"Книгата на Джо" - Джонатан Тропър

"Книгата на Джо" - БНР Радио Видин

 

Днес ще ви запозная с „Книгата на Джо”.

Това е разказ за една книга на име „Буш Фолс”, която създава неподозирани проблеми на своя автор Джо Гофман. Джо Гофман всъщност не съществува. Той е главния герой романа „Книгата на Джо”, чийто автор е Джонатан Тропър, неслучайно определен от някои литературни критици като „съвременен Селинджър”. Джонатан Тропър съществува, разбира се, а някои от романите му като „Шантава седмица” например привличат вниманието в Холивуд и вече са филмирани, подобно на дебютния роман на неговия герой в тази много човешка история.

Когато за пръв път попадаме в света на Джо Гофман, той е повърхностен, като че ли прекалено бързо забогатял завоевател на Ню Йорк, малко случайно връхлетян от славата, благодарение на острия си език и на още по-острото откровение, с което разказва за миналото си. Пристигнал е там веднага след гимназията с намерението никога да не се обръща назад към мястото, което го е изградило – малкото провинциално градче Буш Фолс, някъде в Кънектикът. Пристигнал е наранен, разочарован и гневен, мъкнейки торба спомени, за които иска не просто да разказва, а да отмъщава. Да отмъщава на баща си и брат си, че са толкова заедно, колкото той не може да бъде с тях. Да отмъщава на другите, че са толкова далечни и непонятни. И описва гимназиалните си години в книга, която става бестселър, че даже и е филмирана с Леонардо ди Каприо в главната роля. Какво толкова може да стане?

Ами например книгата му да стане бестселър и да насочи цялото внимание към родния му град. Внимание, което не просто не се харесва на хората там, а буквално взривява спокойствието на онези, които Джо вярва, че е оставил зад гърба си завинаги, за да не се върне никога при тях.

Едновременно забавна и болезнено трогателна, „Книгата на Джо” разкрива една неподозирана страна на славата. Къде е проблемът? Може би там, че дебютната книга на Джо Гофман е извадила на показ твърде много и твърде чувствителни тайни на Буш Фолс. Той е напълно наясно каква омраза и гняв е събудил в провинциалното градче, но е убеден, че това не го засяга. Оставил е всичко и всички в миналото си или поне така му се иска, докато баща му, с когото не поддържа връзка от години, не изпада в кома и след едно смразяващо телефонно обаждане от отчуждената си снаха Джо се оказва изправен пред необходимостта да застане очи в очи с всички, които искат реванш и отмъщение задето ги е изкарал на показ. Не е толкова просто. Трябва да се справя колкото с хората от миналото си, толкова и със собственото си незавършено Аз.

Още с пристигането си в Буш Фолс се сблъсква челно с онова, което е причинил, а сякаш единствените хора, които имат желание да говорят с него, са племенникът му Джаред и старият му гимназиален приятел Уейн, наскоро завърнал се в града. Бившата приятелка на Джо – Карли – също е тук все още, но дали има желание да го вижда отново?

И колкото повече негодувание буди Джо у жителите на Буш Фолс, толкова повече той има нужда от Буш Фолс. Време е да се изправи пред проблемите, от които е избягал преди почти двадесет години, и да се справи с тях без да прибягва до писалката, въоръжен само с чувството си за хумор, понякога граничещо с отчаянието. Време е да извърви обратно разстоянието до себе си и до хората, които са го формирали като личност. А за това завръщане няма преки пътища. Джо прави грешки, които Джонатан Тропър проследява с търпение и разбиране. През очите на своя герой Тропър достига до нелицеприятни прозрения за живота в малкия град, за лицемерието, за дребните суети и безсмислените страхове, за малките надежди и големите разочарования.

