По-странни времена

Хана Уилис, доскоро Хана Дринкуотър, е в процес на развод с неверния си съпруг Карл, патологичен измамник, от чиито изневери ѝ е писнало и чиято къща съвсем наскоро някак случайно е подпалила. Без пари е, с незавършено образование и никакъв опит, но с гордост в излишък. И е решена да направи нещо, което никога досега не ѝ е хрумвало – да си намери работа! Но за жена, която цял живот е била добре осигурена без да се налага да полага усилия за това, освен да е мила, усмихната и кротка, намирането на нормална работа, с която да не умре от глад, си е сериозно предизвикателство, а раболепните богати приятелки изведнъж си намират по-важни за правене неща от това да се занимават с проблемите на Хана.

И тя няма друг избор, освен като нормалните хора в безизходица и без пари, да тръгне на интервюта за работа. По-точно тръгва на едно, започнало с кандидат самоубиец на покрива на бивша църква, който всъщност не държи да умира, а просто минава през понеделнишката си служебна рутина, и приключило с прострелян крак. Не нейният крак, слава богу, а този на Винсънт Бейнкрофт – бивша медийна акула и настоящ зловещ пияница с възпитанието и очарованието на диво прасе, неясно как и защо натресен преди няколко месеца за главен редактор на вестник „По-странни времена“ от собственичката – тайнствената госпожа Харнфорт!

Според официалната информация „По-странни времена“ е вестник за необяснимото и необясненото, за странното и причудливото. Иначе казано, за всичко откачено, което някога може да хрумне на някого. Ако вярвате, че тоалетната ви е обладана от Сатаната, че съседът ви е извънземно или че папагалът ви е прероденият Елвис Пресли, значи със сигурност това е вашият вестник.

Това е вестникът на откачените, както екипът не особено дружески нарича аудиторията си без да си дава сметка, че май и повечето му членове са съвсем същите. И в момента същият този екип си търси Нова Тина, тоест заместник редактор. Седма или осма по ред, но кой ти ги брои! По-точно търсят си човек, който да стои между тях и Винсънт Бейнкрофт, защото иначе може да се наложи да го убият, ако преди това той не бъде така добър случайно да се очисти сам – дали с алкохол, дали с невнимателно боравене с допотопния колекционерски пистолет, към който изпитва особена привързаност.

Те още не го знаят, но търсят Хана. Хана не го знае, но се оказва, че търси точно тях. Смахнатите типове от редакционния екип на „По-странни времена“ се оказват точно това, от което скучната бивша трофейна съпруга има нужда, за са отвори очи за света такъв, какъвто не го е и сънувала. Не че има нужда да разбира, че чудовищата съществуват, но е добре да го знае, нали.

И докато Хана още не може да разбере назначена ли е на работа или не, трагедията се случва. Не, Винсънт Бейнкрофт не умира. Това не би било определено като трагедия от никой, който го познава. Умира едно малко странно момче, чиято мечта на живота е да работи в „По-странни времена“.

Добре де, едно ДОСТА странно момче! Малко странните хора не искат да имат нищо общо с вестника, още по-малко пък с Винсънт Бейнкрофт. От вестника и Бейнкрофт биват привлечени само хора със сериозни отклонения.

Важното е, че нещата много, ама много бързо и още по-опасно се объркват. Става ясно, че из Голям Манчестър беснее истинско чудовище, контролирано от друго такова в човешки образ, което планира да наруши вековни правила. Двамата убиват и отвличат хора, а единствените на пътя им са не особено стабилните емоционално типове от редакцията на вестник „По-странни времена“.

Романът „По-странни времена“ на писателя Си Кей Макдонъл е за всички, които харесват хумора на сър Тери Пратчет например. В него, точно като в романите на Пратчет, лудостта е много по-близо до истината, отколкото предполагаме и ни се иска да признаем, а най-откачените герои се оказват най-здраво стъпилите на земята.

Зад псевдонима Си Кей Макдонъл стои ирландският писател, бивш стендъп комик и телевизионен сценарист Кейм Макдонъл, а „По-странни времена“ е първият роман от поредицата със същото заглавие, за която вече има сключен договор и за заснемане на филм.

