Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж

Има книги, които звучат като закъсняло извинение. Други са като пиянски монолог в два след полунощ. „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ на френския писател Фредерик Бегбеде е и двете едновременно. Тя е своеобразен негов автопортрет, рисуван сякаш с премигващ неон, доза цинизъм и плахо чувство за вина.

Макар да е родом от Гаскония, Фредерик Бегбеде не е д`Артанян. Въпреки това не може да се отрече, че животът му е пълен с приключения, а книгите му винаги са предизвиквали, ако не скандали, то поне дискусии. Не прави изключение и неговата „изповед“.

В нея той вече не е онзи излъскан светски хлапак от „9.99 евро“, а е мъж, който на всяка цена се опитва да се впише в епохата на културна коректност, но в крайна сметка остава безпомощно застинал в собствените си навици, желания и страхове. И той признава слабостта си. Знае, че светът се променя, но осъзнава, че самият той не може. Не разбира защо, а и като че ли не иска да знае. Променил се е достатъчно, колкото да оцелее поне физически. Спрял е наркотиците, ограничил е алкохола, опитва се да внимава поне какво говори, ако не какво пише, оправдава се за грехове, които не помни да е извършил… Балансирайки по тънката линия между самосъжалението и самоосъзнаването, той не се притеснява да направи дисекция на собствените си пороци и борби, да сподели паденията си, но и върховете си, да разкаже за търсенията си – успешни и не чак толкова.

Именно тази откровеност е вероятно най-силната страна на книгата. Интимната честност. С ирония, която на моменти прераства в почти болезнена самоирония, авторът разказва за невъзможността да се откъснеш от клишетата на мъжествеността, от старите еротични сценарии, от навика да поглеждаш жените през калейдоскопа на собствените си комплекси. Всичко това понякога кара читателя да се смее, друг път да се дразни. А Бегбеде сякаш преднамерено провокира: признава пристрастия и слабости, които вече не са на мода, дребни предразсъдъци, заради които днешните поколения с удоволствие биха го „канселирали“ с едно щракване. И в това има нещо необичайно смело, макар и не винаги симпатично.

Но както самият автор казва, това, че се изповядва в една книга, не му гарантира опрощение, а и той не го очаква – нито за себе си, нито за другите. В „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ той просто се опитва да разбере себе си. Така или иначе, налага му се да спре със саморазрушението, ако иска да оцелее, защото с годините поносимостта на човек към наркотиците и алкохола става все по-слаба, а махмурлукът и абстиненцията – все по-продължителни. И на всичкото отгоре им е минала модата, както се оказва. Само че как се оцелява без пороци в един свят, сякаш изграден и крепящ се върху тях? Как оцеляваш в безумието на съвременността без да прибягваш до вредни навици?

Един от начините е като пишеш, защото да говориш често пъти се оказва лоша идея. Бегбеде сам се убеждава в това, когато една сутрин през 2018 г. къщата му осъмва нашарена с графити заради негова реплика. А ако той може нещо, то това е да пише. С неподражаемия си хумор слага на масата всичко, което си е мислил през годините за нещата и хората, формирали го като човек, мъж и… зависи кого ще питате… като негодник. За лудостта и блясъка на света и смирението, спокойствието и дори очарованието, които можеш да намериш в морската пехота например, за желанието едновременно да си част от безумието и да излезеш от него, за лицемерието, алчността, предимствата и недостатъците на славата.

Под повърхността на ретро мъжкарския нарцисизъм обаче прозира по-дълбока тревога. Прозира страхът да не останеш ненужен, невидим, безсмислен в свят, който вече няма нужда от твоите похвати за съблазняване и самооправдание. Тази тревога превръща книгата в повече от забавна изповед – тя е диагноза на едно поколение, което внезапно се оказа анахронично.

„Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ не е манифест и не е покаяние. По-скоро е сприхав дневник на човек, който не желае да се преструва, че е по-добър от онова, което е. Вероятно не всички ще я харесат, а не е и нужно. Във всеки случай, в свят, в който всички се надпреварваме да демонстрираме класа и добродетели, е повече от освежаващо човек да види някой, който доброволно развява собствената си смешност и не се срамува от това.