Джо Гофман е забавен, но зад този негов забавен образ наднича трогателното му желание да поправи нещата, да поправи отношенията си с хората, а и със себе си. Да изрече на глас откровения, които е избягвал години наред. Всъщност у всеки от нас като че ли има по един Джо, който не е приключил със себе си, с другите и с миналото си. По един Джо, който има нужда от тийнейджърската философия на своя племенник Джаред, на когото сякаш никой не обръща внимание, точно както на него самия преди две десетилетия. „Книгата на Джо” е за всички, в които има по един Джо Гофман и които понякога в мислите си се връщат там, откъдето са тръгнали. Книга за  мястото и времето, за което често мислим и бихме променили, ако имахме възможност. Книга за носталгията и за недовършените отношения. Болезнена дисекция на желанието ни да променим миналото, когато всъщност трябва и можем да променим само бъдещето.

"Гаргара" за четене

"Гаргара" за четене - БНР-Радио Видин

През 2018 г. на литературната сцена у нас се появи един по-особен роман – „Гаргара” на македонския автор Игор Станойоски. Роман, който определено заслужава много повече внимание от това, което привлече при дебюта си у нас.

В зависимост от това как ще бъде погледнат, това може да е разказ за една изгубена и намерена любов, но също може и да е за тираничната власт, която смазва хората и техните съдби, както твърди още корицата на книгата.

„Гаргара” е разказ колкото македонски, толкова и интернационален, защото в него се разказва за това как един порочен режим може да преследва и унищожава индивида, как интелектът и непримиримостта могат да се превърнат в причина да си неудобен, преследван, и дори да бъдеш убит. Просто защото имаш дързостта да мислиш по различен начин.

Главният герой в тази история не е човек. По-точно не е един човек, още по-малко пък разказвачът, през чийто поглед и светоглед я проследяваме. Главният герой е мистериозен бар със странното име „Гаргара”, появил се през 1962 г. в подземията на западноукраинския град Лемберг или както ние го знаем – Лвов. Отворен, а после изчезнал, оставил след себе си само градски легенди и мрачни слухове за бунтари и предатели, за хипита и тайни служби, за интелектуалци и потисници, но и за една неосъществена любов, разбита от нацистките престъпления по време на Втората световна война. А единственото сигурно нещо, останало след това мистериозно място, сякаш за да доказва на невярващите, че всичко това не е било просто нечия фантазия и начин да се справи с мракобесието на един угнетяващ, жесток и садистичен режим, е овехтяла книга за похвали и оплаквания, съхранила между страниците си спомена за посетителите на кафенето.

И въпреки че историята се развива в Лвов, тя е и пряко, и косвено свързана с Македония. Свързана е всъщност с всички, които по някакъв начин са попадали в плен на онези репресивни режими, за които мислещият, различният, непредвидимият ум е заплаха от национално значение и трябва да бъде счупен и промит или унищожен и заличен.

И ето че „Гаргара” оцелява някак до наши дни, когато през 2004 г. един млад човек решава да го възкреси по спомените на малцината, които го пазят като част от младостта си. Отново е трудно и несигурно време, различно и все пак много подобно, както се оказва, на онова, другото. Сякаш нищо не се е променило чак толкова. Време на престъпност е, на политически борби, кризи и рекет, в което нашият главен герой иска само да обича своето момиче и да разплете тайната на оригиналния бар „Гаргара” от преди четири десетилетия. Но може би иска твърде много.

Романът „Гаргара” представлява сложна плетеница от няколко сюжетни линии. Действието елегантно скача в минало и настояще, разплитайки нишка по нишка тайната на мистериозното подземно кафене и неговите „хипита”, превърнали се в държавна заплаха заради нахалството им да бъдат свободни хора и свободни умове. Но ако си мислите, че това са отминали времена, отминали герои и злодеи… не, не са. Защото ето, и днес имаме младия, несигурен и любопитен романтик Орест, който възкресява „Гаргара”, докато се опитва да спечели своята Кристина, имаме тайни агенти от КГБ без особени скрупули, имаме сервитьорката Оксана, а имаме и трагично разминалите се някога Марика и Сарафил, на които съдбата дава втори и последен шанс. Имаме и бърза заигравка със стария спор за македонския език, чието въплъщение е Гергана – преподавателката по български в университета. Имаме преподаватели и студенти по български, македонски, словенски, сръбски и хърватски език – новите будни умове, все така неконтролируеми, все така заплашващи режима на деня, неудобни, пречка в краката на облечени във власт амбициозни престъпници.

