Сладка бобена паста под цъфналите вишни

Сентаро Цуджии е самотен мъж на средна възраст, с криминално минало и склонност към пиене, ограничил ежедневието си до необходимостта да отваря всеки ден магазинчето си за дораяки – пухкави палачинки, пълни със сладка бобена паста. Животът му е напълно подчинен на рутината, без неочаквани събития, точно както го иска след излизането си от затвора. Той няма сили да се бори с настоящето, докато се бори с миналото си, за което не говори. Не че пък има с кого. Убеден е, че прави всичко по силите си, за да върне дълговете си и може би да изкупи поне част от вината си.

Настоящето обаче изглежда му е дало достатъчно време и няма никакво намерение да го щади повече. Подобно на природата, една пролет настава време Сентаро да се върне в живота, да отвори очи за себе си и за другите и да направи избори, за които не вярва, че е готов. След години еднообразие един ден той вдига очи, за да срещне сред падащите вишневи листенца благата усмивка на 76-годишната Токуе Йошии и всичко да се промени и за двамата. Промяната понякога идва точно така – тихо и неусетно, прокрадвайки се на пръсти, с усмивка. И с ухание на цъфнали японски вишни.

От тази първа размяна на погледи между дребничката, но много настоятелна дама, и мълчаливия бивш затворник започва един от най-нашумелите през последните години японски романи – „Сладка бобена паста“.`

Токуе е пред магазинчето са дораяки неслучайно – търси си работа. Пръстите ѝ са обезобразяващо изкривени от болест, която е прекарала на младини, но това не ѝ пречи да приготвя някак най-вкусната бобена паста, която Сентаро, а и клиентите му някога са опитвали. А докато го прави, да разказва какво чува, когато се вслушва в къкрещите в тенджерата бобчета и да се закача добродушно с гимназистките, които всеки ден се отбиват за по нещо сладко. През това време клиентите се умножават, магазинчето за дораяки е в подем.

За известно време историята те кара да повярваш, че наистина става дума само за утеха, за втория шанс, за храната като лекарство и философия. Точно по японски.

Но тогава идва поредната промяна.

Тръгва слух. Клиентите внезапно изчезват. Изчезва и Токуе. И истината за изкривените ѝ пръсти, за които тя избягва да говори, започва да изплува с всички ужасяващи подробности.

Преди повече от шестдесет години, още като четиринайсетгодишно момиче, Токуе Йошии е диагностицирана с болестта на Хансен, позната на света като проказа. Състояние толкова неразбрано и страшно, че според японския закон по онова време болните били въдворявани принудително в санаториуми, които нямали право да напускат до края на живота си. Оставали там дори вече напълно излекувани, със сменени имена, осъдени на пълна изолация от света без да са извършили престъпление. Самата Токуе от десетилетия живее в санаториума „Теншоен“, подобно на мнозина свои връстници, които днес – макар и вече уж свободни – нямат никаква възможност да се приберат по домовете си. В домовете им отдавна няма място за тях.

Без драматични изблици, без внезапни сюжетни обрати, сдържано, без преувеличения, без кинематографични похвати, предавайки само живи човешки моменти, романът разказва историята на Токуе и онези като нея през очите на Сентаро и мълчаливата гимназистка Уакана, оказала се по естествен начин трета страна в тази необичайна компания. Разказва за стените, с които се сблъскваме всеки ден – видимите и невидимите. Стени понякога от тухли и бетон, но много по-често от неразбиране и социално неравенство, от страхове и предразсъдъци. И докато бетонните стени са все пак преодолими, то вторите понякога остават смазващо непоклатими.

Дуриан Сукегава е псевдонимът, под който твори японският писател Тецуя Сукегава. Роден в Токио, той завършва гимназия в Нагоя, където активно се занимава с американски футбол, а после следва азиатска философия в университета Васеда в японската столица. Започва работа като репортер в Берлин и Камбоджа в началото на 90-те години. Автор е на множество стихове и есета, сценарии за телевизионни програми и филми. През 2015 г. романът му „Сладка бобена паста“ е адаптиран и за заснемане на филм под режисурата на Наоми Кавасе, една от най-изявените и отличени на филмовия фестивал в Кан режисьорки.