Аз не съм по споделеното четене. Някак си да споделям какво чета ми е твърде разголващо - все едно да споделям за какво си фантазирам, докато заспивам късно нощем. Затова и рядко усещам порив да го правя. По-скоро черпя идеи от хора, по-склонни от мен да да споделят читателските си търсения.
Покрай една история, върху която работех тези дни, се наложи да наблегна върху биографиите на музиканти и историята на блус, джаз и рок музиката. И така, по волята на съдбата, попаднах на автобиографията на Съли Ерна - "Пътищата, които избираме".
Винаги съм си падала по твърдия саунд! Винаги съм си падала по оня магичен звук, който сякаш остъргва всичко излишно, фалшиво, престорено от теб и оголва душата ти. Оня същият, който те оставя гол да кости, до душа.
И съм завиждала на онези, които са докоснати от боговете да го създават. Да изреват онова, което аз не смея дори да прошепна. Онова, за което не ми стига талант.
Съли Ерна е един от тези хора и мога да кажа само, че се чувствам привилегирована да деля едно съвремие с него!
Няма коментари:
Публикуване на коментар