И някак неусетно едно нищо и никакво кафене, станало притегателен център за интелектуалци и непримирими характери, се превръща в символ на борбата не на цял един, ами на много народи. Борба, която познаваме твърде добре, защото все още я водим и тук, у нас. Превръща се в символ на недоволството, съпротивата на отделния човек срещу насилието, срещу наложените несправедливи норми, но също така се превръща и в символ на изгубеното и преоткритото. На увереността, че винаги има смисъл да се бориш.

За онези, които пеят твоите песни - "Пътищата, които избираме" - Съли Ерна

 

Аз не съм по споделеното четене. Някак си да споделям какво чета ми е твърде разголващо - все едно да споделям за какво си фантазирам, докато заспивам късно нощем. Затова и рядко усещам порив да го правя. По-скоро черпя идеи от хора, по-склонни от мен да да споделят читателските си търсения.

Покрай една история, върху която работех тези дни, се наложи да наблегна върху биографиите на музиканти и историята на блус, джаз и рок музиката. И така, по волята на съдбата, попаднах на автобиографията на Съли Ерна - "Пътищата, които избираме".

Винаги съм си падала по твърдия саунд! Винаги съм си падала по оня магичен звук, който сякаш остъргва всичко излишно, фалшиво, престорено от теб и оголва душата ти. Оня същият, който те оставя гол да кости, до душа.

И съм завиждала на онези, които са докоснати от боговете да го създават. Да изреват онова, което аз не смея дори да прошепна. Онова, за което не ми стига талант.

Съли Ерна е един от тези хора и мога да кажа само, че се чувствам привилегирована да деля едно съвремие с него!

"Ни вест от Гурб" - Едуардо Мендоса

 

БНР - Радио Видин - "Ни вест от Гурб"

Днес ще си поговорим за една книга на тридесет години, която излезе у нас, благодарение на програмата Култура 2000. По-точно за дневника на едно клето извънземно, изгубило сродната си душа – своя партньор и съекипник от има-няма триста години, на име Гурб. Лош късмет да го изгуби точно тук, на Земята, и то в Барселона, Испания.

Книгата е „Ни вест от Гурб” на може би най-превеждания испански автор у нас Едуардо Мендоса. И това всъщност не е книга. Това е научен труд, писан от нематериалната ръка на едно безименно за нас извънземно, заседнало в каталонската столица Барселона, докато чака приятеля му Гурб да се върне на кораба, с който са имали съмнителния късмет да кацнат на Земята, за да проучат местната фауна.

Двамата, както казах, са нематериални същества, тоест чист интелект, което само по себе си е предпоставка за драма из нашите ширини на Слънчевата система. Защото чистият интелект няма особени шансове за оцеляване на Земята в наши дни. Гурб приема образа на популярната испанска певица Марта Санчес, качва се на автостоп в колата на непознат мъж и изчезва. А докато го чака и търси, вторият член на изследователския екип започва да си води объркан дневник. Дневникът на едно същество, сблъскващо се за пръв път с консуматорското общество на Земята, за меко казано странните навици на хората и собствения си челен (буквално!) сблъсък с човешката раса и нейните странности.

А всъщност отвъд смеха този роман ни предоставя една много различна гледна точка към обществото ни, потънало в бързане, в преследване на пари, опиянено от силата на материалното, забравило за съчувствието, обезумяло от трафик и срокове. Предоставя ни едни по-различни размисли за мизерията – материална и духовна, за абсурдите в живота ни, но размисли не тъжни а напротив – безгрижни и по детски наивни, отчаяно опитващи се да проумеят устройството на земната лудост, наречена „общество”. Чистият интелект се сблъсква с Барселона от началото на 90-те – мръсна, задъхана, пълна с отворени шахти по улиците и разкопани дупки по тротоарите, в плен на безкрайни улични задръствания, пристрастена към футбола, напълно неадекватна откъм социални услуги, нелогична и необяснима в много отношения. И не само тя, ако се замислим.

