И мъртвите да погребат своите мъртъвци

Романът „И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ на Михалис Албатис е от книгите, които трудно можеш да преразкажеш. Не защото в тях не се случва нищо, а защото истинската история се разиграва някъде между редовете и думите, в спомените, в премълчаното. В онова, което героите носят в себе си дълго след като животът уж е продължил.

Историята, която Михалис Албатис разказва, ни отвежда на остров Крит, в Гърция, белязана от исторически сътресения, войни, разделения и рани, които времето не е успяло да заличи. Още от първите страници обаче става ясно, че това не е исторически роман в традиционния смисъл на думата. Историята тук не е фон и миналото не е останало зад гърба на хората. То живее редом с тях, сяда на масата им, събужда ги нощем, говори чрез мълчанията им. А единствената връзка между световете се оказва 15-годишният Фанурис Нидеракис.

До този момент Фанурис не си е и помислял, че животът му може да се стече по различен начин от този на предците му и на съселяните му. Живот познат и утъпкан като стар коларски път, където просто трябва да следваш коловозите, за да не обърнеш колата. Но ето че умира старият чичо Краснойóргис и на погребението му Фанурис за всеобщо изумление разбира, че смъртта изглежда не е краят. Нещо от човека остава да живее след тялото. И говори. А той е единственият, който чува гласовете на мъртвите.

Но наред с неговата способност да чува покойниците, не по-малко интересно и плашещо е онова, което те имат да казват на живите, когато почувстват скъсването на връзката с телата си. Защото – оказва се – мъртвите също имат какво да погребат преди да си тръгнат окончателно.

Надушил доходоносна възможност, чичо Сифис Американеца, пословичен комарджия, женкар и хаймана, моментално взема момчето под крилото си и убеждава семейството да му дадат шанс. Двамата напускат селото, тръгвайки на странна обиколка из Крит от погребение на погребение, продавайки на живите възможността за последен път да разменят няколко думи с мъртвите си близки. На теория, благородно начинание. На практика се оказва, че живите май твърде често не са готови да чуят посмъртните откровения и признания на покойните. Защото, освобождавайки се от телата си, те сякаш се освобождават и от необходимостта да спазват приличие, да лъжат и лицемерничат. А ежедневието на живите е изтъкано от преструвки, лъжи и лицемерие. Понякога дори скръбта.

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман, който държи в напрежение с непрекъснати обрати или динамично действие. За сметка на това поставя важни въпроси за паметта, вината, прошката и способността на хората да живеят със своите мъртви. За вкопчването във вярата и фанатичния отказ за дадеш шанс на нищо различно, ново или непознато. За отчаянието, което хората често успяват да понесат единствено благодарение на надеждата, че отвъд съществува някакъв смисъл. Също и за дарбата, която изглежда винаги и независимо от природата ѝ, се превръща и в нещо като проклятие.

Силата на сюжета не е в чудото, че мъртвите говорят, а в реакцията на живите, когато ги чуят. Защото повечето хора всъщност не търсят истината – те търсят утеха. Искат да чуят онова, което им липсва и което ще им помогне да продължат напред.

В книгата границите между живите и мъртвите се размиват и заглавието не е просто библейска препратка или литературна провокация. То е ключ към разбирането на цялата книга, защото тя задава болезнения въпрос какво се случва с едно общество, когато мъртвите не получат покой, а живите не намерят сили да се разделят с тях. Какво става, когато любовта се превърне в бреме, а забравата е невъзможна?

„И мъртвите да погребат своите мъртъвци“ не е роман за смъртта. Напротив. Това е роман за живота под тежестта на смъртта. За хората, които продължават напред, докато носят със себе си онези, които отдавна ги няма, и за необходимостта всеки от нас да се заслушва поне от време навреме в гласовете на своите призраци.

Шепнещият

Понякога злото не крещи. Не оставя кървави послания по стените и не се появява с лице, което да разпознаеш отдалече. Понякога то просто шепне, тровейки умовете на всички около себе си, превръщайки ги в… себе си. Недоловимо. Неуловимо.

