Убийства в Шведската академия

Всичко започва по класическия начин – с убийство в сърцето на Стокхолм, а жертвата е постоянния секретар на Шведската академия, връчваща ежегодните нобелови награди за литература. Когато е открит с куршум в челото, нещата изглеждат като обикновено престъпление. Само че то не е такова, защото на 14 май 2012 г. някой предпочита да използва револвер с черен барут и методи, по-подходящи за XIX век, отколкото за съвременен Стокхолм, за да раздаде справедливостта, в която вярва очевидно до смърт. И това очевидно не е случайно.

Както се очаква, скоро става ясно, че тази жертва е само първата от поредица прецизно планирани удари срещу членовете на институцията, определяща носителите на престижното отличие. Преди полицията да влезе в следите на престъпника, още четирима от членовете ѝ са убити със същото оръжие.

Истерията в обществото и медиите, разбира се, е пълна и изправя разследващите до стената още преди да са успели да хванат каквато и да било свястна следа. А да гониш хладнокръвен убиец, подготвял се години наред за голямата си цел, докато цялата държава наднича през рамото ти и сякаш всички прожектори са насочени към теб, е повече от изнервящо.

В центъра на разследването не съвсем по свое желание се оказва Клаудия Родригес – една от може би най-приятните изненади в романа „Убийства в Шведската академия“ на писателя Мартин Олчак.

Шведска гражданка, но не и шведка по произход, Клаудия е далеч от образа на мрачния, самоунищожаващ се по всевъзможни начини скандинавски следовател. За сметка на това е умна, упорита и по-дръзка, отколкото някои от висшестоящите са в състояние да преглътнат. Да, тя също носи собствените си рани, но все още не позволява те да започнат да я определят. И именно през нейния поглед читателят успява да навлезе в свят, в който литературата не е просто фон, а едно от главните действащи лица и причина за не една смърт. Защото – оказва се – литературата може да бъде повод за смайващи престъпления.

Клаудия бързо осъзнава, че този път може би има нужда от помощ и то не от колегите си, а от истински познавач на книгите и историята им. Някой, който може да проследи нишки, водещи поне сто години назад във времето, към хора, които вече почти никой не помни. Никой, освен убиецът. С други думи Клаудия има нужда от Лео Дорфман. Тя все още не знае, че Лео вероятно също има нужда от нея. Животът понякога се оказва най-непредвидимия от всички писатели.

Романът „Убийства в Шведската академия“ има някои особености, които вероятно ще се харесат на едни и ще препънат други читатели. Любителите на бързия екшън например може да намерят литературните препратки и историческите отклонения за маловажни и да се изкушат да ги прескочат. Но за читателите, които обичат разкази за книги, архиви, ръкописи и загадки, свързани с писатели и литературни общества, именно тези препратки ще бъдат най-голямото достойнство на историята.

За разлика от наложилата се в последните години тенденция в скандинавското криминале, „Убийства в Шведската академия“ е роман, който разчита повече на идеи, загадки и атмосфера, отколкото на шокиращо насилие. Това е история за тайни, които хората пазят в продължение на десетилетия, за силата на литературата и за въпроса дали всяка истина непременно трябва да бъде разкрита. Също и за Стокхолм като атмосфера, а той определено притежава красота, която е трудно да не усетиш дори само по описанието му. Старият град, архивите, скритите помещения, забравените документи и усещането, че зад всяка врата може да се крие още една тайна, напомнят едновременно за класическите криминалета на Агата Кристи, за шеметните трилъри на Дан Браун и за литературните лабиринти на Карлос Руис Сафон.

Мартин Олчак е шведски журналист, сценарист и писател, автор на криминални романи и на детска литература. Първият му роман е публикуван през 2000 г., като в родната му Швеция неговите детски книги се радват на голям успех. Автор е и на много истории и сценарии за детски телевизионни сериали и игрални филми. През 2013 г. е публикуван и първият му трилър, а именно „Убийства в Шведската академия“.

Седем стъпки до Сатаната

Понякога от върховете, за които мечтаем, ни делят не километри, а само няколко стъпки. Уж нищо и никакви стъпки, но изискват усилия, каквито малцина са в състояние да направят, и решения, които не всеки е готов да вземе без да влезе в смъртоносна битка със собствената си съвест. С колко от себе си си готов да се разделиш, за да направиш тези стъпки? Колко компромиси си в състояние да преживееш?

Изследователят Джеймс Киркхайм получава възможност, достъпна за малцина – да направи само седем стъпки, за да достигне до върхове, за които дори не предполага, че е мечтал. Седем стъпки до абсолютната власт. Седем стъпки до пълната свобода. Но не съвсем, защото тези стъпки си имат цена. Дяволът, както се казва, е в подробностите, а в случая на Джеймс се оказва, че дяволът може би е съвсем истински. И сякаш го е пожелал в свитата си.

