръща историята в размисъл не срещу парите сами по
себе си, а срещу подмяната на живота с очакването някога да започнем да живеем.
Знаете ли, че според някои психолози хората, успели сами да
натрупат материално богатство, са много по-малко склонни към емпатия по
отношение на бедните, отколкото наследниците на големи състояния? Самостоятелно
забогателия човек, онзи, който сам е успял да се измъкне от нямането и да
стигне до някакъв добър стандарт на живот, е много по-склонен да вярва, че
всичко това всъщност не е толкова трудно. Щом той го е направил, значи всеки би
трябвало да може и да го направи. Че е въпрос изцяло на желание да се измъкнеш
от бедността, не толкова на шанс. И поради тази именно причина такива хора
много по-често сякаш напълно забравят откъде са тръгнали и какво им е струвал
пътят. Нарича се травма от бедността.
Е, Пламен не е успял да изгуби способността си да е
емпатичен, макар да е имал тази възможност вероятно безброй пъти. Точно затова
„Касичка“ не е толкова роман за стойността на парите, колкото за стойността на
човека. Въпреки академичната и международната си кариера, Кимон Иванов не пише
високомерно или студено, не се опитва да ни убеди, че успехът е просто въпрос
на достатъчно старание и точните, правилни решения. Напротив. Романът му е
много чувствителен към теми като бедността, образованието, достойнството,
емиграцията и цената на успеха. Вероятно именно защото авторът познава и двата
свята – и света на финансовите модели, и света на обикновения човек, който
просто се опитва да остане добър.
Така че „Касичка“ наистина е роман, който се чете не само
заради историята, а заради въпросите, които поставя. А най-важният от тях може
би е: какво всъщност пускаме в собствената си касичка и какво губим, докато я
пълним?
