Необикновената история на едни чудати деца

 

БНР Радио Видин - Необикновената история на едни чудати деца

Добре дошли в Дома на мис Перигрин за чудати деца! Ще се опитам да ви разкажа за него без нито веднъж да използвам думата „чудат“, освен когато споменавам заглавието.

Това е една оригинално замислена и доста странна история за безименни чудовища и децата, които тези чудовища ловуват. Защото това не са обикновени деца. Това са децата от мистериозния пансион на още по-мистериозната мис Перигрин. И те са толкова странни и зловещи, че май никога не са съществували в действителност, освен във въображението на един леко изветрял възрастен мъж.

Шестнадесетгодишният Джейкъб е израснал с пленителните разкази на дядо си Портман за войната, по време на която бил дете и попаднал в странно сиропиталище на остров Кеърнхолм, скрит някъде из мъгливия Уелс. Джейкъб обаче е достатъчно голям, за да си даде сметка, че дядо му вероятно просто е малко луд. И все пак разговорите със смахнатия дядо са някакви разнообразие в иначе безкрайно скучното ежедневие на тийнейджъра. Всъщност май единственото такова. Може би на това до голяма степен се дължи и близката връзка между дядо и внук. И всичко върви горе-долу нормално и рутинно, докато дядо Портман не умира при зловещи обстоятелства, заричайки внука си да бяга, за да търси спасение на острова, за който цял живот му е разказвал, подготвяйки го за… какво? Спасение от какво?

Каквото и да е имал предвид дядото, Джейкъб се оказва абсолютно неподготвен за ужаса, в който попада, когато тръгва с баща си да търси истината. И започва да съжалява, че се е оплаквал от сивото си, скучно ежедневие. Че е искал разнообразие, искал е, но не чак такова, не и на такава цена. Преследван от безформени и безименни създания без да знае защо, той поема на пътешествие от което няма връщане, в издирване на място и хора, в чието съществуване не вярва, защото историите за тях звучат твърде смахнато, за да са истина. И твърде ужасно. Малка утеха е може би това, че насред целия ужас някак си открива любовта в лицето на деликатната Ема Блум, а мис Перигрин… Е, тя далеч не е онова, което Джейкъб очаква, нито пък което читателят очаква всъщност.

В своя необикновен роман „Домът на мис Перигрин за чудати деца“ американският кинематограф и журналист Рансъм Ригс създава една наистина необикновена история, поднесена по всички правила на изкуството на фентъзито и хоръра, използвайки едновременно похватите и на литературата, и на фотографията. Самото оформление на книгата играе не по-малка роля за въздействието от разказа. В нея има безброй черно-бели фотографии, сякаш изпаднали от забравен стар албум. Необичайни фотографии на необичайни деца. Всички онези, за които разказва дядо Портман до самата си смърт и в които Джейкъб не вярва, но тръгва да търси с надеждата измислиците да не са измислици. Защото да се изправи сам срещу чудовищата звучи по-ужасяващо от всичко друго.

А чудовищата… те съществуват. И отново са тръгнали на лов за чудати деца! На лов за Джейкъб!

Снимките са онзи допълнителен герой в историята, който ѝ придава смущаваща достоверност. Защото те са истински. И колкото повече ги гледаш, толкова по-натрапчиво става това тревожно подозрение, че някъде там може би наистина има един тайнствен остров, скрит в мъглите на Уелс, с един злокобен изоставен пансион за сираци с необикновени дарби.

Още преди да отвориш книгата, дори и само заради корицата ѝ, очакваш класическа история за призраци. И тя е точно това, но… Точно така. Не съвсем. Оказва се, че е една почти класическа история за призраци, в която няма нито един призрак! Което не означава, че не е точно толкова страховита. Напротив! Защото в нея има чудовища. И герои, които не искат да бъдат такива.

„Домът на мис Перигрин за чудати деца“ е зловеща по най-добрия възможен начин. Без да е истинска история на ужасите, но вдъхваща страх с всяка страница. Точно като страхът, който усещаш преди да скочиш от високо. История за пътуване във времето, за любовта, за ужаса на войната, което може би я прави особено актуална днес, за приятелството, изборите, които правим и цената, която сме готови да платим в името на онова, в което вярваме. За компромисите, които сме готови да направим (или не) и в името на какво. За границите, които сме готови да преминем и онези, които браним най-безкомпромисно. Почти невидими граници, точно като чудатите деца от сиропиталището на мис Перигрин.

През 2016 г. беше и премиерата на филм на режисьора Тим Бъртън по първата книга от поредицата за чудатите деца.