Романът „Шепнещият“ на Донато Каризи започва точно така – с усещането, че има нещо дълбоко сбъркано в света, но никой не може да определи какво точно. А после идва откриването на едно злокобно гробище без тела, но скрило шест детски ръце насред нищото, и читателят разбира, че държи в ръцете си не просто криминален трилър, а история за най-тъмните и задръстени с мръсотия кътчета от човешката душа.

Специалистът по издирването на изчезнали деца Мила Васкес е привлечена като сътрудник в случая заради опита си. Новите ѝ колеги обаче няма откъде да знаят колко дълбок всъщност е този опит и че той далеч не се изчерпва само с обучението и практиката ѝ като полицай. Наранявана, затворена в себе си до задушаване, понякога трудна за понасяне, Мила е човек, който живее между световете на намерените и изгубените. Нейната работа не е само професия, а истинско обсебване, и може би точно това я прави толкова убедителна. Защото в търсене на изчезналите, Мила е готова да стигне много по-надълбоко в мрака от всеки друг.

Защото идвам от мрака. И в мрака трябва да се връщам понякога.

Но Мила не е единствената, която е познала мрака.

Криминологът Горан Гавила сякаш разбира престъпниците по-добре, отколкото разбира обикновените хора. А всъщност има ли обикновени хора?... Престъпниците толкова ли са различни от жертвите си?... Съществува ли изобщо начин да останеш незасегнат или действително у всеки от нас дебне по един убиец, готов да се развилнее при точните обстоятелства?

Мила и Горан поне на теория са най-подготвените, за да проникнат в ума на злото. Времето обаче не е на тяхна страна, а изглежда този път си имат работа с разум, с какъвто не са се сблъсквали никога преди. Разум, предвидил със свръхестествена точност стъпките им далеч преди да бъдат направени. Ако някой те познава толкова добре, че може да предвиди как ще реагираш, какво ще кажеш и дори какво ще си помислиш месеци преди да го направиш, усещането, че си обречен на провал е в състояние да те смаже. Нима можеш да изненадаш дори себе си, надявайки се по този начин да изненадаш и злото?...

Но истинският главен герой в романа не е нито Горан, нито Мила. Главният герой в „Шепнещият“ е злото. Злото не като абстрактно понятие, а като присъствие. „Шепнещият“ всъщност е роман за манипулацията. За влиянието. За магията на внушението. За онзи тих глас, който понякога успява да накара хората да извършват неща, които не са вярвали, че са способни да направят.

Донато Каризи от началото до самия край на историята си играе с очакванията на читателя. Играе с представите за виновност, невинност, жертва и извършител. Подлага на съмнение. В момента, в който си въобразиш че разбираш накъде върви историята, се появява нова подробност, която променя цялата картина, докато накрая всички парчета от пъзела застанат на мястото си, макар и не по начина, който читателят е очаквал.

Като криминолог по образование, италианският писател Донато Каризи поднася една смразяваща история за разследване, което не е просто поредица от улики и разпити, а внимателно проникване в начина, по който мисли и съществува злото. Вместо да се концентрира единствено върху въпроса „Кой е извършителят?“, авторът задава далеч по-неудобния въпрос: „Как се ражда чудовището и дали е чак толкова различно от нас самите?“ А отговорът се съдържа в начина, по който човек започва да гледа на другите след края на романа. Едно е гарантирано – усещането за сигурност не е същото, а злото може би вече далеч не е толкова чуждо. То няма предупредителни знаци, по които да бъде разпознато.

Понякога то просто шепне.

Дъждовният човек

Ингер, съпругата на пенсионирания театрален режисьор Ингмар Карлсон е мъртва. Сега той е останал съвсем сам с розите в градината си в една малко общност някъде в Швеция. Но тази година дори в Швеция сушата е опустошителна. Не е валяло от месеци. Фермерите бият тревога, политиците са в паника, съседите се дебнат един друг за нарушители на забраната за поливане, а цветята внезапно се оказват застрашени. Цветята на Ингер! Единственото, останало от нея.

Ингмар Карлсон е от хората, които сякаш правят всичко възможно да не се харесват на никого. Той е намусен, затворен и дава всичко от себе си, за да е ясно, че намира хората за досадно неудобство. Особено съседите си. А откакто е изгубил своята Ингер, животът му се е свил до няколко малки ритуала, сред които най-важният е грижата за нейните цветя. Розите, за които въобще не го е било грижа доскоро, а сега са напът да умрат в непоносимата жега. И все пак оказва се, че спасение има. Вярно, обрасло в коприва и храсталаци, охранявано от цели рояци комари, доста ръждясало и от години напълно забравено, но с малко упоритост Ингмар успява да стигне до него.

