"Оцелелите" - роман за пропуснатите възможности

 

"Оцелелите" - роман за пропуснатите възможности - БНР Радио Видин

Запознайте се с „Оцелелите”! Една мрачна история за оцеляването не другаде, а в собственото ти семейство, което не можеш да не обичаш, но и което понякога те ужасява.

Нилс, Бенямин и Пиер са трима братя, отчуждени един от друг толкова, колкото повече не може, но на отчуждението им е сложен внезапен и драматичен край, когато майка им умира. Майка им, която цял живот се е лутала в настроенията си, в алкохола и цигарите, в изблиците на гняв или пълна незаинтересованост, в студенината към съпруга си, в странните си пристъпи на любов и безразличие към собствените си деца. Майка им, която има едно-единствено предсмъртно желание – да разпръснат праха ѝ над езерото, край което преди години една трагедия белязва всички.

Авторът на романът „Оцелелите” – шведският писател Алекс Шулман – си поставя една доста сложна задача. Той гради една цялостна история от два паралелно вървящи разказа, но вървящи в противоположни посоки, само за да се срещнат и обединят в едно в края на романа. Сякаш я разказва от началото и края ѝ едновременно, за да съшие двете парчета в точката, където всичко добива обяснение и напълно променя всичко. Единият разказ се движи назад през деня на погребението на майката на тримата братя, а другият – напред през десетките лета, в които малко по малко напускат детството, за да се превърнат в това, което са днес. А точката на пресичане е денят, в който една трагедия обрича семейството на мълчание, на тихо и бавно, но сигурно отчуждение.

„Оцелелите” рисува болезнено подробен портрет на едно напълно дисфункционално, но все пак по своему сплотено и обичащо се семейство. Портрет, рисуван главно в съзнанието и спомените на Бенямин – средният от тримата братя. Виждаме образа на нестабилната и непредвидима майка, чиито пристъпи на гняв в най-неочаквани моменти и странната ѝ привързаност към нейното кученце Моли малко по малко прави тримата братя несигурни – не само в нея, а и в тях самите. Виждаме цялата красота и ужасът от това да обичаш и да се страхуваш едновременно от собствената си майка – човекът, в когото би трябвало да имаш най-безрезервната опора и любов, и да не знаеш дали другият до теб, с когото кръвта ви свързва, обича и се страхува точно като теб. Виждаме загубата на невинността, излизането от детството и какво струва то на онези, които го напускат. Оцеляването в свят на хладно отдалечаване, който е трябвало да бъде изпълнен с безусловната любов между родители и деца и между самите деца, а вместо това в него кънти един единствен въпрос: „Къде са братята ми?”

Още с първите изречения от романа си Алекс Шулман ни запраща на брега на тъмно езеро, в старата семейна вила, където тримата братя трябва да изпълнят последната воля на майка си, а всъщност може би отново да се запознаят със себе си, да си кажат дълго премълчавани думи, да се сбият дори, защото са пропуснали да го направят преди десетилетия.

Алекс Шулман разгръща мрачната история на семейството бавно, по часове дори. Проследява поведението на майката, което в началото ни се струва типичното за алкохоличка, но постепенно читателят започва да прозира, че има нещо повече от това. Проследява и порастването на най-малкия брат Пиер, който от чувствително и невинно седемгодишно дете се превръща в изтъкан от натрапчиво мъжкарска агресия. И отдалечаването на най-големия – Нилс, любимецът на мама и татко, който бърза веднага след завършването на училище да се махне на другия край на света под благовиден предлог, а всъщност дали не се спасява, „счупвайки” целостта на семейството?... И Бенямин, който сякаш остава замръзнал във времето, докато наблюдава случващото се около себе си, страхувайки се дори да мигне понякога, търсейки опора в звуци и предмети около себе си, защото ако ги изпусне или изгуби, светът ще изчезне. Бенямин, който следи зорко за всяка подробност, всеки цвят и светлосянка, всяко смръщване или промяна в тона на мама.