Така че „Изповедта на един назадничав хетеросексуален мъж“ е чисто и просто Фредерик Бегбеде такъв, какъвто го познаваме: и непоносим, и очарователен, но накрая – неусетно близък. Толкова близък, че дори не можете да се разсърдите, когато напуска сцената, пожелавайки ви: „Приятен апокалипсис!“

"Гаснеща светлина" над Абърдийн

Според всички негови колеги, детектив-сержант Логан Макрей, познат още като „Лазар“, от Грампианската полиция в Абърдийн е много добър полицай. Е, поне според повечето от колегите му. Както се очаква, има и такива като детектив инспектор Нейпиър, които са намразили Логан от пръв поглед и половин дума. Надхвърлиш ли едно определено ниво на професионализъм, започваш да дразниш разни хора. И когато операция по разкриване на склад с крадени стоки под ръководството на Логан се обърква фатално, а един полицай от екипа е ранен смъртоносно, Нейпиър с удоволствие праща дразнещата „звезда“ в Отряда на издънките под ръководството на почти толкова дразнещата инспектор Робърта Стийл.

Забавен, често пъти брутален, но и изненадващо трогателен на моменти, романът „Гаснеща светлина“ на шотландския писател Стюарт Макбрайд е пълен с черен хумор и воняща на евтини цигари умора. Една история за група не особено изрядни ченгета, винаги някъде на ръба на припадъка от изтощение, но пък отдадени на работата си повече от необходимото. Очукани, нащърбени като стар порцелан, загрубели от ежедневния сблъсък с човешките пороци, те въпреки всичко все още намират сили и мотивация да продължават да се борят за закона, а понякога и за справедливостта. Защото законът не винаги означава справедливост, както знаем.

Инспектор Стийл сякаш си е поставила за задача да изпокъса всички нерви на Логан дори само с начина, по който изглежда, а той е сред най-незначителните ѝ недостатъци. Истински слон в стъкларски магазин, тя гази всичко по пътя си. Добро възпитание, професионална етика, деликатност, работно време и лично пространство за нея са понятия по-имагинерни от кентавър. В интерес на истината, трябва да се отбележи, че отношението ѝ е подобно и към самата нея. За нея правилата са препоръчителни, а препоръките – пълни глупости, и пет пари не дава колко развода ще причини сред колегите си с настояването всички да работят денем и нощем. Робърта Стийл има една-единствена цел – да се измъкне от Отряда на издънките с цената на всичко. И ако за целта трябва да лепне убийство на първата удобна отрепка, попаднала пред очите ѝ, е готова да го направи без да ѝ мигне окото.

Моментът е труден не само за Логан, а за цялата Грампианска полиция. Всъщност за тях отдавна не е имало лесни моменти, но това е друг въпрос. Скандалите са навсякъде наоколо, един арогантен градски съветник не спира да уронва престижа на управлението, журналистите дебнат на всеки ъгъл, а като за капак побъркан пироманиак започва да убива цели групи хора, подпалвайки домовете им докато спят нощем. И за да е още по-шарено, някой започва да убива проститутките от доковете на Абърдийн. На всеки четири дни изниква ново тяло, с което Логан трябва да се занимава.

Както може да се очаква, полицията в града страда от познатия в цял свят проблем с хроничния недостиг на кадри, което превръща разследванията в едно нескончаемо денонощно тичане нагоре надолу по улиците без ясна цел. Кого преследват, накъде да поемат, кой е лошият в един свят, в който жертвите имат поне толкова причини да мълчат, колкото и техните убийци?...

Романът „Гаснеща светлина“ е вторият от поредицата за детектив-сержант Логан Макрей. Една наистина солидна, заплетена полицейска история, разкриваща без свян най-гнусните потайности на човешката природа, с някои кратки, но доста реалистични сцени на насилие. Може би твърде реалистични понякога.

Именно насилието и черният хумор в пиперлива комбинация използва Стюарт Макбрайд, за да напомни на читателите, че в света нищо не е черно или бяло, никой не е невинен. Може би затова и героите от романа изглеждат толкова живи. Усещането е, че ако се разходите по улиците на Абърдийн, изпиете една бира в някой местен бар или се озовете някъде по доковете късно нощем, няма начин да не срещнете и разпознаете поне някого от тях.