Романът „Дъждовният човек“ на шведския писател Юнас Карлсон е история, в която няма и следа от така популярните напоследък скандинавски криминалета, пълни със сняг и ужас. За сметка на това има всички белези на скандинавския светоглед, пречупен през погледа на едно сърдито старче, неспособно да се примири със собствените си житейски разочарования. А всъщност в основата на романа стоят скръбта, остаряването и самотата. Необходимостта да останеш сам със себе си, когато най-много имаш нужда от близост, и да признаеш, че може би си имал твърде грешни приоритети в живота досега.

Бившият режисьор Ингмар отдавна е приключил с театъра, но не достатъчно отдавна, за да спре да усеща липсата му. Или може би липсата на възможностите, които си е мислел, че има, а така и не е успял да използва. Все едно! Театърът е минало, което няма да се върне. Може би така дори е по-добре. Въпреки това на Ингмар наистина му се струва несправедливо, че в току-що излязлата от печат автобиография на онзи лицемер Клас Булин няма нито дума за него и за постановките му. Няма нито дума дори за скандала с „Аниара“, което е добре, но е някак си и малко обидно… И дори това нямаше да е толкова зле, ако поне Ингер беше тук, но ето, че и нея вече я няма.

Сякаш всички са предпочели да забравят за него. Изведнъж озовал се сам насред есента на старостта, на Ингмар са му останали са само розите и проклетата болка в коляното. Но ако скоро не завали, розите също няма да оцелеят, а това вече би било непоносимо, така че той решава да направи нещо по въпроса. Решава да наруши забраната за поливане. А после разбира, че в живота може би все пак има и магия, когато се оказва, че чрез един ръждясал стар кран в двора си внезапно е придобил силата да контролира дъжда.

„Дъждовният човек“ е история за един човек, който до такава степен е избутан в ъгъла на живота, че нещо просто трябва да се случи, ако иска да оцелее. Има нужда от чудо и го получава по възможно най-неочаквания и необясним начин. Въпреки това, романът нито за миг не се интересува истински от въпроса как точно работи чудото, как се случва магията. Юнас Карлсон изобщо не си прави труда да обяснява защо и дали наистина старият ръждясал кран е способен да предизвиква дъжд. Не предлага научни теории, не търси рационални обяснения и не превръща случващото се в мистерия, която трябва да бъде разгадана на всяка цена. Деликатно ни насочва към идеята, че в тази история истинската загадка не е дъждът, а хората. Точно както и Ингмар предпочита просто да повярва, вместо да потъва в безсмислени въпроси и догадки.

Юнас Карлсон е известен с умението си да вкарва елемент на необяснимо чудо в иначе напълно реалистичен свят, а в „Дъждовният човек“ този похват работи наистина прекрасно, без нито за миг обаче да превръща романа във фентъзи. „Дъждовният човек“ си остава дълбоко човешка история, в която щипката магия е само инструмент за разкриване на характерите. Остава си история за сушата в човешките души и за хората, които са пресъхнали отвътре, нуждаещи се от дъжд много повече от градините си. Точно както старият особняк Ингмар има нужда от дъжд, за да надмогне скръбта по съпругата си и да намери отново път към сина си например.

Е, да. Ако междувременно успее да накара и истинския дъжд да дойде, за да спаси розите в градината си, какво повече би могъл да иска?...

Свен Берт Юнас Карлсон е шведски актьор, сценарист, драматург и писател, носител на две награди „Гулдбаге“ за най-добра главна роля като актьор и на три награди „Лудвиг Нурдстрьом“ като автор на романи и сборници с разкази.

В литературата дебютира през 2017 г. Когато решава да опита да бъде писател, той вече е утвърден актьор. С тънкия си усет за тишината, която придава смисъл на диалога, и с уникалната си способност да долавя емоциите и настроенията, Юнас Карлсон днес е смятан и за един от най-добрите скандинавски автори на проза.