Остаряването като форма на забавление

 

У нас много обичаме да се сравняваме с другите, най-вече в хубавото. Те карат по-хубави коли, живеят в по-хубави къщи, вземат по-хубави заплати и пенсии… Нека погледнем обаче към една от държавите, за които често пъти казваме, че е по-по-най от всички в Европа или поне от повечето! Холандия.

Казват, че за цивилизоваността на една държава се съди по това как се отнася към децата, възрастните хора и хората с увреждания. В това отношение Холандия сякаш е на векове пред нас, за съжаление. Но… Но!!!

Оказва се, че дори и там има какво да се желае. Ако не вярвате, поговорете с Хендрикус Херардус Хрун – един възрастен мъж, точно на 83 и ¼! Или поне разлистете дневника, който той започва да си води от скука през 2013 г. в дома за възрастни хора, в който е настанен, защото – както сам признава със съжаление – иначе е толкова мил, благ и възпитан, че започва да се депресира сам от себе си.

Напоследък все по-голяма популярност набират романите, описващи приключенията на някой възрастен човек, който успява да отпие по още една голяма глътка от авантюрата, наречена Живот, изненадвайки и другите, и себе си. Този роман обаче е различен. В него няма шеметни обрати и неочаквани ситуации, няма скорост и адреналин. Има обаче не по-малко топлина и надежда.

Хендрик Хрун е псевдоним, разбира се, и най-вероятно никой, освен редакторът на холандския оригинал на романа, няма представа кой стои зад него, но неговият своеобразен дневник, който в продължение на една година малко по малко ни потапя в мини-обществото в един старчески дом някъде из Северен Амстердам, ни разкрива, че дори в традиционно либерално и толерантно общество като холандското има още много какво да се желае. Популизмът и там е точно толкова голям проблем, колкото и в България, а доброто отношение към възрастните хора дори там се оказва май далеч не чак толкова добро.

Тайната на очарованието в този увличащ дневник е комбинацията от смешно и сериозно. Попадайки в дома за възрастни хора, Хендрик Хрун бързо разбира, че старостта е до голяма степен въпрос на отношение. Сама по себе си тя е достатъчно изтощителна, така че жизнено важно е докато ни се случва, да успеем да запазим достойнството си и приятелите си.

За да се справи с рутината и унищожителната скука например, основава в дома клуба „Стар, но не умрял”, в който всеки член се редува да планува малка екскурзия за останалите, като пази всичко в тайна, освен датата, разбира се. А малките приключения на тези хора се редуват с болезнените размисли и разговори за възрастта, осигурявайки им така необходимата надежда и повод да забравят на колко са години. Защото средната възраст на членовете на клуба е над шестдесет и пет.

Твърде бързо дневникът, разкриващ живота в социалната институция, от забавен става някак твърде сериозен. Например когато обитателите се сблъскват с болестта на Алцхаймер в лицето на Хритче и се втурват да помагат кой с каквото може. Хрун се заема да ѝ помогне, като я учи да си записва кратки бележки, които да държи в джоба си за моментите, в които нещо избяга от паметта ѝ.

Постепенно болежките, разочарованията и надничащата сякаш през прозорците смърт стават все по-ясни, разказът – все по-тъжен. Но не отчаян. О, не! Просто реалностите от живота, които само от теб зависи как ще приемеш. Защото силното напредване на възрастта може и да не е най-хубавото нещо, което може да ти се случи, но на този етап е единственият известен начин да живееш по-дълго. И ако от дома можеш да си тръгнеш, то от възрастта няма как, за съжаление. И дори собственото ти семейство сякаш го осъзнава, разреждайки до минимум посещенията при теб, които и без това като че ли имат за цел само да ги спасят от гузната им съвест.

А мисълта за евтаназията стои все така някъде дълбоко изтикана в най-тъмния ъгъл – нищо, че в Холандия тя е законна.

Обявен за културен феномен и преведен на 35 езика, романът „Аз съм на 83 и ¼ или малки експерименти с живота” на мистериозният холандец Хендрик Хрун, е всъщност един поглед от твърде близко разстояние върху остаряването. Едно признание, едновременно стряскащо и умиляващо с картината, която рисува на старостта с всички неприятни последици от този естествен природен процес. Защото ни напомня, че да си стар все още не значи да си умрял, но мнозина край теб сякаш не го осъзнават.

Където има гордост, няма място за вяра!