Още в първите страници на романа „Седем стъпки до Сатаната“ писателят Абрахам Мерит хвърля героя си в ситуация, която е едновременно абсурдна и плашеща. Опитният пътешественик и изследовател Джеймс е преживял какви ли не изпитания по време на експедициите си, преследван е от всякакви врагове, но за пръв път не може да се отърве от усещането, че е наблюдаван без да има и най-бегла представа от кого и защо. А когато се появява човек, който изглежда точно като него, движи се като него и е способен да заеме мястото му пред света, вече е сигурен, че не е само усещане. Тогава започва кошмарът.

Започва сложна игра на идентичности, манипулации и психологически капани. Ще повярва ли някой, че Джеймс е жертва на заговор, или преследвачите му ще успеят да убедят всички, че той просто полудява? И каква всъщност е целта на тази демонична игра? Някой има нужда от нея и то точно с Джеймс Киркхайм насреща. Въпросът е дали примката около врата на Джеймс е затягана от невидима човешка ръка или от свръхестествено същество, завладяло душите на мнозина други преди да пожелае неговата.

Абрахам Мерит обаче не разчита единствено на действието, за да създаде усещане за преследвачи зад гърба на героя си. Той умело работи с един от най-големите мегаполиси в света като декор, превръщайки го почти в готическа сцена. Неговият Ню Йорк в началото на историята е едновременно реален и призрачен, истински лабиринт, в който се оказва удивително лесно да изгубиш контрол над собствената си съдба. Също толкова лесно се оказва за читателя да повярва, че зад видимата реалност съществува друга, скрита сцена, на която се разиграва истинският спектакъл, а продуцент и режисьор е самият Сатана. Сатаната, който се оказва далеч не просто библейски образ на злото, а символ на изкушението, на властта и на човешкото желание да контролира света и хората около себе си. Сатаната в човешки образ. Онзи, който те познава по-добре от теб самия и нищо не е в състояние да го спре да използва това познание, за да те подчини и да те превърне в себе си.

В романа „Седем стъпки до Сатаната“ многократно се поставя въпросът какво би станало, ако един изключителен ум получи възможността да подрежда живота на другите като шахматни фигурки върху игрална дъска. Докъде би стигнал в убедеността в собствената си правота и всемогъщество? Къде е границата между гениалността и тиранията? Ами любовта? Може ли тя все пак да се окаже по-силна дори от гениалността на Сатаната? И колко в крайна сметка струват онези последни седем стъпки до престола му?

Седем стъпки като метафора за човешката алчност, амбиция и готовност да рискуваш всичко заради обещанието за власт или богатство. Седем стъпки, на пръв поглед изкушаващо лесни. Не и за Джеймс Киркхайм обаче, който, макар и обсебен от възможността да ги направи, трябва да изчака резултата от битката между собствените си разум и страст. Има и такива хора, които избират да обърнат гръб на върховете си.

Надживявайки с много епохата, в която е създаден, романът „Седем стъпки до Сатаната“ остава не просто приключенски роман, а една история за идентичността, за манипулацията, за изкушението от властта и за способността на човека да съхрани себе си, когато целият свят се опитва да го убеди, че е някой друг. Именно затова актуалността на романа не намалява. Предлагайки един наистина динамичен сюжет, той дава и повод за размисъл над идеята, че най-опасните капани може би невинаги са онези, които ни застрашават физически. Понякога далеч по-опасният капан е онзи, който кара човек да се усъмни в собствената си реалност.

Вероятно затова романът продължава да се чете и днес. Абрахам Мерит, американски журналист и писател, се оказва далеч по-модерен, отколкото предполага времето в което твори. Новаторските му идеи и похвати в писането, за съжаление, стават очевидни за широката публика едва след смъртта му през 1943 г. За сметка на това обаче днес той заслужено е сред майсторите на хоръра редом с Робърт Хауърд и Хауърд Лъвкрафт.

Касичката на живота

„Казвам се Кимон Иванов, българин, четвърт румънец, а името ми е гръцко.“

В това изречение сякаш се съдържа цялата пъстрота, която присъства в дебютния роман на Кимон Иванов – „Касичка“. Усещането е за човек, едновременно свързан с родното и с големия свят.

Кимон Иванов е родом от Видин, макар от години да преподава финанси в Маастрихтския университет. Освен като преподавател в Нидерландия, е работил и в Люксембург като одитор на инвестиционни фондове – свят на числа, капитали и икономически механизми, които ясно оставят следа и в романа му.

Точно затова „Касичка“ е толкова интересен. Защото зад цялата тази икономическа и академична биография стои човек, който очевидно много внимателно наблюдава хората, обществото, отношенията помежду ни и онези малки морални избори, които всъщност изграждат живота.