Авторът Стюарт Макбрайд е шотландски писател, творящ в жанровете криминале и научна фантастика. Роден в град Дъмбартън, на 2-годишна възраст той се премества със семейството си в Абърдийн, където живее и досега. Следва архитектура, но напуска университета, за да започне работа като графичен дизайнер, уебдизайнер и програмист. Започва и да пише – първоначално научна фантастика. Дебютният му роман „Студен гранит“ излиза от печат през 2005 г. и с него всъщност поставя началото на поредицата за Логан „Лазар“ Макрей.

Никой не наранява така, както семейството

БНР Радио Видин

През целия си живот доктор Ирини Харингфорд е живяла с мисълта, че е била изоставена от родителите си. „Подарена“ на леля си. Вярвала е, че майка ѝ и баща ѝ са я отхвърлили, избирайки да оставят в семейството само прекрасната ѝ сестра Елинор.

Романът „Сестра ми“ на Мишел Адамс е от книгите, които през цялото време ти се иска да спреш да четеш, но въпреки това продължаваш, защото засяга твърде болезнени теми, при това ги засяга в дълбочина. В него се говори за семейството, за отхвърлянето, за рани, които само най-близките могат да нанасят. Защото така, както може да не нарани собственото ти семейство, никой друг не би могъл. Лошото е, че точно семейството никой не може да си избира.

А всичко започва някак твърде клиширано – с едно телефонно обаждане. Ел се обажда посреднощ, за да съобщи на сестра си, че майка им е починала и погребението ще се състои в семейното имение.

Ел и Ирини са кръвни сестри, отгледани в различни семейства. На тригодишна възраст Ирини е изпратена да живее с леля си без ясна причина или поне на нея никой никога не ѝ е давал такава, поради което тя вярва, че просто е била отхвърлена от родителите си. Чак когато е вече на девет, тя отново се среща с вече 13-годишната Ел. Лоша идея, както смятат всички, освен Ирини. Ел е буйна, дръзка, дори плашеща и опасна на моменти, готова на всякакви изстъпления, за да защити сестра си. Готова е да лъже, да краде и да наранява жестоко заради нея и до един момент Ирини смята това за привилегия. Помежду им цари странна изяждаща взаимност, в която Ирини има нужда от маниакалното деструктивно поведение на Ел, а Ел се нуждае не по-малко от приемането, което намира само у по-малката си сестра.

Завинаги белязана като нежелано дете, осъдена да прекара детството си в условия на непрестанно отхвърляне и подигравки, единствената сигурност на д-р Ирини Харингфорд  е в щурата Елинор, която постоянно се появява, като че ли само за да сее хаос. Но и да я обича и пази от всичко и всички. Или поне Ирини така си мисли, докато не започва да осъзнава, че в любовта на Ел има нещо тревожно, дори демонично. Тогава между двете започва мъчителна игра на котка и мишка, на криеница и нови бягства. Ролите от самото начало са ясно очертани и никога не се разменят. Ирини бяга, крие се, сменя адреси, телефонни номера и дори работни места, Ел я търси, понякога години наред. Игра, която внезапно приключва с онова среднощно позвъняване. Не е най-подходящият момент Ирини да пита как отново е била намерена.

В интерес на истината, тя не е особено опечалена от смъртта на онази жена. В края на краищата, видяла е за последен път майка си в деня, в който са я „подарили“ на леля ѝ Джемайма. Но надявайки се да получи отговори и да постигне някакво примирие с миналото, тя решава да отиде на погребението, въпреки усещането, че прави грешка. Не заради семейството, което никога не е възприемала като свое такова, а заради Ел. Ел е по-обсебена отвсякога, решена да не допусне сестра ѝ да си тръгне отново. Последният път я е издирвала шест години. Освен това Ел има своите причини да търси същите отговори като нея.

Младата лекарка се оказва права. Със стъпването си там, тя се озовава в капан, от който може да излезе само с правилните отговори. Правилни за кого обаче? Защо Морис и Касандра Харингфорд са решили да се откажат от едната си дъщеря и да задържат другата? Защо са избрали да задържат точно Ел, а не Ирини? Дали защото Ел наистина е била по-обичана, или има по-мрачна причина по-малката да бъде отпратена далеч от дома?... Веднъж попаднала в старото семейно имение, Ирини Харингфорд малко по малко започва да разбира, че заминаването ѝ преди години е нещо повече от онова, което винаги си е мислела, а отговорите, които търси, може би струват прекалено скъпо.

