"Странната география на шкембе чорбата" - Иван Стоилов

 

БНР - Радио Видин - "Време за книги"

Не са много историите, които можеш не само да прочетеш и разкажеш, но дори да помиришеш и да опиташ на вкус. Не са много историите, които успяваш сякаш да подушиш още от първия ред.

„Странната география на шкембе чорбата” е именно такава. Не, тя не е българска – тя е балканска, а границите ѝ се простират дотам, докъдето е разпространена и рецептата за приготвяне на това уникално ястие във всичките си разновидности, с всичките си регионални специфики и тайни добавки. Това е история за сблъсъкът на технологичната, градска съвременност с една паралелна реалност, в която времето сякаш тече по-бавно, мирише различно и има вкус на традиция. Противно на всякаква логика, тези две реалности не просто успяват да съществуват едновременно, но дори са успели да се превърнат в някакво странно цяло, което превръща Балканите в онова неповторимо място, което не спира да озадачава останалата част от света.

Балканите винаги са били друга вселена, съществуваща сякаш в друго измерение, но в неразривна връзка с тук и сега. Те са черната дупка на Европа, прочула се с киселото мляко и Стоичков, като че ли откъснала се от третия свят и необяснимо как попаднала из тези цивилизовани ширини. Те са място, където сме еднакво заедно и еднакво разделени, но каквито и различия, междусъседски спорове и национални дрязги да имаме, каквито и исторически и културни (не)истини да стоят помежду ни, това никога не е било пречка да седнем на една маса, на по една… шкембе чорба.

Защото, за да седнеш на едно шкембе, се иска смелост подобна на онази, която така осезаемо липсва на елин-пелиновия Душко Добродушков – не само заради неповторимата миризма, не само заради лютото и киселото, но най-вече заради страха да не бъдеш заклеймен като простак. Шкембе чорбата сякаш няма място сред съвременните представи за етикет и добър вкус, както много други „традиционни” привички и особености, характерни за тези географски ширини. Няма да я намерите в менютата на изисканите ресторанти, както няма да видите там някого като бившият затворник Петър, в износени и изцапани с пръст и трева дрехи, повлякъл на гръб съдбата си. Това специфично ястие е намерило убежище в малките закусвални със съмнителна хигиена, разположени из потайните задни сокаци на мегаполисите или дълбоко в недрата на планините, в селските кръчми, където кръчмарят с добра рецепта е по-важен дори от кмета. Защото кметовете се сменят, всеки може да хване цаката на кметските работи, но да забъркаш вкусна чорба си е майсторлък, за който малцина са призвани.

Именно шкембе чорбата се явява основен герой в този малко тъжен, малко весел, странно мъдър, мъдър до усмивка роман. Шкембе чорбата като обединяващото звено между народи и религии, за което няма гранични бразди. Шкембе чорбата като неразкъсваемата, „ухаеща” на чесън, оцет и мляко (а понякога и на други неща в зависимост от това в коя шкембеджийница и при кой майстор на чорбата си седнал) връзка между урбанистичния ад на София, сокаците на Истамбул и едно забутано странджанско село, където те чака най-трудната прошка, но и най-вкусната шкембе чорба. Шкембе чорбата като път към приятелството и любовта на живота ти, ако щеш. И пак тя като свързващото звено, онази невидима спойка, която прави Балканите и хората им това, което са.

Двама приятели – Спас и Павел – са на път да осъществят проекта на живота си – проучване, финансирано лично от „National Geographic”, единствено по рода си, по вкуса си и аромата си. Двамата ще начертаят карта, но не каква да е, а такава с най-добрите шкембеджийници на Балканския полуостров. Но всъщност идеята е много по-дълбока, по-необятна. Толкова дълбока, че сякаш дори самите те не са успели да я осмислят, когато поемат на път. Идеята е да се проучи и опише как всъщност – макар и уж твърде различни – тук, на Балканите, сме толкова близки, почти роднини. Обичаме и мразим, гордеем се и се срамуваме от едни и същи неща, по един и същи, човешки начин. И да се покаже, че всъщност макар и всеки сам по себе си единствен и неповторим, заедно сме твърде еднакви и най-вече единни.

Понесли всеки своите си проблеми и причини за безсъние, двамата новоизлюпени изследователи се хвърлят с младежки ентусиазъм в това уникално начинание, само за да се накиснат в приключението на живота си. Не, че така са го искали, нали… Стъпвайки на пътя на шкембе чорбата, те дори не подозират, че в края му ги очаква тяхната пораснала, по-добра версия. Ще срещнат хора, каквито не са дори сънували, ще поправят счупените парчета на миналото си и дори ще срещнат любовта, която са пропуснали преди да стъпят на тази балканска пътека, очертана не с трохи и светещи камъчета като в приказката за Хензел и Гретел, а със ситно счукани парченца чесън, лют червен пипер (без семките, защото са признак за лош вкус) и с мляко – понякога прясно, понякога кисело, според предпочитанията на клиента.

И всичко това се случва не край чаша отлежало ирландско уиски, нито над чиния с традиционна испанска паеля, а именно край димяща купа с шкембе чорба, приготвена табиетлийски по рецептата на цяла върволица от поколения майстори-готвачи. Една купа, край която напук на отявления ни индивидуализъм и желанието да сме различни от всички, да сме все в опозиция, забравяме различията, поне докато лъжицата не чукне в дъното. Защото това са Балканите – единственото място на света, където може да се проследи, проучи и опише Странната География На Шкембе Чорбата! Трябва ти само здрав стомах и малко налудничав балкански… добре де, български ентусиазъм.