Но освен петимата членове на това нестабилно и все по-несигурно семейство, има и още един. Един от основните образи в тази мрачна скандинавска семейна драма е домашният любимец – кучето Моли. Плашлива, тревожна, доверяваща се само на мама и на Бенямин. Моли, към която мама изпитва такава странна, нежна обич, и чиято смърт остава все така необяснимо непрежалима. Моли, която мама не забравя двайсет години, докато сякаш отдавна е забравила тримата си синове.

„Оцелелите” е роман за едно плашещо, изумително семейно разпадане, което получава шокиращото си обяснения в последните страници, само за да преобърне погледа на читателя за всичко, което си е мислел, че вижда или се досеща. Но преди всичко това е роман за пропуснатите възможности да обичаме онези, които най-вече трябва да бъдат обичани, и да говорим тогава, когато най-много ни се мълчи.

"Съквартиранти" - Вера Ангелова

 

Случайно попаднах на „Съквартиранти”, но то с книгите е като с хората – или се разминавате като две планети, или е любов от пръв поглед. Не, че с любовта от пръв поглед не можеш да се разминеш без дори да разбереш…

Друга тема! За романа „Съквартиранти” ми е думата.

Работя в библиотека. Всички нови книги минават през ръцете ми. Мина и тази, за да се позадържи. Привличането беше мигновено и няма нищо общо с факта, че съм пристрастена към книгите по принцип. С времето съм си изработила система за подбор на четивата, която дори аз не съм сигурна как точно работи, но е факт, че в последните години ме сблъсква с все по-качествени текстове. Нещо в корицата може би, нещо в анотацията, нещо в идеята… Знаете как е. Никога не можете да го обясните, но ви е грабнало и завладяло. Накарало ви е да искате повече!

„Съквартиранти” е роман, който спокойно можеше да излезе и със заглавието „Приятели”. „Приятели” като онзи ситком, но не защото копира или наподобява сюжета. Не и защото е ситком-роман. О, не. Нищо подобно, макар отново да става дума за приятелството. Или може би само заради това, макар тук приятелството да е някак си подозрително лично.

Той е нещо много по-близко, много по-познато, преживяно от всички нас, които разлистваме страниците му, но не защото действието се развива в Студентски град в София и сред аулите на Алма Матер – Софийския университет. Това е роман за всички нас, които сме минали през магията на студентския живот, но и за онези, на които им предстои. Той е за всеки, който не е забравил какво е да балансираш по ръба на юношеството, точно там, където то преминава във времето на отговорностите, между изпити, приятели, любови и разочарования, между уроци всякакви и то далеч отвъд онези, които накрая фигурират с оценка в студентската книжка. Роман за онези незабравими вечери, когато сгънат на четири в нечие чуждо легло в общежитието поради липса на място, над пластмасова чаша с домашно вино си изградил най-ценните си приятелства, (раз/за)любил си най-голямата си любов, само за да разбереш, че от другата ти страна седи следващата, за суровото очарование на студентския стол като форма на оцеляване, за идеите, които се раждат от няма нищо, само за да се превърнат в нашите лични легенди.

Това е роман за първите истински големи уроци – университетските, но най-вече житейските, защото да кажа „за уроците на университета Живот” би било непростимо клише. За онази трудна магия, която превръща самоуверения тийнейджър в следващата надежда на обществото много преди самият той да се почувства готов за такъв товар. Защото всички ние сме надежда на обществото и то няма вина, ако в крайна сметка не я оправдаем. Вината е изцяло наша. „Съквартиранти” най-накрая е история за израстването във всяко едно отношение, дори и в посоки, в които не ни се иска да порастваме, защото е твърде болезнено. История за онзи особен блясък в очите, с който пристъпваме от училището в университет – не знаем какво ни очаква, но сме толкова готови да го посрещнем! За онзи най-сладък, най-стръмен момент в оформянето ни като личности – студентския живот. Когато за пръв път опората „вкъщи” я няма. Сам си и трябва за пръв път да поведеш своите битки. Пораснал си – колкото и да не ти се вярва, колкото и да не ти се иска. За пръв път трябва да застанеш начело на своята малка армия от един човек – себе си. Време на романтика, бунт и очертаване на нови, неизследвани граници, на болезнено наместване в обувките на „възрастните”.