В „Касичка“ всъщност има много теми – за парите, успеха, образованието, емиграцията, чувството за липса и за принадлежност. Все актуални и болезнени за съвременното общество.  Теми, по които мненията винаги са диаметрално противоположни. Но най-важното е, че романът не гледа отвисоко на хората. Напротив – в него има съчувствие към човешките слабости и много искрена вяра, че човекът струва повече от това, което има в джоба си.

Да, „Касичка“ е роман, който на пръв поглед говори за пари, труд, емиграция, образование и социална справедливост, но всъщност през цялото време сякаш разказва за човешката мяра. За онова усилие да останеш човек в свят, който непрекъснато те убеждава, че стойността ти се измерва с продуктивност, доход, успех, статус и способност да оцеляваш сред „големите риби“. Това е книга, която задава въпроси, спори със себе си, колебае се, връща се назад, противопоставя гледни точки, давайки ти не готови отговори, а точните теми, по които да намериш сам своите приоритети, обяснения и може би извинения.

В центъра ѝ стои Пламен – учител по география с трудно минало, но със силно развито чувство за отговорност към децата, към знанието и към смисъла на образованието. Самият той е минал целия път от сиропиталищата в България до света, който като дете е гледал и мечтал само чрез географските карти.

Но сиропиталището не е просто драматичен начин Пламен и останалите герои да печелят читателските симпатии лесно и наготово. Романът не използва миналото като евтин сантиментален ресурс, а като морална основа, от която израстват техните различни житейски философии. Пламен, Искра и Филип са свързани от обща рана, но не се превръщат в еднакви хора. Всеки от тях носи различен отговор на въпроса как човек трябва да живее. Пламен вярва в образованието и безкористната грижа. Искра вярва в науката, прогреса и дисциплината на човешкото тяло и воля. Филип мисли през числата, през сигурността, през натрупването и финансовата логика. Хора с различни вътрешни системи, произлезли от една и съща липса. И няма правилен или грешен начин.

Една от най-силните морални опори в книгата обаче е фигурата на стария наставник дядо Ян – носител на почти библейски тип мъдрост, която се опитва да предаде на децата на техния език. Неговите разговори с „Даскала“, както той нарича Пламен, поставят големите въпроси.

Какво значи да даваш? Какво значи да помагаш? Кога парите стават „мръсни“? Кога трудът е служене и кога се превръща в сделка? Може ли доброто да не е само резултат, а и принцип? Имаме ли избор колко и какво изобщо да пускаме в личната си касичка и чия всъщност е ръката, която тайно граби от нея онова, което ние си мислим, че можем да запазим?

Заглавието „Касичка“ работи на няколко нива. От една страна, касичката е образ на натрупването – пари, сигурност, очаквания, бъдеще. От друга страна, романът постепенно показва, че човек често влага в тази въображаема касичка не само пари, а здраве, време, любов, отношения, мечти и дори собствената си човечност. А най-страшното е, че няма гаранция какво ще намери вътре накрая. Това превръща историята в размисъл не срещу парите сами по себе си, а срещу подмяната на живота с очакването някога да започнем да живеем.

Знаете ли, че според някои психолози хората, успели сами да натрупат материално богатство, са много по-малко склонни към емпатия по отношение на бедните, отколкото наследниците на големи състояния? Самостоятелно забогателия човек, онзи, който сам е успял да се измъкне от нямането и да стигне до някакъв добър стандарт на живот, е много по-склонен да вярва, че всичко това всъщност не е толкова трудно. Щом той го е направил, значи всеки би трябвало да може и да го направи. Че е въпрос изцяло на желание да се измъкнеш от бедността, не толкова на шанс. И поради тази именно причина такива хора много по-често сякаш напълно забравят откъде са тръгнали и какво им е струвал пътят. Нарича се травма от бедността.

Е, Пламен не е успял да изгуби способността си да е емпатичен, макар да е имал тази възможност вероятно безброй пъти. Точно затова „Касичка“ не е толкова роман за стойността на парите, колкото за стойността на човека. Въпреки академичната и международната си кариера, Кимон Иванов не пише високомерно или студено, не се опитва да ни убеди, че успехът е просто въпрос на достатъчно старание и точните, правилни решения. Напротив. Романът му е много чувствителен към теми като бедността, образованието, достойнството, емиграцията и цената на успеха. Вероятно именно защото авторът познава и двата свята – и света на финансовите модели, и света на обикновения човек, който просто се опитва да остане добър.

Така че „Касичка“ наистина е роман, който се чете не само заради историята, а заради въпросите, които поставя. А най-важният от тях може би е: какво всъщност пускаме в собствената си касичка и какво губим, докато я пълним?