 

Монахът капуцин Амброзио е популярен, красив, съвършен, глава на голям манастир в някогашния Мадрид, сърцето на Средновековна Испания. Една истинска „звезда” на своето време. Простолюдието вярва, че е безупречен, чист и богоподобен в своя морал и характер. Жените искат да са с него, а мъжете искат да са… ами него.

Но не само вниманието на смъртните привлича този божи човек. Злото също е изкушено да го подмами, да го изкуши, да го подложи на изпитания и в крайна сметка да го провали. Черна магия, убийство, насилие, кръвосмешение, изтезания… Амброзио трябва да мине през всичко в падението си, доказвайки, че и най-добрите не са достатъчно добри понякога, че никой не е защитен и никой не е само черен или само бял и най-вече никога не можеш да си сигурен какво се крие зад красивото лице или лошата слава. Защото именно него – съвършеният – в крайна сметка го очаква ужасяваща съдба.

Романът разказва историята на тридесетгодишния монах, който е на върха на славата си, защото умее да говори страстно, сякаш сам Бог проповядва чрез него. Говори яростно, с плам, завладяващо, омайващо. Дотолкова омайващо, че магията му пленява невинното сърце на 15-годишната девойка Антония. Твърде неопитна и наивна, тя не вижда в него лицемерието, пълната липса на опит в нормалното общуване, не вижда пълната загуба на човешки облик в стремежа на Амброзио да докаже на всички, че е посочен и докоснат от Бог да е над всички. Не вижда самовлюбената му убеденост, че е призван да наставлява, съди и заплашва хората от позицията си на богоизбран. А единственият й щит срещу покварата зад благочестивото лице на Амброзио е нейната безкомпромисна добродетел.

Но Антония не е единствената, привлечена от привидното съвършенство и блясъка в красноречието на Амброзио. Тук някъде е и Матилда, готова на всичко, за да е до своя любим Амброзио, дори и да се вмъкне в манастира му, преоблечена като монаха Розарио.

Коя обаче е истинската Матилда? Или може би трябва да попитаме КАКВО е Матилда и какво подклажда тази нейна безумна страст и преклонение пред Амброзио, желанието да го проследва на всяка цена, където и да отиде той? Дали всъщност тя не е тук, за да го унищожи? За да докаже, че той не е това, което другите виждат в него, още по-малко пък това, което сам копнее да бъде.

„Монахът” на Матю Грегъри Луис е класически готически роман. Може би малко старомодно звучащ след толкова години, но все така завладяващ по един безкомпромисен начин, навяващ асоциации с автори като Едгар Алън По и Оскар Уайлд например. Написан е само за 10 седмици, докато Матю Грегъри Луис скучае в Хага. Когато излиза за пръв път през 1796 г., романът е заклеймен като скандален, еретичен и богохулен, оскърбителен за католицизма и Бога. Със сигурност не е било лесно да се преглътне подобна история, в която религията и сексът са в толкова тясна връзка. Авторът на практика създава една приказка за възрастни, в която има всичко – и религия, и секс, и фантазия, и ужаси. Жанр, донесъл световна слава векове по-късно на автори като Кен Фолет например.

Да, Амброзио е чудовище, пристрастено към секса до болезненост. Егоистично чудовище, зло, изпълнено с омраза към жените, които не може да си позволи да има, но и към тези, които има, а и към себе си – такъв, какъвто е избрал да бъде. Той е насилник и убиец. Той е всичко, което един човек на Бога не трябва да бъде. Но в същото време той е може би и жертва. Жертва на демони, изпълзели от мрака, за да заличат светлината в него – светлината, от която се страхуват.

А дали?

Дали отец Амброзио е жертва на Дявола или е просто лицемер, способен красиво да говори за вярата, но не и да я следва? Дали демонът не е само едно удобно извинение за покварата в душата му?... Дали демонът всъщност не е човешкото у него, неспособността да се издигне над себе си, над плътското, над нагона?...

Където има гордост, няма място за вяра. Вярата вирее само там, където има смирение. А проблемът с лицемерието е бил особено голям в епохата, в която твори Матю Грегъри Луис. Самият той споделя, че след излизането на книгата страда от тревожност и страхове заради множеството критици и негативните реакции. Нищо чудно. Справил се е чудесно в желанието си да разобличи католическото варварство, вилнеещо в Мадрид през Средновековието. Днес обаче романът му е смятан за една от най-успешните книги, филмиран е няколко пъти.