„Ни вест от Гурб” всъщност се поява като лятна новела в подлистник на най-големия испонски вестник „Ел Паис”, но прави такъв фурор, че в крайна сметка се превръща в книга. Книга твърде нетипична и ексцентрична дори за Едуардо Мендоса, известен със склонността си към черен хумор и абсурдни сюжети. Толкова нетипична за Мендоса, че е трудно да се вмести сред останалите му творби.

Към днешна дата той, който е и първия испански писател, носител на наградата „Кафка”, все по-често се налага да отговаря на въпроса защо не пише втора част на този невероятен роман-дисекция на обществото ни, пародия на културата ни, и какво всъщност би се случило, ако неговите двама наивни извъземни, т.нар. чист интелект, се сблъскат с истерията в едно общество в условията на световна пандемия, в което интелектът е малко под въпрос. Както самият извънземен забелязва:

„Човеците имат толкова примитивна мисловна система, че за да разберат какво става, трябва да изчетат вестниците. Не знаят, че едно просто кокоше яйце съдържа повече информация, отколкото цялата преса, издавана в страната. И по-достоверна.”

Всъщност нека просто дадем думата на извънземните:

 

Със залеза на слънцето атмосферните условия биха били много по-благоприятни, ако на човеците не им беше хрумнало да светнат уличните лампи. Изглежда са им необходими, за да продължат да се движат по улиците, защото, въпреки че повечето от тях имат груби черти или са направо грозни, не могат да живеят, без да се гледат едни други

 

Вали като из ведро. Валежите в Барселона са като действията на кметството: рядко, но преминават всякакви граници.

 

Както казах, чист интелект!

"Новата съседка" - Мария Пеева

 

БНР - Радио Видин - "Новата съседка"

Една нова съседка в затворен и спокоен квартал може да е всичко друго, но не и предпоставка за трагедия, нали? Особено ако е самотна майка на дете с тежки здравословни проблеми, която сякаш няма друга цел в живота си, освен да се грижи за него.

За безкрайно общителната и мила Катерина Куман обаче появата на новата съседка, и то в условията на световна пандемия, е възможност. Възможност за ново приятелство, ухаещо на домашен кекс и канела, на сладки приказки и приятни разходки. Защото за човек като нея, който има жизнена нужда от контакти и човешко присъствие в живота си, изолацията е почти мъчителна.

Ема Сотирова просто търси уединение и спокойствие за себе си и за детето си, но просто не е улучила съседите. И ако уравновесеният и спокоен Константин Куман няма никакво намерение да се сближава с нея или с когото и да било, то неговата съпруга няма никакво намерение да изпусне шанса си за малко разнообразие насред световната изолация и необходимост от дистанция.

Може би имената ви звучат познато.

Семейство Куман вече сме ги срещали. В предишната книга от поредицата „Случаите на семейство Куман” – „Инцидент в Мадрид” – ги видяхме как по време на ваканция в Испания така се случва, че разплитат международен терористичен заговор, разбиват престъпна група от убийци и, между другото, спасяват испанското кралско семейство от покушение. И то – само защото малката сладка госпожа Куман има навика да забелязва неща, които всички останали подминават без да видят или без да осъзнаят важността им.

Така например Катерина е първата, която забелязва жената, нанасяща се в съседната къща, и това не е просто ново лице в квартала, а нова приятелка, макар въпросната приятелка все още изобщо да няма нито представа, нито желание какви са плановете на дребната бъбрива чаровница от съседната къща. Катерина е от хората, които са искрено убедени, че никой не иска и не бива да бъде оставен сам, дори и когато очевидно няма желание да говори с когото и да било. Не може да не ти се говори! Не може да нямаш нужда от приятел! Просто не е възможно, нали?