Студенството е трудно, сурово време, почти като битка. От една страна вече си самостоятелен, възрастен човек, пълноправен властелин над живота си, но от друга нямаш идея какво да правиш с тази своя новопридобита свобода, нямаш представа докъде всъщност се простира. Пред теб – пътища много и не знаеш дали този, по който си тръгнал, не е „магистрала към ада”. Тепърва трябва да се учиш да общуваш с останалата част от света, а си бил толкова сигурен, че всичко тих е ясно и морето ти е до колене, максимум – до кръста!...

И някак си така става, че уроците, които научаваш извън залите на университета, като че ли се оказват не по-малко важни. А дали не са най-важните всъщност? Философията я ти потрябвала в тоя живот, я не, но белезите, които оставят по теб хора като Борко и Стоян са за цял живот. Или момичета като Стефи – твърде пъстри, за да не ги забележиш. Или малката, сладка, толкова емоционална Детелина, която се оказва достатъчно силна да завладява цели вселени. А защо пък да не се ожениш за влюбената в депресията си Диана, която чака точно теб, за да забрави колко е депресирана?...

Може би най-ценното на „Съквартиранти” е, че те връща назад. Твърде назад. Там, където едно забравено твое АЗ чака да седнете заедно (и отново!) на купа пресолен чипс и двулитрова бутилка евтино вино, за да си спомните откъде сте тръгнали, за какво сте мечтали и в какво сте превърнали мечтите си. Защото няма значение докъде ще стигнете, ако основите не са здрави – онези, които остават запечатани в студентската книжка и в пожълтелите от времето страници на един стар вестник.

"Роден на Великден" - Бойка Асиова

 

„Роден на Великден” е сякаш различен от всичко, писано досега от Бойка Асиова, но не съвсем.

В него тя отново подхожда с цялата отговорност на която е способна към своите читатели. Пише така, че да не допусне да останеш разочарован от нито един ред, от нито една кривина в сюжетната линия. Защото да пишеш е отговорна работа. Още повече пък когато пишеш за нещата, които вълнуват г-жа Асиова. Тя черпи вдъхновение от историята на своя край. От миналото, което като че ли все още не е съвсем минало и продължава да е някъде наоколо, чакащо да си спомниш, че го познаваш.

„Има много памет в моя роден край” казва тя в едно свое интервю. И тази памет трябва да бъде съхранена. Тя е жива и търси своите приемници, чрез които да продължи да съществува не само в старите снимки и оцелелите документи. Паметта има нужда от хора, които да я пренесат. И намира нея. Заразява я, държи я будна, съживява образи на отминали хора от отминали епохи пред очите ѝ, за да се роди тази книга и да създаде още една спасителна нища за паметта.

„Роден на Великден” ни връща с повече от век назад във времето, към един от най-героичните и драматични моменти от историята на България – дните на Илинденско-преображенското въстание и тези след потушаването му. И отново, както във „Вълчицата излиза привечер” тази книга ни задава един въпрос: „Какво би била България без Македония?”. Възможна ли е изобщо? Отново ни прави съпричастни с каузата и борбите на Македония, разказвайки ни историята на д-р Филип Благоф, чиято съдба се преплита още в детството му с тази на невероятния ирландски благородник Пиърс О`Махони. Този човек изоставя кариерата си на депутат, дома си и идва в България, за да се посвети на нея. Дори чужденци като него и Джеймс Баучер не могат да устоят на македонската магия. На македонското сърце, което – щом веднъж познаеш – не можеш да не обикнеш.

Но това не е просто исторически роман. Това е личната история не само на д-р Благоф, а на всеки от нас. Онази история, която всички носим като родова и национална памет някъде дълбоко в себе си и я разпознаваме, когато я чуем или прочетем. Някак си наша е. Историята, която изпитва, но и гарантира нашата принадлежност към нещо голямо и древно, независимо в кой край на света се намираме.