„Монахът” е един истински шедьовър на готическия хорър, с отчетливи и дръзки еротични елементи. Произведение, което всеки почитател на класическия ужас, познат ни от „Дракула” на Брам Стокър например, ще оцени по достойнство. В него има всичко необходимо за класически готически роман. Има покварени монаси, невинни девици, тайнствени манастири, обитавани от духове замъци, призраци, черна магия, демони, мрачни подземия, дяволски крипти, диаболизъм, изтезания и убийства. Всичко това – на фона на мрачна средновековна атмосфера, от която косите настръхват, а кръвта се вледенява.

Семейството е на първо място. Винаги!!!

 

Никой не е прекалено възрастен за една книга с добра мистерия, а романът „Братовчедите“ на Карън Макменъс е точно такъв.

Обри, Мили и Джона Стори са трима младежи, които макар и от една кръв, почти не се познават. Всеки от тях си има своите планове за лятото, когато получават по едно странно писмо от баба си Милдред, която никога не са виждали, но чийто образ присъства в живота им откакто се помнят чрез спомените на родителите им. Покана да работят едно лято в курортния комплекс на фамилията Стори. Милдред е мистериозната баба, която някога, преди години, пак с по едно писмо само, е лишила от наследство и четирите си деца и е прекратила всякакви контакти с тях. „Знаете какво направихте!“ е последното, което децата ѝ получават от нея като послание. Днес обаче тя сякаш е решила да даде шанс на внуците си.

Естествено, че тримата не са въодушевени, но нима имат избор, когато са заложени баснословни богатства? Това може би е единствената опция наследството да се върне в ръцете на Стори преди да е станало твърде късно.

Докато проследяваме живота на тримата тийнейджъри в курортния остров, всъщност малко по малко надникваме и в миналото, в живота на техните родители, когато са на същата възраст и когато нещо в семейната история жестоко се обърква. Лятото, след което Алисън, Андърс, Адам и Арчър остават без майка и наследство.

„Братовчедите“ е различна от предишните романи на Карън Макменъс. Сякаш по-дълбоко замислена, нищо, че ухае на лято и плажове и звучи като колежански купон.

Това е история, в която сякаш всеки има какво да крие и всичко е свързано с останалите по някакъв начин. Семейство Стори е натрупало солиден товар от тайни, провали, неосъществени мечти, разочарования и не добре погребани амбиции. И не всички са от кръвната линия. Защото Милдред си има второ семейство, събрано сред най-близките ѝ служители, които са с нея от десетилетия и също имат за какво да мислят и упорито да се опитват да крият на всяка цена.

Дори тримата братовчеди са всеки със своя си товар от неща, за които да не може или да не смее да се довери на останалите. Напрегнати семейни отношения на ръба на разрива, отчуждение, твърде много мълчание за важните неща, твърде много огорчение има у всеки и то сякаш се предава през поколенията, а началото се губи някъде в миналото, на един малък и неуютен плаж, ако се вярва на малкото информация, с която младежите разполагат.

Какво, по дяволите, се е случило на този плаж?!... Каквото и да е било, то очевидно все още е тук, но поне има шанс да бъде осветено и може би разрешено.

А всъщност чия е идеята тази история отново да бъде разровена? Защото Обри, Мили и Джона още с пристигането си на луксозния остров Гъл осъзнават, че идеята май въобще не е на отчуждената им баба Милдред, която е изненадана от появата им не по-малко, отколкото те от неочакваната ѝ покана да работят в курорта за лятото. За сметка на това някой много държи тримата да се разкарат от острова възможно най-скоро и е готов дори да им плати, при това щедро, за да си тръгнат.

Романът е написан от името на тримата братовчеди плюс осемнадесетгодишната Алисън, което може да е малко объркващо на моменти. Понякога се налага да се върнеш малко назад, за да си припомниш в чия глава надничаш в момента. Някои ти стават симпатични от пръв поглед и първа дума, други – не. Историята скача ту в съвременността, ту в онова последно лято на средното поколение Стори, след което се оказват лишени от наследство, отхвърлени и сами. И дори това не успява да ги обедини в следващите години. Защо ли?

Перспективите непрекъснато се променят, за да създадат по-точен поглед върху събитията – похват, типичен за романите на Карън Макменъс, която българските читатели вече познават, благодарение на романите ѝ „Един от нас лъже“, „Един от нас е следващият“, „Двама могат да пазят тайна“ и „Накрая ще ме довършиш“. Всъщност донякъде именно това прескачане от един към друг герой, от една гледна точка към друга, е едно от очарованията на мистерията.

От друга страна, Карън Макменъс създава един пейзаж почти като от филм на Хичкок и го населява с ексцентрични образи, след което започва малко по малко да вади на повърхността малки късчета минало, с които постепенно разкрива невидимите нишки, парченцата от пъзела, свързващи всички герои, за да изкара на повърхността една измама, засегнала три поколения.