А историята в „Новата съседка” с нищо не предполага, че ще се превърне в нов криминален случай, в който само Катерина вярва и е убедена, че има престъпление. В опита си да завърже ново приятелство с дистанцираната и мълчалива Ема Сотирова, Катерина неволно се оказва част от заплетени семейни отношения и тъмно минало, което не е съвсем мъртво. Защото някои престъпления оставят следи далеч отвъд човешкия живот, засягайки цели поколения. Катерина е от хората, които имат очи за нюанси и сенки, които никой друг не вижда, но по-важното е, че тя не е способна да остави никого просто да си отиде от живота ѝ. По никакъв начин. Дори смъртта трябва да има логично обяснение.

Всъщност „Новата съседка” въобще не е само криминална история. Това е и история за чисто човешките взаимоотношения, за семейството и приятелите, за пътя към другия и правенето на добро, пък било то и само усмивка и топла дума или домашни сладки и разходка из квартала. И някак си на всеки, който прочете книгата, накрая му се иска да има по една Катерина Куман в живота си, в съседната къща. Или дори у дома.

Но може би това последното е заради автора на романа, защото той… по-точно тя… не е коя да е. Тя е жена, която познаваме в съвсем друго амплоа, и може би щеше да е странно в нейна книга да няма това усещане за човешка топлина и загриженост, тънко подправени с доза хумор. Познаваме я и с прекрасните ѝ детски книги „Приятелят на Дядо Коледа” и „Дневник на котарака беглец”, както и с романа „Писмо до сестра ми”, писан в съавторство с Люси Рикспуун.

Автор на поредицата за семейство Куман е не кой да е, а Мария Пеева, която всички познаваме като Мама Нинджа от едноименния й блог. Но Мария очевидно е много повече от Мама Нинджа, защото се справя с лекота с предизвикателството да заплете качествен криминален сюжет, в който до самия край читателят не може да реши кой е убиецът и дали въобще е един. И накрая пак да остане изненадан.

"Дневникът на един татко звероукротител" - Калоян Явашев

 

БНР - Радио Видин - "Дневникът на един татко звероукротител

Дойде моментът да си поговорим за нещата от живота, макар и описани в книга, но затова пък описани по начин, който ще ви накара да се влюбите и в автора, и в живота – неговия и вашия собствен, докато бършете сълзи от смях.

И така!

Може би искате деца? Може би НЕ искате деца? Или вече ги имате и сега се чудите защо ви трябваше и какво да ги правите?... А да ги комбинирате с няколко папагала обмисляли ли сте?... Както и да е! Каквото и да сте отговорили на тези въпроси, особено на първия, помислете пак! И пак! Ако е необходимо, пак! Защото появят ли се наследниците, рекламации няма, но пък животът се превръща в една полудяла въртележка, от която няма слизане. На някои им харесва, на други не им понася добре.

Всички имаме идеализирани представи за любовта, семейния живот и родителството, докато не ни дойдат до главата. Особено последното. Но ако искате да разберете как един мъж се решава да скъса с ергенския живот и да се задоми, а в последствие и как се оцелява с три деца, жена и няколко папагала, „Дневникът на един татко звероукротител” от Калоян Явашев, по-известен като Татко Калоян, е вашата книга. Ако имате чувството, че нещо не правите както трябва… или че нищо не е както трябва у дома… това е вашата книга. Ако искате да сте сигурни, че не сте сами в подозрението си, че откакто са се родили децата, живеете в нещо средно между купон в лудницата, влакче на ужасите без спирачки и екстремен епизод на състезание по оцеляване, това е вашата книга. А ако искате просто да се посмеете за чужда сметка, удобно пропускайки факта, че май сте главен герой в историята… Точно така. Това е вашата книга.