Мишел Адамс е британска писателка, която в момента живее и работи в Лимасол на остров Кипър. Пише в жанра на психологическия трилър и дамската литература, а романите ѝ са разпространявани вече в над 20 държави, включително родната ѝ Великобритания, САЩ, Германия, Гърция и Китай. Нейни статии са помествани във вестниците „The Guardian“ и „Daily Mail“.

На деветгодишна възраст Мишел прочита първия си роман от Краля на ужаса Стивън Кинг и твърди, че от тогава е пристрастена към съспенса. Трилърът „Сестра ми“ е нейната дебютна книга.

Смърт на Ривиерата

Втората световна война все още е болезнен спомен през 50-те, но светът вече прави всичко по силите си да остави миналото зад гърба си. Хората искат живота си отново нормален. Бившият военен пилот Бил Дилън също. За да го постигне обаче, се налага да открие една жена, която не иска да бъде открита. А междувременно по крайбрежието на цялата Френска Ривиера са започнали да изникват фалшиви банкноти. Полицията не успява да се справи, но все пак стига достатъчно далеч, за да разбере, че зад престъпната организация стои поне един англичанин. Тоест имат нужда от друг англичанин, ако искат да разплетат престъпната мрежа.

Ето защо един ден Бил Дилън слиза от ферибота на френския бряг на Ламанша без да подозира, че на борда има още двама души, с които съдбата скоро ще преплете пътя му по неочакван и опасен начин. Двама, които той най-малко би искал да са наоколо, ако ги познаваше. Инспектор Мередит от Скотланд Ярд и сержант Фреди Странг също са на ферибота в преследване на неуловим фалшификатор на пари, чиито следи водят от Лондон към Дюнкерк, а оттам в крайна сметка и към прелестния град Мантон в сърцето на Ривиерата. Добродушният инспектор Блампиньон от местната полиция има нужда от помощ, за да локализира и обезвреди фалшификатора „Чоки“ Кобет, а кой познава по-добре Чоки от инспектор Мередит, който веднъж вече го е арестувал!

Романът „Смърт на Ривиерата“ на британския писател Джон Бюд започва според всички правила на жанра, след което продължава в същия дух. Нищо чудно, като се има предвид, че авторът твори именно в първата половина на ХХ век и това време му е повече от познато.

Независимо от желанието си да не разкриват кой с каква цел е стъпил на френска земя, Мередит, Странг и Дилън все пак се озовават замесени в една и съща история, макар и преследващи различни цели. А сцена на действието се оказва вила „Палома“ – домът на ексцентричната вдовица госпожа Неста Хедъруик и няколко нейни роднини и приближени. В разкошната къща подслон са намерили една леко изкуфяла компаньонка, една красива и неочаквано разумна племенница, един потаен не особено успешен художник и един безотговорен плейбой, който няма навик да мисли за последствията от постъпките си. И почти всички имат какво да крият – една чудесна предпоставка за перфектната комбинация от неприятности.

Въпреки мрачното си заглавие, истината е, че в романа смърт няма почти до края на разследването. Не че съвсем липсва, де. Сюжетът около преследването и разкриването на схемата за фалшиви пари е така майсторски заплетен, че липсата на убийци и убити не се усеща. Но за онези почитатели на криминалните романи, които имат нужда от поне един труп до края на първа глава, тази книга ще е изненада, защото тяло няма почти до края. Е, накрая все пак изниква едно, но само колкото да придаде естествен завършек на историята.

 „Смърт на Ривиерата“ е от онзи тип „уютни“ криминалета, чието действие се развива на красиво място, а героите са общо взето симпатични, дори някои от престъпниците. А Британската библиотека се заема да събере и изтупа от прахоляка цяла поредица такива произведения, част от които е и това. В поредицата намират място творби на редица британски автори от „Златния век“, т.е. предимно от 20-е и 30-те години на ХХ век – време, в което пишат творци като Агата Кристи, Марджъри Алингам, Филип Макдоналд, Дороти Сейърс, Джон Бюд и други.

Джон Бюд е творческия псевдоним на писателя Ърнест Карпентър Елмор. От всичките му над тридесет романа обаче, „Смърт на Ривиерата“ е първият, в който действието се развива извън Обединеното кралство. Писан е в доста късен етап от развитието на писателската му кариера, което вероятно обяснява желанието за промяна на декора, обичаен за другите му произведения.