Той идва - "Фантом"-а на Стив Кавана

БНР Радио Видин

Романът „Фантом“ на писателя Стив Кавана е от онези, които трябва да започваш с възможно най-малко предварителна информация. Това гарантира не просто интересна история, а истинско шеметно приключение като спускане с екстремно влакче.

Той е от романите, в които никога нищо не е сигурно, най-малко пък краят. Тъкмо си мислите, че вече предугаждате развръзката, когато всичко поема в съвършено нова посока и уж сигурната развръзка се оказва поредната игра с ума на читателя.

Това е история за писатели, издатели и книги, от която разбираш, че светът на голямото писане понякога може да бъде и смъртоносен, а въображението може да прескочи границата с реалността и да започне да убива. По-точно това е история за един писател-фантом, около който тайните са повече от здравословното количество. Той е Джей О. Льобо!

Той е феномен. За него е важно да знаете три неща:

1. Полицията се опитва да го обвини в убийство.

2. Никой не знае кой се крие зад името Джей О. Льобо.

3. Ако мислите, че знаете кой е той, значи идва, за да ви превърне в жертвата в следващия си роман. Ако никой не се опитва да ви убие, значи грешите в подозренията си.

Джей О. Льобо продава милиони копия от всяка своя книга, но дори издателят му няма представа кой е, и по-добре, защото – оказва се – който се доближи до истината, неизменно умира. Дали целта е само да се запази личното пространство на автора и да се предизвиква читателския интерес чрез щипка мистериозност или талантливият автор на смразяващи трилъри има нещо по-голямо за криене? И дали сам не е дал насоки към тайната си в своите бестселъри? Тайни, които си струват да бъдат пазени с кръв.

Както казва един от полицаите в романа, „първите книги нерядко са автобиографични, независимо дали авторът го прави преднамерено“. А какво се крие в първия роман на Джей О. Льобо? Убийство, разбира се.

Докато мистерията около хитовия писател се заплита все повече и повече, едно семейство е напът да се разпадне под тежестта на проблеми, познати на много двойки. Пол Купър и съпругата му Марая са женени едва от две години, но вече са успели да се отчуждят повече, отколкото са допускали, че е възможно. Докато Пол отсъства все повече и повече от вкъщи, потъва в работата си и се затваря в себе си, Марая – точно според клишето – намира утеха в обятията на Дарил, инструктор по гмуркане и сервитьор в местния кънтри клуб. Логичната връзка е разводът, който изглежда неизбежен до момента, в който Марая намира в кабинета на съпруга си банково извлечение и разбира, че има поне двадесет милиона причини да го ненавижда.

Във „Фантом“ сякаш няма симпатичен герой – всеки носи по нещо, което кара читателя да не може да се привърже, да подозира, да се съмнява. Всеки е наранен и огорчен. Всеки крие твърде много от другите. Всеки е слаб по своему. И всеки може да е Джей О.Льобо или иска да е, но готов ли е да плати цената?

В трилъра на Стив Кавана всички герои имат толкова много тайни, че им трябва цялото време на разказа, за да ги разкрият, а обратите започват буквално от първите страници и продължават до самия край, оставяйки читателя зашеметен и несигурен. Няма ли още нещо там зад ъгъла? Зад последната страница? Всичко ли излезе наяве в крайна сметка?

„Фантом“ е опит на Стив Кавана да избяга от литературния образ, с който всъщност се наложи в криминалния жанр преди години – този на адвоката и бивш измамник Еди Флин, макар че и във „Фантом“ Еди наднича иззад един ъгъл, колкото да напомни за себе си.

Накрая може би трябва да се запитаме дали пък Стив Кавана всъщност не пише този роман за себе си? Няма начин да не си зададем въпроса как изобщо му хрумва подобен сюжет. В крайна сметка името Стив Кавана също е псевдоним – един от няколкото, под които пише северноирландският адвокат Стивън Мърнс, автор на романи в жанра съдебен трилър и криминале. Или поне така твърди той.