Калоян Явашев набира популярност отначало в социалните мрежи със своите истории преди да се осмели да ги събере в книга. Той е от хората, които няма как да пропуснете – нито като баща и съпруг, нито като дресьор на папагали, нито като писател. И с четирите се справя еднакво добре, нищо, че през повечето време звучи като човек, балансиращ някъде на ръба между нервната криза и алкохолизма. А ако ви се иска да разберете как изобщо се е докарал до това положение, неговият „Дневник” ще повдигне завесата, за да ви разкрие тайната. „Дневникът на един татко звероукротител” няма да ви научи как да се справяте с деца, роднини и папагали, но пък твърде вероятно ще ви научи как да приемате всички тях и невъзможните ситуации, в които ви поставят, от забавната им страна, дори когато ви се иска да се напиете до забрава. Освен това ще ви разходи из България, Малта, Египет, Кипър и Испания, ще ви заведе до Истанбул и ще ви върне у дома в познатата домашна лудница.

А иначе, като всички нас, Калоян е мечтал да стане рокзвезда, да играе професионално футбол и, ако е възможно, да спре да се губи. Вместо това се сдобива с двама синове и дъщеря и става дресьор на папагали. И започва да се учи как да бъде съпруг, баща и философ. Защото е практически невъзможно  да оцелееш като родител без да се научиш на един особен вид житейска философия, характерна за оцеляващите на всяка цена.

Така че в тази книга главни (а твърде често и гладни) действащи лица са трите деца на Татко Калоян, прекрасната му съпруга Роси, цяла кохорта роднини, няколко папагала и още някакви хора, имали късмета да попаднат в епицентъра на живота в това семейство. И единственото сигурно нещо е, че ще останете без дъх от смях, чудейки се как е възможно някой да запази здравия си разум в такава комедия на абсурда. Всъщност това последното въобще не е сигурно. Сигурен е само абсурдът, в който всички се разпознаваме или, ако все още не сме, някак си започва да ни се иска да станем част от него.

Това е книга-антидепресант с доказано действие и дори не ви трябва зелена рецепта, за да я имате.

Но не се заблуждавайте! Някъде отвъд смеха се прокрадват изключително сериозни теми, наболели проблеми и евентуалните начини за справянето с тях.

И ако накрая затворите последната страница на книгата, съжалявайки, че е свършила, винаги можете да посегнете към нейното достойно продължение – „Апокалипсис сега с деца”.

"Миша" - Надя Брайт

 БНР - Радио Видин - "Миша"

Млада, красива, свободна, забавна, финансово независима, със собствено жилище и с непреодолимо желание да разбива стереотипи…

Не, не е обява – не скачайте към телефона! Можете обаче да отскочите до книжарницата, защото това „Миша”, а „Миша” е дебютният роман на прелестната Надя Брайт, който излезе от печат през 2021 г.

Твърде вероятно е да познавате Надя в другото й амплоа – като кралицата на стендъп комедията. Талантът й на остроумен комедиант, за който няма теми-табу, миналата година блесна и в реалити формата „България търси талант”, където Надя достигна до грандиозния полуфинал.

„Миша” на Надя обаче е всичко друго, но не и дамско четиво. Не че не е И това, но е и много повече. „Миша” разказва сериозна история, в която няма нищо комедийно. Това е роман за свободата. За смелостта. За порастването и съпътстващите го болки на растежа – повече душевни, отколкото физически. За необходимостта да доказваш себе си… пред себе си. Е, и пред другите, де, или поне пред онези, които си заслужават усилието, но преди всичко пред себе си. Да се докажеш пред себе си е най-трудното предизвикателство, в което мнозина се провалят.

В този роман има от всичко… по много. Има блясък, има стил, има страстен секс, но и още по-страстна любов, има пари, международни бизнес-интереси, колебания, страхове, пътувания, нови технологии и светло бъдеще… Има счупени семейни отношения, които чакат да бъдат поправени. Има и тъмно минало. Има и родна действителност. Има много съвременни реалности, с които може и да не сме свикнали, но на тях не им пука от това – тук са, има ги.