Няма как да се скрие огромния творчески и човешки опит на Бойка Асиова, които тя пречупва в книгата през личното си виждане за хората, за истински ценното, за онзи незабележим, но изумителен героизъм на обикновения човек. Героизмът, който няма място в учебниците по история, но го намира в старите семейни албуми и кутиите със спомени. А някъде покрай него се промъкват любов, дълг, чест, омраза, успехи и провали. Засяга и много актуалната днес тема за гурбета в чужбина. Дали е слабост да търсиш препитание там или напротив – борба за оцеляване е, която заслужава уважението ни. Дали е повече спасение или повече мъка. И колко точно силна е нишката на носталгията, която все опъва, тегли те назад – понякога само в спомените ти, но често пъти и физически, докато не те върне у дома.

Темата за борбите на македонските земи за свобода е особено близка на авторката, тъй като родният ѝ Разлог е сред онези, които се включват в бунтовете и съответно е сред най-пострадалите след потушаването, когато се оказва, че въстаниците са изоставени от всички, дори от тогавашното българско правителство, притискано от много по-силни външни фактори.

Въпреки това обаче, след въстанието Македонският въпрос трайно излиза на дневен ред пред международната дипломация. Но цената е ужасна, защото я плащат обикновените хора с изгубени животи, съсипани съдби и разбити семейства.

Именно за хората, които плащат тази цена се разказва в този роман. Той възкресява отново пред нас някои от въстаниците, чиято съдба именно става причина светът да обърне поглед към тази част на Балканите в началото на ХХ век. Разказва за делото на О`Махони, който намира паралел между своята Ирландия, търпяла чуждо владичество девет века, и България. О`Махони, този краен ирландски националист, седем мандата депутат, който идва в Македония с една-едничка цел – да се поучи от опита на местните революционери, за да го пренесе в своята Ирландия. А вместо това…

Вместо това е поразен. Толкова поразен, че моментално се заема с нещо, което не е подозирал, че ще прави. Основава сиропиталището „Свети Патрик” в София. Там много деца на онова време получават своя втори шанс подобно на Филип Благоф. Същите тези сирачета от въстанието, които се наричат помежду си „побащими”, а своя благодетел – Татко Махони.

Така че може да се каже, че книгата дава своя принос и в българо-ирландските отношения, намирайки неподозирани паралели между двете нации, които иначе живеят в двата противоположни края на Европа и на пръв поглед нямат нищо общо. Оказва се, че дори в онзи далечен край са се намерили хора в онова сурово време, които да се влюбят в България и в народа ѝ и да преплетат съдбата си с нашата.

Да, това е книга и благотворителността такава, каквато трябва да бъде. Без показност, без фотообективи, които да заснемат от всички възможни ъгли жеста на „дарителя”, без набирането на евтина популярност чрез фалшива благодетелност.

И все пак тази книга не размахва пръст назидателно, не поучава. Просто дава примери. Посочва пообрасли вече пътеки, които можем да изберем дали да разчистим отново и да извървим или да продължим по широкия път, проправен от устременото към технологично и глобално бъдеще общество. Разказва за онези, които са вървели по тези пътеки преди нас – боси, гладни, преследвани. Защо и как са ги проправяли. И ни дава избор да решим струва ли си да ги последваме. Един от тях и главният герой в „Роден на Великден”.

Роден на Великден, защото никой не знае точната дата на раждането му – те изгарят заедно с въстанието. Роден на Великден като обещание и символ за възкресение, за ново начало, за надежда. Но и като смирение. Едно тихо напомняне да не забравяме онова, което е съхранило българина в най-трудните му моменти. Съдбата на главния герой е превратна точно колкото съдбата на народа ни, води го по целия свят, из различни места и сред различни хора, прави го част от редица световни събития, само за да го върне у дома. Сякаш за да му покаже, че никой не е по-голям от съдбата си. Щом си се родил в Македония, имало е защо.

И някак си читателят остава с впечатлението, че роденият на Великден не е само един, не е само д-р Благоф, а всички онези деца които поемат в живота именно по този труден начин, за да успеят. Защото те успяват. Те всички успяват.

Езикът на „Роден на Великден” също е различен. Както би трябвало, той е оня почти забравен вече език на нашите баби и дядовци, на онези, които са го живели онова време. Сякаш самите те разказват от страниците на романа. И романът става не просто роман, а история, сякаш разказана и оживяла в старата бабина кухня, край огнището, с дъх на мащерка и сминдух, на топъл хляб и печена ябълка. История пъстра и позната като извадена от овехтяла ракла носия.