А най-хубавото е, че когато накрая затворите книгата, може би все пак ще я отворите отново, за да се уверите, че сте прочели точно това, което сте прочели като финал. Не го очаквахте съвсем, нали?

"Идиотът в мен" - запознай се с останалите, които живеят в теб

 

"Идиотът в мен" по БНР - Радио Видин

Във време, в което имам все повече поводи за тревоги и поводи за безсъние, може би е време да сменим гледната точка и да погледнем към себе си. И не просто към себе си, а към идиота в себе си. Повечето от нас имат поне един такъв. Останалите не си признават.

Ако вярваме на неизвестните гении на социалните мрежи, трудно се живее, когато в теб съжителстват истерик, флегматик, алкохолик, злодей и някакъв неизвестен тъпак, който непрекъснато повтаря „Веднъж се живее!”. Всички тези образи, плюс един идиот в добавка, сякаш живеят у един клошар – главният герой на романа „Идиотът в мен” на Радослав Младенов.

Гого Клатев е един добронамерен клошар по професия и по душа, защото да си клошар всъщност не е толкова зле. Животът му на бездомник обаче отива по дяволите заради един нацепен кокоши кокал и нещата бързо излизат от контрол, втурвайки се в безумни обрати и ситуации, колкото пародийни, толкова и близки до реалността. Всъщност, ако се огледаме, не е ли пародията отдавна част от живота ни?...

Написан на ежедневния ни език, романът се чете бързо и лесно, чак пристрастяващо, защото безумните на пръв поглед образи в него, откровенията – някъде на ръба между депресивното и комичното – и не на последно място каскадьорското темпо на историята, която повлича и главният герой Гого Клатев, и читателя, са идеалното съчетание от условия за максимално удоволствие. Безобидният и странно интелигентен по леко налудничав начин Гого се задавя на улицата с един глупав кокал, и това преобръща живота му. Без да прави абсолютно никакво усилие, а донякъде и без да гори от желание, се оказва в болница, събужда се в трезора на важна партийна банка, арестуван е, освобождаван е, само за да го приберат отново в неподвластна на желанията му поредица от нелепи събития. А той иска просто да си бъде клошар! Само че съдбата има други планове за него и шантавата поредица от хора, с които го среща случайността. Например да го качи на върха на държавата и абсурда (то пък все едно има разлика между двете!), ако се налага – дори насила, но и преди това да го прекара през травматологията, моргата, ареста, една гумаджийница, банка, партийни неволи и свои и чужди неудачи.

„Идиотът в мен“ е юбилеен роман на Радослав Младенов, с който той отбелязва, както сам казва, двайстата година от началото на творческата си лудост. В него с по приятелски груба ирония, пиперлив език и майсторско чувство за хумор се прави една подробна дисекция на родното общество и на абсурдността, която често пъти съпътства ежедневието ни, та дори сме спрели да я забелязваме като че ли, а идеята на автора е повече от семпла и на пръв поглед лесна за следване – „Осмей първо себе си, и чак тогава – останалия свят!“ На втори поглед установяваш, че да се надсмееш над себе си май е много сложна задача, на която не всеки е способен, особено пък по такъв майсторски начин. Иска се особен вид душевност и талант, подобен на този на Гого Клатев, който не вярва, че някой се интересува от мисловните заключения на пропаднала личност като него.

Кой всъщност е Радослав Младенов? Роден през 1956 г. в София, той е автор на романи, разкази и пиеси, една от които – „Разкош от мизерия“ години наред се играе на сцената на Младежкия театър „Николай Бинев“. Освен това обаче е и „човек от системата“. Талантът си за писане открива, докато все още работи в МВР, само за да се превърне в един от най-добрите писатели криминалисти у нас. Сам казва, че има над тридесет години в контраразузнаването, но винаги мечтаел да пише. Започва с един разказ, в който за пръв път оживяват героите му Кънчо и Пантерата Стойнев, за да стигне до десет книги за двайсет години, а за обект на историите си използва хората и случките, с които го сблъсква работата му и собственият му опит. Целта му е да покаже, че в МВР работят и такива хора – талантливи, интелигентни, адекватни към ситуацията, с чувство за хумор и (само)ирония. Част от заглавията му са „Готино е да си тъп“, „Каръкът в мен“, „Триумфът на лудите глави“, „Власт, мераци и малка дупка от куршум“, „Шаш и паника“ и други.

Негови текстове могат да бъдат открити и под псевдонима Антъни Флеч.