Доста популярен преди няколко десетилетия, днес Джон Бюд вече е малко непознат за новите поколения почитатели на криминалния жанр, така че „Смърт на Ривиерата“ вероятно ще е приятно лятно четиво да онези, които тепърва ще открият този автор.

Осмелете се да влезете в Слейд Хаус

На една крачка от кръчмата „Лисицата и хрътките“, която винаги изглежда така, сякаш е видяла и по-добри времена, понякога… но само понякога… и то малцина, получават възможността да тръгнат по тясната уличка „Слейд Али“. Тя е от онези улички, които е по-лесно да пропуснеш, отколкото да намериш. Може би защото някъде по протежението ѝ има една малка черна врата в зиданата ограда, а зад вратата е Слейд Хаус. И тази врата се появява само по веднъж на девет години, за да пропусне някого в тайната, която крие.

Слейд Хаус е място, за което покана получават само избрани хора. Всички те пристъпват в разкошната градина зад къщата с мисълта, че не искат да си тръгнат от това място никога. А после разбират, че е трябвало да внимават какво си пожелават. Защото те – Избраните – наистина никога не си тръгват.

Романът „Слейд Хаус“ на писателя Дейвид Мичъл е нещо като продължение на историята, разказана от него в „Часовници от кости“, макар да няма проблем да мине и за самостоятелно произведение. Други герои в друга история, но в същата вселена. Похват, характерен за Дейвид Мичъл и спечелил му славата на автор с ярък и разпознаваем стил.

Разделен на пет почти самостоятелни глави, „Слейд Хаус“ проследява сблъсъка на петима души с двамата Извънвременни близнаци Нора и Джоуна Грейър. Първата проследява събитие от 1979 г., а последната – от 2015-а. Пет различни истории, разиграващи се точно през девет години, в които петима, на пръв поглед несвързани помежду си човека се оказват примамени в мистериозната английска къща на улица „Слейд Али“, само за да останат без душите си. Защото Нора и Джоуна отдавна не са обикновени хора. Овладели тъмните изкуства на различни учители и усъвършенствали ги допълнително до чудовищни нива, те от десетилетия се стремят към следващото стъпало в мрачното познание. Искат да бъдат безсмъртни. Но цената на безсмъртието им са душите на рядък вид хора.

Какво е общото между 13-годишния Нейтън Бишоп, циничният, изпълнен с омраза към жените полицейски инспектор Гордън Едмъндс, студентката с наднормено тегло Сали Тимс, сестра ѝ – журналистката Фрея Тимс и психоложката Айрис Маринус-Фенби? И какво е различното между тях и останалите хора по света?

Близнаците Грейър могат да обяснят много точно. Те разпознават психоволтажа, който прави някого Избран, и са намерили начин да подхранват собственото си безсмъртие чрез него.

„Слейд Хаус“ е много по-кратък в сравнение с другите романи на Дейвид Мичъл, но без проблеми успява да представи отличителните му черти – различни времеви линии и истории, които в крайна сметка се свързват в една обща нишка. Както в повечето си книги, и в тази Дейвид Мичъл жонглира с на вид напълно самостоятелни, но всъщност свързани разкази, за да насочи погледа ни към една иначе традиционна история за обитавана от духове къща. С наслагването на главите читателят постепенно се запознава с Нора и Джоуна Грейър – близнаците, хранещи се с човешки души. На свой ред обаче близнаците се запознават с жертвите си и със способността им да се съпротивляват дори след смъртта.

Въпреки краткия обем на главите, и петимата Избрани са разкрити в достатъчно големи подробности, за да се превърнат в пълнокръвни образи, които резонират в съзнанието на читателя дълго след като напускат страниците. А въпросната краткост може би се дължи на факта, че „Слейд Хаус“ всъщност започва живота си като поредица от публикации в социалната мрежа „Twitter“. И все пак има една сред петте жертви, която не е като другите. Един от Избраните е взел решение вместо близнаците Грейър, срещу което тяхното заклинание може да се окаже безсилно.

