Френският психолог Анес Мартен-Люган решава да опита нещо
ново, пишейки романи, и смело може да твърди, че ѝ се получава. Нейната тайна е в умелото улавяне на
емоциите, в таланта ѝ да пристрастява читателя, да го превръща в част от героите си. Защото тя
пише за хора като своите читатели. За влюбени, наранени, четящи, самотни… За
оцелели и оцеляващи. Нейните герои са емоционални и раними, деликатни и
симпатични. Сякаш ги познаваш и то не от вчера, и наистина искаш да им се
случват хубави неща.
Може би вече сте попадали на романа „Щастливите хора четат
и пият кафе“, в който главната героиня Диан току-що бе изгубила съпруг и дъщеря
в ужасяващ инцидент и трябваше да се справя с последствията от това. Трябваше
да спасява опустошената си психика и сърцето си. И тя го направи, заминавайки
от родния си Париж за близката, но много различна Ирландия, за да се опита да
започне начисто, доколкото е възможно, ако изобщо е възможно. А в Ирландия срещна
Едуард.
В края на романа тяхната история изглеждаше напълно
завършена, макар и не по най-добрия начин – точно като в живота. Понякога и
всъщност доста често, нещата се случват именно така и няма кой да го знае
по-добре от един дипломиран психолог. Въпреки това поне в книгите краят трябва
да е щастлив. Така сме свикнали. Затова можем да въздъхнем с облекчение –
продължението е факт, Диан има своя втори шанс, Едуард също.
„Влюбените в книгите никога не спят“ е продължението от
което тяхната история може и да нямаше нужда, но читателите на Анес
Мартен-Люган имаха.
Изминала е една година от завръщането на Диан от
Ирландия. Намираме я отново в Париж, където току-що е станала единствен
собственик на книжарницата с необичайно име „Щастливите хора четат и пият кафе“,
дала името и на първия роман на Анес Мартен-Люган. Успяла е да се пребори със
собственото си семейство за своя малък книжен уют, за възможността сама да
решава от какво имат нужда и тя, и книжарницата, а до нея както преди е
верният, макар понякога дразнещо провокативен, шумен и пъстър Феликс.
Работата в книжарницата е единственото, което спасява
Диан от ново потъване в депресия. Тя иска да докаже, че е достатъчно силна да
живее с раните си без да ги забравя, да ги приеме и да се справи с последствията
от тях, точно както в предишния роман, където същият порив я отвежда в Ирландия
при Едуард. Днес това желание да поеме дъх я е върнало обратно във Франция. Време
е за нова крачка. Има още хора, пред които да се доказва, но преди всичко пред
себе си, разбира се. Всъщност най-вече и единствено пред себе си.
С помощта на приятно смахнатия Феликс нещата в
книжарницата потръгват. Потръгват така добре, че Диан дори успява да диша с
една идея по-леко, макар товарът от болезнени спомени да е все така смазващ. Е,
продължава да пуши и да пие кафе с темпове, които стряскат, но всичко останало
изглежда наред. Диан е готова дори да се остави в ръцете на Феликс, който е
взел твърде присърце задачата да върне своята приятелка обратно в живия живот,
да ѝ осигури
нови преживявания и най-вече срещи с мъже. Ентусиазмът му е леко задушаващ, но
неукротим.
И когато през вратата на книжарницата влиза Оливие, той
изглежда и звучи като почти всичко, от което Диан има нужда в момента. Той е
онова, от което сърцето ѝ има нужда, за да се възстанови.
Докато Едуард не се появява в Париж.
Не, той не търси Диан. Цяла година не е отговарял на
съобщенията ѝ, не е приемал позвъняванията ѝ. И двамата са приели, че общата им история е стигнала до
логичния си тъжен край. Не е болка за умиране на фона на далеч по-страшните
неща, които се случват понякога. Само че този път Едуард изглежда е човекът,
който има нужда от своето бягство, от своето търсене на смисъл, а двамата
заедно имат нужда от малко по-различен край. Нима повярвахте, че нещата са
приключили?...
Анес Мартен-Люган ни поднася една история, която звучи
толкова човешки, че чак е реална. Не е необходима – читателят винаги може да
спре да чете историята на Диан и Едуард още след първия роман, – но е идеалното
продължение за онези, които не могат и не искат да приемат, че в книгите краят
може да не е щастлив, любовта може да не е всесилна. Едно продължение, което не
е от значение, но стопля. Като комбинация от чаша кафе, скъпа цигара и хубава
книга.
И все пак една вратичка отново остава отворена. Ами щастливият край за Оливие?...
Няма коментари:
Публикуване на коментар