"Флорънс и Джайлс" - една смразяваща призрачна история в летните горещини

Лято е, горещо е, така че може би е време за малко разхлаждане с едно смразяващо четиво, от което побиват ледени тръпки. Четиво, издържано в традициите на класическия готически роман на ужасите, в който призраците са навсякъде, а мракът е населен със страхове и свръхестествени врагове, а границите между реалност и фантазия са размити до неузнаваемост.

Годината е 1891-а. Дванадесетгодишната Флорънс и деветгодишният ѝ брат Джайлс откакто се помнят живеят в провинциалната изолираност на Блайт Хаус – отдалечено имение в Нова Англия. След смъртта на родителите им при трагичен инцидент грижата за тях е поел мистериозният им чичо, когото никога не са виждали и който очевидно изобщо не се интересува от тях. Грижите за двете деца съответно са поверени на икономката госпожа Граус, готвачката Мег и прислужникът Джон.

Романът „Флоранс и Джайлс“ на английския писател Джон Хардинг е разказ от първо лице на Флорънс, а гласът на момичето е толкова завладяващ, че още с първите няколко изречения читателят свиква с него, става познат като гласът на отдавнашна позната. Едва по-късно може би той ще си даде сметка, че Флорънс може и да е само на дванадесет години, но в нея вече има нещо смущаващо, дори плашещо на моменти и това е хладният ѝ ум.

Тя е може би малко странна самотница, дори коварна на моменти, която е оставена просто да съществува в мрачното имение без никой да се интересува от бъдещето ѝ извън преките си задължения да е нахранена и добре облечена. Единственото удоволствие в живота си тя намира в книгите от изоставената прашна библиотека на Блайт, където никой не влиза. Флорънс обича книгите почти толкова, колкото обича малкия си брат, и увлечението ѝ по писаното слово граничи с пристрастяване. Това е нейното малко бягство от безкрайната сивота на скучното ежедневие в имението. Харесва Дикенс и Тролъп, но абсолютният ѝ фаворит, разбира се, е Уилям Шекспир.

Книгите са най-голямата ѝ тайна откакто се е научила да чете сама, след като всички категорично са отказали да я научат. Че Флорънс умее да чете не знае и не бива да научава никой, особено чичо ѝ, от чийто гняв всички се боят без да могат да обяснят защо. Чичото има малко изисквания по отношение възпитанието на двамата си племенници, за които очевидно не желае да отделя от времето си, и едно от тях е момичето да не бъде ограмотявано.

За Джайлс обаче училището е неизбежно, така че в крайна сметка е изпратен в града, където бързо става ясно, че не успява да се впише в суровата среда, и скоропостижно е върнат в имението. И ето че се налага наемането на гувернантка. Всъщност на втора такава, след като първата загива мистериозно в близкото езеро. След смъртта на вятърничавата госпожица Уитакър в Блайт Хаус пристига госпожица Тейлър, която сякаш моментално хвърля мантия от мрак и заплаха над малкия свят на двете деца. Внезапно историите за призраци стават реалност и всички ужаси от романите в библиотеката като че ли оживяват. Започват да се случват странни, зловещи неща, а в центъра на всичко е нищо неподозиращият Джайлс. И Флорънс е единствената, която може да го спаси от демона край леглото му, може би с мъничко помощ от наивния добряк Тео Ван Хузиър – съседското момче с твърде крехко здраве, с което не съвсем по свое желание се сближава.

Романът „Флорънс и Джайлс“ е наистина завладяваща и подобрена версия на „Примката на призрака“ – готическата история за призраци на писателя Хенри Джеймс. Онези, които са чели „Примката на призрака“, вероятно вече виждат откровените препратки между двете истории и реверансът, който Джон Хардинг прави към автора на оригиналния сюжет. Флорънс и Джайлс вместо Флора и Майлс. Имението Блайт Хаус вместо имението Блай. Госпожа Граус вместо госпожа Гроус. Джон Хардинг не се опитва да избяга от оригиналната история – дори напротив. Неговата заявка е, че пише подобрена нейна версия, но дали е такава или всъщност се е получила съвършено нова и не по-малко завладяваща призрачна приказка, читателят сам ще прецени.