В „Миша” има живот. Твърде много живот! Живот, който на пръв поглед е бляскав и безоблачен, подчинен на правенето на пари и преследването на скъпи удоволствия, недостижим за средностатистическия работещ човек. Но дали все пак там няма и много от онова, което всеки от нас преживява или е преживял или е можело да преживее, независимо от цифрите в банковата ни сметка? Истината е, че това е една много човешка, много истинска история. Главната героиня Миша твърде често предизвиква и провокира с думи и действия, сякаш за да изпробва границите ти, а интуицията й я води точно към онези кътчета в душата ти, където има нещо за поправяне. За да го поправи.

В България няма точна статистика за жертвите на домашно насилие, но не е и необходима, за да знаем (колкото и на някои хора да не им се иска да го признаят), че жертвите са много. Ужасяващо много. И те не са само долу, в низините, в маргинализираните, нискообразовани и обречени на наследствена бедност прослойки. Те са навсякъде. И чакат някой да им протегне ръка. Много от тях всъщност вече дори не чакат – примирили са се.

Миша обаче не е. Тя е жена, която не си затваря очите, не мълчи, не търпи. Вече! Страхува се, но по различен начин. Страхува се като войник, избрал да жертва всичко за каузата си. И ако имате душа да чуете посланието ѝ, ще разберете, че този роман е много повече от онова, което мислите за него. Много повече от онова, което самият той претендира. Той е споделяне, а споделянето е крачка първа към себе си за онзи, които някой друг се е опитал да счупи – физически, психически, душевно.

Домашното насилие всъщност не е водещата тема в тази история, но някак си неговият отпечатък белязва всичко в нея. Звучи обезпокоително познато, сякаш се случва у нас или у съседите. Кара те да се заслушваш вечер в шумовете, долитащи през стените. Да се разпознаеш в героите. И е много важно в кой от тях ще се откриеш, чие послание ще стигне първо до теб, кой от тях разказва твоята история.

А иначе… иначе да – водещата тема, разбира се, е любовта. Онова вечно търсене, поривът, който ни движи напред и който в крайна сметка лекува най-дълбоките рани. Онези, които не се виждат, но болят най-силно и най-дълго.

"Странната география на шкембе чорбата" - Иван Стоилов

 

БНР - Радио Видин - "Време за книги"

Не са много историите, които можеш не само да прочетеш и разкажеш, но дори да помиришеш и да опиташ на вкус. Не са много историите, които успяваш сякаш да подушиш още от първия ред.

„Странната география на шкембе чорбата” е именно такава. Не, тя не е българска – тя е балканска, а границите ѝ се простират дотам, докъдето е разпространена и рецептата за приготвяне на това уникално ястие във всичките си разновидности, с всичките си регионални специфики и тайни добавки. Това е история за сблъсъкът на технологичната, градска съвременност с една паралелна реалност, в която времето сякаш тече по-бавно, мирише различно и има вкус на традиция. Противно на всякаква логика, тези две реалности не просто успяват да съществуват едновременно, но дори са успели да се превърнат в някакво странно цяло, което превръща Балканите в онова неповторимо място, което не спира да озадачава останалата част от света.

Балканите винаги са били друга вселена, съществуваща сякаш в друго измерение, но в неразривна връзка с тук и сега. Те са черната дупка на Европа, прочула се с киселото мляко и Стоичков, като че ли откъснала се от третия свят и необяснимо как попаднала из тези цивилизовани ширини. Те са място, където сме еднакво заедно и еднакво разделени, но каквито и различия, междусъседски спорове и национални дрязги да имаме, каквито и исторически и културни (не)истини да стоят помежду ни, това никога не е било пречка да седнем на една маса, на по една… шкембе чорба.