Не, езикът на романа не е архаичен. Той е български. Днешният български няма как да опише героите от онова време. Те вървят с ония, старите думи, които вече не се чуват почти никъде, освен може би в някое спряло времето закътано местенце дълбоко в планината. Съвременният български не може да им вдъхне живот.

„Роден на Великден” е от онези книги, които те изкушават да ги отвориш, да останеш сам и да четеш. Да четеш на себе си и за себе си. Защото всеки от нас е там, сред героите от тази история, сред оцелелите от окървавеното Илинденско въстание. Познаваме ги лично. Близки са ни. Скъпи са ни.

Пътешествие, от което няма връщане!

 

  

  

И така! Приготви се за пътешествие, от което няма връщане! Не и такъв, какъвто си го започнал! Осмели се! Не заради себе си – заради НЕЯ!!!

Коя е ТЯ ли?... Да видим!

На какво си готов, в името на любовта? И за да вдигнем залога… На какво си готов в името на невъзможната любов? В името на онази, любов която няма бъдеще, а няма и минало, защото никога не се е случвала извън въображението ти, и вероятно никога няма да се случи, но… Но!!! Но я мечтаеш и си готов да я последваш през време, пространство и материя, да се изправиш пред всички богове (съвсем истински!!!), да отвориш войни и да жертваш цели светове без да очакваш нищо в замяна. Колко далеч би отишъл, колко дълго би държал надеждата жива… и какво ще направиш, когато надежда вече като че ли няма? Ще продължиш ли? Ще намериш ли сили и причина да последваш някого, който бяга от теб не просто в друг град и държава, а в друг свят? Не за да го имаш, а за да го спасиш... Или ще махнеш с ръка и ще забравиш, защото светът… този свят… ти предоставя толкова други, толкова по-достъпни възможности?...

Пред себе си имате един уникален по рода си роман, който на пръв поглед може би е фентъзи, но на втори и трети е още много неща. Това е сай-фикшън… поне в началото си. Това е приключенски роман. Това е алтернативна история. Това е трилър. И да – това е фентъзи в крайна сметка. Едно мащабно, заплетено, грабващо фентъзи, което няма как да предвидиш, докато не прочетеш и последната страница. Но не е любовна история, въпреки че именно любовта движи всичко в него.

Едно фентъзи, в което няма елфи и джуджета, нито магии… поне не и такива, които науката да не може да обясни, но пък има паралелни светове, телепортации, битки, сложни дипломатически и военни игри, неочаквани приятелства и още по-неочаквани предателства. Едно фентъзи като пророчество за бъдещето. Защото ако някога сте се питали какво би било бъдещето… Ами това е! Едно от възможните бъдещета от наша гледна точка, при това много възможно. Толкова възможно, че чак плашещо, на фона на технологичния прогрес от последните десетилетия. Едно бъдеще стряскащо реално, стряскащо познато звучащо.

Росен Димитров е човек с отговори на много въпроси. Отговори на въпроси, които човечеството търси от векове. Например онези, които вълнуват не друг, а самият Платон, докато пише „Тимей” и „Критий”. Или онези, които държат будни хиляди учени днес – физици и историци, лекари и философи. Или онези, които карат цели армии от професионални войници да не могат да спят спокойно. Дали познаваме миналото си достатъчно добре? Дали познаваме науката и технологиите достатъчно добре? Дали познаваме собствените си способности достатъчно добре? Дали имаме познанията и силите да контролираме собствените си творения? Какво още не знаем? Какво можем да сътворим и дали то в крайна сметка няма да ни унищожи в самоувереното ни невежество?...

Росен Димитров знае откъде и как може да е тръгнал митът за Атлантида, кои може би са боговете – древни и днешни, чужди и наши. Нещо повече – той знае онези техни малки тайни, които ги правят много повече хора, а нас – много повече богове. И отговорите, които предлага, са толкова логични и възможни, че неволно те карат да се замислиш: „Ами ако…?! Дали пък не е било точно така?”

