Дъждовният човек

Ингер, съпругата на пенсионирания театрален режисьор Ингмар Карлсон е мъртва. Сега той е останал съвсем сам с розите в градината си в една малко общност някъде в Швеция. Но тази година дори в Швеция сушата е опустошителна. Не е валяло от месеци. Фермерите бият тревога, политиците са в паника, съседите се дебнат един друг за нарушители на забраната за поливане, а цветята внезапно се оказват застрашени. Цветята на Ингер! Единственото, останало от нея.

Ингмар Карлсон е от хората, които сякаш правят всичко възможно да не се харесват на никого. Той е намусен, затворен и дава всичко от себе си, за да е ясно, че намира хората за досадно неудобство. Особено съседите си. А откакто е изгубил своята Ингер, животът му се е свил до няколко малки ритуала, сред които най-важният е грижата за нейните цветя. Розите, за които въобще не го е било грижа доскоро, а сега са напът да умрат в непоносимата жега. И все пак оказва се, че спасение има. Вярно, обрасло в коприва и храсталаци, охранявано от цели рояци комари, доста ръждясало и от години напълно забравено, но с малко упоритост Ингмар успява да стигне до него.

Романът „Дъждовният човек“ на шведския писател Юнас Карлсон е история, в която няма и следа от така популярните напоследък скандинавски криминалета, пълни със сняг и ужас. За сметка на това има всички белези на скандинавския светоглед, пречупен през погледа на едно сърдито старче, неспособно да се примири със собствените си житейски разочарования. А всъщност в основата на романа стоят скръбта, остаряването и самотата. Необходимостта да останеш сам със себе си, когато най-много имаш нужда от близост, и да признаеш, че може би си имал твърде грешни приоритети в живота досега.

Бившият режисьор Ингмар отдавна е приключил с театъра, но не достатъчно отдавна, за да спре да усеща липсата му. Или може би липсата на възможностите, които си е мислел, че има, а така и не е успял да използва. Все едно! Театърът е минало, което няма да се върне. Може би така дори е по-добре. Въпреки това на Ингмар наистина му се струва несправедливо, че в току-що излязлата от печат автобиография на онзи лицемер Клас Булин няма нито дума за него и за постановките му. Няма нито дума дори за скандала с „Аниара“, което е добре, но е някак си и малко обидно… И дори това нямаше да е толкова зле, ако поне Ингер беше тук, но ето, че и нея вече я няма.

Сякаш всички са предпочели да забравят за него. Изведнъж озовал се сам насред есента на старостта, на Ингмар са му останали са само розите и проклетата болка в коляното. Но ако скоро не завали, розите също няма да оцелеят, а това вече би било непоносимо, така че той решава да направи нещо по въпроса. Решава да наруши забраната за поливане. А после разбира, че в живота може би все пак има и магия, когато се оказва, че чрез един ръждясал стар кран в двора си внезапно е придобил силата да контролира дъжда.

„Дъждовният човек“ е история за един човек, който до такава степен е избутан в ъгъла на живота, че нещо просто трябва да се случи, ако иска да оцелее. Има нужда от чудо и го получава по възможно най-неочаквания и необясним начин. Въпреки това, романът нито за миг не се интересува истински от въпроса как точно работи чудото, как се случва магията. Юнас Карлсон изобщо не си прави труда да обяснява защо и дали наистина старият ръждясал кран е способен да предизвиква дъжд. Не предлага научни теории, не търси рационални обяснения и не превръща случващото се в мистерия, която трябва да бъде разгадана на всяка цена. Деликатно ни насочва към идеята, че в тази история истинската загадка не е дъждът, а хората. Точно както и Ингмар предпочита просто да повярва, вместо да потъва в безсмислени въпроси и догадки.

Юнас Карлсон е известен с умението си да вкарва елемент на необяснимо чудо в иначе напълно реалистичен свят, а в „Дъждовният човек“ този похват работи наистина прекрасно, без нито за миг обаче да превръща романа във фентъзи. „Дъждовният човек“ си остава дълбоко човешка история, в която щипката магия е само инструмент за разкриване на характерите. Остава си история за сушата в човешките души и за хората, които са пресъхнали отвътре, нуждаещи се от дъжд много повече от градините си. Точно както старият особняк Ингмар има нужда от дъжд, за да надмогне скръбта по съпругата си и да намери отново път към сина си например.

Е, да. Ако междувременно успее да накара и истинския дъжд да дойде, за да спаси розите в градината си, какво повече би могъл да иска?...

Свен Берт Юнас Карлсон е шведски актьор, сценарист, драматург и писател, носител на две награди „Гулдбаге“ за най-добра главна роля като актьор и на три награди „Лудвиг Нурдстрьом“ като автор на романи и сборници с разкази.

В литературата дебютира през 2017 г. Когато решава да опита да бъде писател, той вече е утвърден актьор. С тънкия си усет за тишината, която придава смисъл на диалога, и с уникалната си способност да долавя емоциите и настроенията, Юнас Карлсон днес е смятан и за един от най-добрите скандинавски автори на проза.