Защото, за да седнеш на едно шкембе, се иска смелост подобна на онази, която така осезаемо липсва на елин-пелиновия Душко Добродушков – не само заради неповторимата миризма, не само заради лютото и киселото, но най-вече заради страха да не бъдеш заклеймен като простак. Шкембе чорбата сякаш няма място сред съвременните представи за етикет и добър вкус, както много други „традиционни” привички и особености, характерни за тези географски ширини. Няма да я намерите в менютата на изисканите ресторанти, както няма да видите там някого като бившият затворник Петър, в износени и изцапани с пръст и трева дрехи, повлякъл на гръб съдбата си. Това специфично ястие е намерило убежище в малките закусвални със съмнителна хигиена, разположени из потайните задни сокаци на мегаполисите или дълбоко в недрата на планините, в селските кръчми, където кръчмарят с добра рецепта е по-важен дори от кмета. Защото кметовете се сменят, всеки може да хване цаката на кметските работи, но да забъркаш вкусна чорба си е майсторлък, за който малцина са призвани.

Именно шкембе чорбата се явява основен герой в този малко тъжен, малко весел, странно мъдър, мъдър до усмивка роман. Шкембе чорбата като обединяващото звено между народи и религии, за което няма гранични бразди. Шкембе чорбата като неразкъсваемата, „ухаеща” на чесън, оцет и мляко (а понякога и на други неща в зависимост от това в коя шкембеджийница и при кой майстор на чорбата си седнал) връзка между урбанистичния ад на София, сокаците на Истамбул и едно забутано странджанско село, където те чака най-трудната прошка, но и най-вкусната шкембе чорба. Шкембе чорбата като път към приятелството и любовта на живота ти, ако щеш. И пак тя като свързващото звено, онази невидима спойка, която прави Балканите и хората им това, което са.

Двама приятели – Спас и Павел – са на път да осъществят проекта на живота си – проучване, финансирано лично от „National Geographic”, единствено по рода си, по вкуса си и аромата си. Двамата ще начертаят карта, но не каква да е, а такава с най-добрите шкембеджийници на Балканския полуостров. Но всъщност идеята е много по-дълбока, по-необятна. Толкова дълбока, че сякаш дори самите те не са успели да я осмислят, когато поемат на път. Идеята е да се проучи и опише как всъщност – макар и уж твърде различни – тук, на Балканите, сме толкова близки, почти роднини. Обичаме и мразим, гордеем се и се срамуваме от едни и същи неща, по един и същи, човешки начин. И да се покаже, че всъщност макар и всеки сам по себе си единствен и неповторим, заедно сме твърде еднакви и най-вече единни.

Понесли всеки своите си проблеми и причини за безсъние, двамата новоизлюпени изследователи се хвърлят с младежки ентусиазъм в това уникално начинание, само за да се накиснат в приключението на живота си. Не, че така са го искали, нали… Стъпвайки на пътя на шкембе чорбата, те дори не подозират, че в края му ги очаква тяхната пораснала, по-добра версия. Ще срещнат хора, каквито не са дори сънували, ще поправят счупените парчета на миналото си и дори ще срещнат любовта, която са пропуснали преди да стъпят на тази балканска пътека, очертана не с трохи и светещи камъчета като в приказката за Хензел и Гретел, а със ситно счукани парченца чесън, лют червен пипер (без семките, защото са признак за лош вкус) и с мляко – понякога прясно, понякога кисело, според предпочитанията на клиента.

И всичко това се случва не край чаша отлежало ирландско уиски, нито над чиния с традиционна испанска паеля, а именно край димяща купа с шкембе чорба, приготвена табиетлийски по рецептата на цяла върволица от поколения майстори-готвачи. Една купа, край която напук на отявления ни индивидуализъм и желанието да сме различни от всички, да сме все в опозиция, забравяме различията, поне докато лъжицата не чукне в дъното. Защото това са Балканите – единственото място на света, където може да се проследи, проучи и опише Странната География На Шкембе Чорбата! Трябва ти само здрав стомах и малко налудничав балкански… добре де, български ентусиазъм.