Той познава хората, героите си, но и науката с нейните безгранични и понякога страховити възможности. Познава природата на паралелните светове и историята им. Нравите и порядките им. Познава философията на източните мъдреци, но и законите на физиката. Познава и любовта очевидно, но наред с нея знае и принципите на онова лоялно до екстремизъм приятелство, което всички търсим.

Всичко това му позволява да заплете едно задъхано, шеметно приключение, което много бързо напуска рамките на реалността, излиза от рамките на света и времето дори, за да ни захвърли на една съвършено непозната Земя – много наша, но и много чужда едновременно. Земя, в която древните богове са живи и истински и имат своите игри, амбиции и спорове. Точно както при нас, с тази разлика, че ние ги наричаме политици.

Отначало историята за българския емигрант в Германия Марк Димов е типичния сай-фикшън, в който един съвсем обикновен, даже твърде обикновен мъж и фен на компютърните игри се оказва с контрол над необикновена сила – силата да създава светове чрез възможностите на съвременните технологии. Както се очаква, в началото това е забавление за него и двамата му най-близки приятели – червенокосата фурия Фредерике и добродушния гигант Себастиан. Техният начин за разтоварване. Че кой не би искал да се позабавлява малко след динамиката на един работен ден в университета?... Кой не би искал да катери непристъпни скали и да се бие с дракони!

В този ред на мисли, романът поставя редица въпроси за възможностите, които тепърва се разкриват пред света с нахлуването на компютърните технологии и заплахите, които липсата на контрол над тях може да създаде. И Марк Димов има своите опасения в това отношение, своите причини да крие своята „Нора” от света, който може би не е дорасъл за технология от такъв ранг. Твърде много сила в твърде несигурни ръце!

И сигурно всичко щеше да е прекрасно и подредено в живота на тримата приятели от тази история, ако не се появяваше… ТЯ! Онази, която сякаш си чакал цял живот! Познаваш я още преди да си я видял и дори без да се надяваш да я видиш някога. Имал си време и възможност да я нарисуваш до най-малки подробности във въображението си. Призваната да обърне живота ти наопаки, да го срине и после да го изгради в съвършено нов вид. Само че това далеч не значи, че тя е чакала теб… нали… и че иска да има нещо общо с теб. Дори напротив! Тя иска да е толкова далеч от теб, колкото не можеш да си представиш.

Ама разбира се, че всичко се обърква. Така става в романите, така става и в живота. Ето ви един чудесен коктейл от съставки за голямо приключение с неизвестен край!

Земята се оказва тясна за всичко, през което трябва да минат Марк, Себастиан и Фредерике, докато се опитват да спасят своята приятелка и гениален учен Лена. Необходима им е поне още една планета, една голяма война и цяла галактика богове. И мъничко магия! За да превърне трима обикновени университетски преподаватели в спасители на света...

"Гаврил" - Десислава Каменова

 

Всеки от нас има истории за разказване, но не всеки има желанието и възможността да ги запише и да направи от тях истории за четене, за споделяне и за разкриване. А в своя нов сборник Десислава Каменова прави точно това – истории за четене и разкриване от едни много човешки, мънички, почти незабележими моменти от ежедневието на всички нас. От почти незабележими хора, а всъщност цели вселени. Тя пише за хора, често пъти без имена, а това ни дава възможност да им дадем такива, защото ние всъщност може би ги познаваме или поне някои, които много приличат на тях по съдба, по начин на мислене, по погледа, ако щете.

Вярвам, че сборникът „Гаврил” не е просто сборник с къси разкази, а сборник с парчета от своята авторка. Самата тя казва, че е събирала разказите повече от десет години, а съм убедена, че никой не би посветил толкова време на друго, освен на душата си, на себепознанието, на себетърсенето и намирането, ако щете, а по този начин и на търсенето и познаването на другия отсреща. Десислава споделя, че не е нужно човек да има всичко, защото накрая след него остава само това дали е обичал и дали е бил обичан, дали е бил себе си докрай. Да познаваш хора обичани и способни да обичат не е ли всъщност най-ценното, което можем да трупаме около себе си?

