Христина. Дочакано утро

Няма да ви питам помните ли „Божана“. И романа, и героинята със сигурност ги помните. Онази Божана, която трябваше да пораства заедно с младата България в края на XIX век. Във време на промени да се учи да бъде свободна без да губи онези граници, които само един истински свободен човек може да си наложи. Божана, която трябваше да преведе семейството си към новото без да къса нишките със старото. Без да забравя корените си, тя трябваше да се научи да живее в една нова, непозната още България.

Е, Божана порасна. Омъжи се. И роди Христина.

Ред е на новата брънка във веригата на рода да поеме своята част от тежестта, да направи своите избори и да понесе своя дълг. При това трябва да го направи във време бурно, непостоянно и непредвидимо. Време е да се върнем отново назад, сред прахоляка, болката и надеждата на едно отминало, но незабравимо българско утро. Утро, което отчаяно има нужда от своите герои.

Романът „Христина. Дочакано утро“ на писателката Анна Авиил проследява съвсем нова част от семейната сага, започнала в „Божана“, но и съвсем нова част от историята на България, Балканите и света. Светът е на прага на ХХ век, а новата българска столица София е в очакване на много новости. Електричеството, трамваите, новините от запад и изток, решения на твърде много нива, които ще определят бъдещето и на града, и на държавата. А там на юг мракът все още покрива огромна част от изконни български земи. Санстефанска България е незабравимо и непрежалимо минало, разкъсана на парчета от Берлинския договор. Одрин, Солун и Кавала са откъснати. Тракия и Македония все още чакат свободата си, докато хората бягат от тях към вече независимите територии. Турция се бори със зъби и нокти да запази онова, което е успяла да задържи до момента, Сърбия и Румъния преследват своите си териториални амбиции, а Големите сили редят съдбите на милиони подобно на пешки по шахматна дъска. И в този кипящ казан личните съдби сякаш нямат значение, хората нямат право на слабости.

Нещо обаче си е останало същото и това е вярата. Вярата, крепила българския народ векове наред под чуждото подтисничество и дала му силата в крайна сметка да го отхвърли. Вярата, че бъдеще има и свобода в него също. Вярата, че дори когато историята се пише с кръв, продължението все пак може да включва надежда.

На този фон израства Христина, която отказва да остане просто страничен наблюдател на страданието около себе си. Поемайки своята част от борбите за България, Христина от обикновен човек неусетно се превръща в избор. Тя става онзи мъж или онази жена, които не могат да отвърнат поглед от болката, не се крият зад удобството на сигурния живот и вярват, че дори в разрухата на войната има начин да останеш преди всичко човек. Онези хора, чиято сила не е в героичните жестове, а в тихата решимост да останат именно хора в моментите, в които целия свят губи човешкото си лице.

Една от основните теми в романа „Христина“ е тази за милосърдието. По време на Балканската и последвалата я Междусъюзническа война Христина най-сетне открива себе си, постъпвайки в лазарета на Нейно Величество Елеонора Българска. Под куршумите, в калта и кръвта, тя поема отговорност, каквато мнозина далеч по-възрастни не биха могли. И устоява под тежестта ѝ със същото достойнство, с което и майка ѝ преди години е поела своята. Защото лесно е, когато трябва да останеш верен на себе си и на хората, които обичаш, но безкрайно по-трудна е да останеш верен на хора, които никога не си виждал и едва ли някога ще видиш отново. Лесно е да си майка на собствените си деца. То е естествен порив на природата. Но да поемеш в ръцете си бъдещето на чуждите и то във време, в което собственото ти оцеляване е под въпрос, е нищо по-малко от героизъм.

А междувременно трябва да намериш в себе си и място за любовта към родината, която не винаги е лесна за обичане може би, особено когато имаш избор и можеш просто да си тръгнеш.

„Христина. Дочакано утро“ говори спокойно, без излишен патос за любовта към родината, която в последните години се превърна в трудна и трънлива тема. В „Христина“ родолюбието не е боен ринг за кандидати за политическа слава, а е действие. Войната е всичко друго, но не и романтичен фон. Напротив! Четейки „Христина“, няма начин да не усетите умората, страха, безсилието на обикновените хора, имали лошия късмет да се окажат пионки в една твърде жестока игра на войничета. Ще усетите обаче и онази странна, необяснима, но отказваща да умре надежда, съществуваща противно на всякаква логика точно когато всичко около теб се срива, а най-близките ти приятели падат покосени от куршуми, които не са предназначени за тях.

Но понеже това е и история за една жена, няма как да не е и мъничко любовна. Не от онези, булевардните, с които убиваме време обаче, а история за любов, която оцелява и спасява. Любов, която не отменя болката, а я прави поносима.

И докато светът се променя със скоростта на полудяла въртележка от събития, само младият бор пред някогашния дом на Божана остава единствена опорна точка на сигурността. Единствена връзка с онези, които са били и са си отишли, но не съвсем. Мястото където всичко е започнало и всичко трябва да свърши. Но спокойно! Не сега. Не с Христина. Някога може би. А дотогава той ще е тук, за да напомня, че когато всичко се променя, корените остават.