Дейвид Мичъл е британски писател и сценарист, но е живял в различни периоди и в Сицилия, и в Хирошима, и в Ирландия. През 2007 г. името му е в списъка на 100-те най-влиятелни личности на списание „TIME“. Автор е на няколко романа, сборници и документалистика, но е познат на българските читатели основно с калейдоскопичния си роман „Облакът Атлас“, номиниран за награда „Букър“ и филмиран през 2012 г от режисьорите Уашовски. Характерно за Мичъл е, че почти винаги в творбите си той вплита препратки към други свои произведения и идеи.

Освен писател, обаче, той е и сценарист, а името му стои зад сценария на филма „Матрицата: Възкресения“ – една от най-хитовите ленти в историята на съвременното кино.

Холи Гибни отново е на линия

БНР Радио Видин

2021 г. Светът е в локдаун. Ковид-19 вършее, убивайки хиляди на ден. В разгара на пандемията и точно след погребението на майка си, последното от което има нужда Холи Гибни е да поема нов случай на изчезнал човек. Но Пени Дал изглежда умее да е упорита, не само защото в случая става дума за изчезналата ѝ дъщеря.

Очевидно класическото начало за криминален роман обаче е само уловка, защото това, което следва е не просто криминална история, а истински пълнокръвен кошмар с дъх на развален черен дроб. Точно по специалността на Стивън Кинг! С щипка ковид за разкош.

Триумфалното завръщане на Холи Гибни, една от любимите героини на „Краля на ужаса“, вече е налично и на български език. Романът „Холи“ обаче ни запознава с една нова нейна версия. От срамежлива, но дръзка и етична отшелница в „Мистър Мерцедес“, Холи израства до партньорка на Бил Ходжис в „Търси се“, докато в третия роман от поредицата – „Край на дежурството“ – тя вече е пълноценен и доста корав на моменти частен детектив. В „Холи“ трансформацията ѝ е завършена точно навреме, защото ѝ се налага да се изправи напълно сама срещу двама невъобразимо покварени и брилянтно прикрити противници.

Когато Пени Дал звъни в агенцията с молба да поемат случая с изчезналата ѝ дъщеря Бони, моментът е възможно най-неподходящият. Холи е сама, партньорът и Пийт е с тежък ковид, а майка ѝ току-що е починала заради собствената си политическа глупост. Нещо в Пени обаче твърде много напомня на Холи за собствената ѝ майка, принуждавайки я да отстъпи от решението си да не контактува с никого, докато пандемията вилнее по света.

А някъде съвсем наблизо, само на няколко пресечки, живеят възрастните професори Родни и Емили Харис. Олицетворение на буржоазната почтеност, почти деветдесетгодишни, женени от няколко епохи, но все още напълно отдадени един на друг полупенсионирани доживотни академици, те крият зловеща тайна. В мазето си, разбира се! Къде другаде човек би могъл да скрие най-мрачните парчета от себе си!

„Холи“ не е от романите, в които читателят до последно се чуди кой е убиецът. Напротив. Злодеите в него са още на първите страници с всичките си странности и проблеми. Защото и психопатите срещат трудности все пак, особено пък когато са на възрастта на двамата професори.

Почитателите на Стивън Кинг вероятно вече са си дали сметка, че той описва с изключително майсторство децата в своите романи, но не по-малка привързаност и разбиране показва и към по-възрастните си герои. Роди и Ем например са просто страхотна възрастна двойка, ако се абстрахираме от факта, че са злодеи. Въпреки възрастта си обаче, те са проницателни, търпеливи и напълно безмилостни. Вероятно именно това ги прави да изглеждат и плашещо реалистични. Мисълта, че никой никога не би очаквал точно тези двамата да са способни на изумяващи престъпления, ги прави по-страховити от всичко друго.

Обичайно за него, и в „Холи“ Стивън Кинг залага на протагонисти, твърде несъвършени и поради това вероятно смущаващо близки до обикновения човек. Те вземат лоши решения, от които никой не е предпазен, размивайки границите между добро и зло, напомняйки, че никой не е застрахован срещу това да се превърне в психопат за някого.

Романът „Холи“ е едно изключително завръщане към образа на Стивън Кинг като майстор на психологическия трилър. Историята е обезпокоителна, мистериозна, провокираща размисъл, без да включва никакви свръхестествени елементи, а целият ужас се изгражда около човешката жестокост и способността ѝ да разбива всякакви граници, докато се чувства безнаказана. Жестокост, която е трудно да бъде осмислена, колкото и често да се сблъсква човек с нея в реалността.