Милостта, от която всички се нуждаем

За прехода в България вероятно вече е писано повече, отколкото може да бъде прочетено. Едва ли ще сгреша, ако кажа, че всеки от нас може да напише свой роман, да разкаже поне няколко истории и повечето няма да са леки.

Една такава история разказва Силвия Томова в романа си „Милост за приятелите“. Докато в предишните си романи обръщаше поглед към миналото, то в „Милост за приятелите“ нейното внимание вече е насочено към времето, в което живеем, а позицията ѝ е повече от категорична, лишена от романтика и драматизъм. Тя поглежда към съвремието с широко отворени очи, решена да отбележи всяка щриха, дори най-невидимите.

Без излишен сантимент, без опит да прикрие грозните белези, оставени върху душите на хората, „Милост за приятелите“ е история за една малка момчешка банда от Китен. Стефан, Андрей, Димо Къдравия, Стьопата, Стенли и Анатоли са група момчета с големи амбиции, кроящи планове за световно господство, докато ритат топка на брега на морето и се готвят за бляскавото бъдеще, което по право им се полага като на всяко дете. Китен е само стартовата площадка, от която трябва да излетят, всеки към своята лична вселена за превземане. Всичко е познато и уютно, докато детството малко по малко не се пропуква и през пукнатините истината за времето, в което живеят, започва да заразява душите на момчетата, да убива илюзиите им една по една, задушавайки ги в примки от смъртоносна сива реалност. И приятелите бавно и неусетно започват да се превръщат в уморени страхливци и предатели. Предатели на самите себе си, все по-нуждаещи се от милост. Точно като родителите си преди тях.

„Милост за приятелите“ е подробна и безжалостна дисекция на т.нар. преход, който всички посрещнаха с надежда и ентусиазъм, с идеализъм и устрем, но и който в крайна сметка разби на парчета всичко. Преходът, ограбил първо физически, а после и душевно онези, които повярваха в него и се опитаха да го изнесат върху раменете си. Романът вади на показ всички онези малки рани, които в продължение на години понасяха хората в името на някакво неясно, уж по-добро бъдеще, и голямата незаздравяваща рана, в която в крайна сметка се превърнаха и която обществото все още носи. В него няма големи планове и очаквания, освен провалените, няма други мечти, освен непостигнатите. Онези, които всички изгубихме някъде по пътя, подобно на предвожданите от Мойсей роби.

Но това е и роман за друг вид преход – онзи от детството към възмъжаването, който обаче не успява да създаде от нас хората, които искаме да бъдем. Преход, по време на който с разочарование установяваш, че ужасно си се отклонил и си стигнал не там, където си искал, или дори въобще не си мръднал. За усещането, че вместо да вървиш напред, си тъпкал на едно място и само си затъвал, губейки достойнството си, докато си оцелявал ден за ден.

Изчистен от идеализъм поглед право в лицето на истината за времето, в което попаднахме всички след 10 ноември 1989 година, „Милост за приятелите“ е история за разочарованието – от другите и от себе си. За отвращението. За горчилката от провалените житейски планове. За разбитото приятелство. За умъртвените надежди, несигурността и безсилието. За неслучилото се бъдеще – общото и твоето собствено. За поколението, което се изгуби някъде по пътя, но преди това изгуби всичко свое. За осъзнаването, че не си това, което си мислел за себе си, още по-малко пък си онова, което си искал да бъдеш, и че въобще не си сигурен чия е вината, но знаеш, че е твърде голяма, за да е само твоя.

Не на последно място, „Милост за приятелите“ всъщност наистина е молба за милост. Милост за истинските жертви на противопоставянето в обществото, на разделението, което отваря все повече и все по-дълбоки пропасти току под краката на хората. Милост към онези, които времето изтръгна от мястото им, но не за да ги посади на по-благодатна почва, а за да ги пусне по теченията да оцеляват както могат, ако могат, борейки се за парчето хляб. Роман, който задава въпроси, но и дава отговори. И на свой ред убива илюзии.