„Гаврил” е колекция от малки истории, почти моментни кадри от различни животи, различни реалности, различни времена дори. Населена е с образи от тук и сега, но и от миналото, но всички до един с бъдеще. Образи, които можем да срещнем на улицата или дори в собственото си семейство. Различни. Различни дори от онова, което мислим за тях. Но има едно нещо, което ги обединява и това е усещането, което оставят, когато ги четеш. Съвременният живот е твърде динамичен и кратките разкази като че ли са идеалната форма за днешния читател. Кратките разкази с концентрирана емоция, които за ограничено време казват много. Може би точно затова добиват все по-голяма популярност, печелят все повече почитатели и всъщност се налагат като предпочитана форма и от авторите, и от читателите.

Чрез своите разкази Десислава Каменова успява създаде една пъстра палитра от образи на хора – колкото подобни си, толкова и различни. Хора, които – независимо от времето и съдбата си – са успели да съхранят в себе си едно нещо – основната човечност. Нейните разкази предлагат един проницателен поглед върху човешката природа, но не онази, която руши и плаши, а другата – която свенливо крием, за да не бъде наранена. Природата да обичаш, да вярваш, да копнееш, да си в хармония със себе си, независимо в каква огромна дисхармония с целия останал свят си. Защото всъщност хармонията с другите започва от тази със себе си.

Разказите от тази книга могат да се сторят на някого почти като картини, рисувани обаче не с бои, а с думи. Като случаен миг, запечатан във времето, без познато минало и без предвидимо бъдеще, уловен мимоходом, докато си бързал нанякъде. Просто си погледнал встрани за секунда и си го хванал. Не знаеш нищо друго, освен онова, което погледът запечатва в рамките на секунда или две. Като случайна снимка, хванала неподозиран детайл, неочаквана красота на фона на хаос от пъстрота и пренасищаща окото бъркотия от животи.

Предполагам, че няма да сбъркам, ако кажа, бе това е един сборник с разкази за необикновените истории на съвсем обикновените хора. Истории не просто на живота им, а на душата им. Истории за онова, което ги е изградило и което – в крайна сметка – оказва се, май гради всички нас. Малките моменти, малките жестове, малките думи, но с голямо значение всяко едно от изброените. Или с никакво, но все пак изграждащи ни. Защото човек е сбор от малки моменти и жестове, сбор от чужди и свои думи, оформили го такъв, какъвто е, а не резултат от грандиозни, исторически събития, за които да си струва да влезе в новинарските емисии вечер например. Иначе казано, „Гаврил” е сборник от кратки разкази за малките обрати в ежедневието ни, които дори не забелязваме като такива. Той е огледало, поставено пред лицето на обществото ни, което обаче отразява дълбокото, отвъд лицата, отвъд видимото.

Дали ако на младини си хапвал по два ореха на ден вместо да се тъпчеш с храна, нямаше да промениш живота си? Сълзите имат ли имена? Колко видими са невидимите хора? Докъде в човешката душа води прекият път, който се отваря след въпроса „Защо?”? Кои прегради са най-стабили в живота?

„Гаврил” е продължението на едно обещание, което Десислава Каменова споделя, че е дала сама на себе си на един 1 януари, както казахме, преди повече от десет години, а именно – да споделя повече с другите. Човек има закодирана у себе си естествена нужда да споделя, но има и някаква естествена спирачка да го прави, нещо като инстинкт за самосъхранение. И да застанеш срещу инстинктите си съвсем осъзнато е трудно, защото никога не знаеш как другите ще се отнесат към доверието ти. Дали ще злоупотребят с него или напротив – ще ти помогнат да го превърнеш в сборник с кратки разкази за бавно четене например.

В книгата отново ще видим и част от работата на талантливата художничка и фотограф от Монтана Виолета Апостолова – Лети, която вече познаваме и от предишната книга на Деси – сборникът „Лукиана”. Тя също е тук в момента. Нейните черно-бели фотографии се вписват така добре в текстовете, че в един момент установяваш, че е невъзможно да си представиш книгата по друг начин, освен с тях като част от цялото. Подобно на „Лукиана”, и „Гаврил” някак си би изглеждала и звучала по друг начин, ако не бяха снимките, които да придадат завършеност на настроенията, мислите и защо не на самите герои.