След всички романи, които е написал, Стивън Кинг изглежда е достигнал до прозрението, че най-големите ужаси са онези, които хората са способни да си причиняват един на друг, а най-кошмарните чудовища се крият в тъмните ъгълчета на човешкия ум.

БНР Радио Видин

Романът „Нощна смяна във Фреди: Изкривените“ от Кира Брийд- Райсли и създателя на видеоигри Скот Коутън развива продължението на историята от „Сребърните очи“, за която вече разказахме. Втората книга от поредицата, писана по култовите хорър игри „Пет нощи във Фреди“.

След като едва не е загинала от ръцете на психопата Дейв Милър, Чарли Емили вече е в колеж, избрала в крайна сметка да следва пътя на баща си и да изучава роботика, вероятно в опит да разбере творенията му и да намери поне някои отговори. Тя отчаяно се опитва да забрави случилото се в някогашната пицария на семейството.

Въпреки, че спомените все още го преследват, момичето вярва, че ужасите, преживени в старата „Пицария на Фреди Фазбеър“ преди година, са останали в миналото, въпреки многото въпроси без отговор. Чарли и приятелят ѝ от детството Джон тъкмо са започнали плахо да търсят път един към друг, несигурни дали ги свързва преживения ужас или наистина помежду им е възможна любов. Каквото и да е, обаче, имат плашещо много препятствия за преодоляване и тайни за споделяне, особено Чарли. Всъщност най-вече тя. И все пак е готова да опита, да даде шанс на нормалността, въпреки досадните съвети на леля Джес, която настоява Чарли винаги да е нащрек.

Но един ден полицейският началник на градчето Хърикейн Клей Бърк се появява в колежа със странна молба, повлякъл цялото минало зад гърба си. Той иска от момичето да дойде с него, за да погледне току-що намерения в полето труп на непознат мъж. Има нещо прекалено познато и крайно ужасяващо в раните по тялото. Нещо, което са виждали само малцината оцелели от „Фреди“.

Чарли не може да откаже, разбира се. Ако нещо дори бегло напомня за случилото се във „Фреди“, тя трябва да го види, защото то може би носи поне някои от отговорите, от които тя самата има нужда.

После шеметно бързо става ясно, че ужасът въобще не е свършил, дори напротив – вече е извън пределите на пицарията и убива, докато търси път към Чарли. Аниматронните роботи от някогашното заведение все още са тук, макар пицарията да я няма, но по-страшното е, че са станали още повече и владеят нови, по-страховити начини за унищожение. Фреди, Чика, Бони и Фокси вече имат своите кошмарни, изкривени двойници, а целта на съществуването им поради някаква причина е да стигнат до дъщерята на изобретателя Хенри Емили. Ако трябва – дори през труповете на напълно невинни хора. Някой изглежда иска да довърши злото, започнато преди повече от десетилетие.

Този път обаче Чарли няма намерение да бяга. Време е да разбере кой се опитва да петни паметта на баща ѝ и какво всъщност е станало с нейния брат близнак Сами – първото от петте деца, отвлечени преди години в Хърикейн. Сами, когото тя не може да остави в миналото, докато не научи цялата истина за смъртта му. А дали е мъртъв наистина? Дали духът му не е все още някъде наоколо, по ръба на периферното зрение или в най-недоловимите регистри на звуците?

Но кой, кога и защо е създал кошмарните аниматроници? Дори след толкова години, Чарли все още разпознава работата на баща си и е готова да се закълне, че тези създания не са негови творения. Нима убиецът, когото са спрели толкова трудно миналия път, някак е оцелял в ужасяващия си заешки костюм или наоколо се е появил друг извратен ум, който знае как да накара купчините метал да оживеят и да започнат да проливат кръв?

И какво се крие зад вратата, която Чарли рисува непрекъснато, дори без да осъзнава, че го прави? Онази, зад която се чуват ударите на нечие сърце…

Паралелно с игрите от култовата поредица „Пет нощи във Фреди“ и техните спинофи, Скот Коутън продължава и поредицата си от романи със същия сюжет, които пише в съавторство с Кира Брийд-Райсли. За заклетите почитатели на играта, романите вероятно няма да поднесат никакви изненади. Останалите читатели обаче могат спокойно да се насладят на усещането за дебнещ ужас и щракащи в мрака метални челюсти.