Има нещо за четене в Дания... или "21 начина да умреш" - Сара Енгел

Има нещо за четене в Дания - БНР Радио Видин

Съвремието ни е все по-динамично, а новите технологии предлагат нови и нови начини за комуникация. Поставят човешките отношения на непознати досега плоскости. Това си има и добрите страни, защото биват заличавани граници, биват преодолявани разстояния, общуването става все по-лесно и достъпно, независимо в кой край на света се намираш. Но има и една друга страна. Онази, за която малко се говори, защото малцина се осмеляват да признаят, че са попадали там.

Именно за тъмната страна на средства за комуникация говори датчанката Сара Енгел в своя роман „21 начина да умреш”, който се появи на българския литературен пазар през 2021 година, за да постави на масата отдавна наболели въпроси.

Това е един много мрачен, но и завладяващ младежки роман за самотата, за кибертормоза и за бездната, до която именно тормозът в интернет може да те доведе, особено когато си млад, все още силно зависим от одобрението на връстниците си.

Авторката споделя, че темата започва да я вълнува и дори да я обсебва, след като една вечер случайно попада на телевизионен репортаж за момиче, което слага край на живота си след системен тормоз в интернет от свои връстници. Започва да търси информация и установява, че такива истории не са изолирани случаи, а се случват във всички точки на света. А няма по-добър начин да поставиш даден проблем на вниманието на обществото от този да пишеш за него. Да разказваш от името на жертвата. Да изправиш насилника пред онова, което е направил. Да покажеш и на жертвата, че не е сама и че има изход – нищо, че в тъмнината на депресията може би не го вижда.

Защо „21 начина да умреш”? Защото толкова намира главната героиня Стела, докато се пита още колко ще издържи преди да избере един от тях.

Колко време всъщност отнема да се сринеш от позицията на едно от най-популярните момичета в класа до социален аутсайдер, отбягван и стигматизиран от всички? Оказва се, че се случва ужасно бързо и лесно. Това научава 15-годишната Стела, когато след едно недоразумение се оказва подложена на неочакван яростен тормоз от онази, която е наричала своя най-добра приятелка.

Двете обожават музиката и се явяват на кастинг в популярен музикален формат по телевизията. Стела получава одобрение да продължи, но Амелие е отхвърлена. Стела решава, че приятелството изисква от нея също да се откаже. Но се оказва, че Амелие въобще не е способна да преглътне поражението, нито да прости на приятелката си, че е била обявена за по-талантлива. И това отключва злото.

Малко по малко Стела усеща как започва да потъва. Системният тормоз, обидите, заплахите и униженията не са нещо, за което може да говори с баща си например или с някого от учителите, но стават причина да се откаже постепенно от всичко, което харесва, дори от музиката, без която дотогава има чувството, че не може да живее.

„21 начина да умреш” е история за това докъде може да стигне жестокостта на индивида и на тълпата, за издръжливостта и ранимостта, за зависимостта ни от обществото, за отхвърлянето, завистта и трудностите, с които децата и младежите се сблъскват, навлизайки във възрастта, в която вече ще бъдат зрели хора. История за човешката способност да мразиш успелия, по-талантливия, по-добрия.

Но това е история и за силата, която никой не вярва, че притежава, докато не му се наложи да я извади от себе си. И не на последно, а може би всъщност на първо място, това е история за това как след 21 начина да умреш, можеш да откриеш един-единствен начин да жевееш, но той да е достатъчен.

Романът на Сара Енгел е обявен от списание „Фолкенскулен” – официалният орган на датските учители – за „Младежки роман на десетилетието”, а след онлайн гласуване датските младежи го определят за Роман на годината.

Самата Сара Енгел е не по-малко интересна от романа си. Макар и дипломиран преподавател от Педагогическия институт в Копенхаген, тя е била какво ли не друго – тълкувателка на сънища, танцьорка, копирайтър в рекламна агенция, пекарка на гофрети в парк и четец на еротични новели. Сара твърди, че всичко това само е обогатило познанията ѝ за човешката природа, за да може да ги описва по-достоверно в книгите си. Каквото и да е работила обаче, оказва се, че Сара Енгел с романа си „21 начина да умреш” улучва едно от най-болезнените места на съвременното общество.

"Моят мъж, пенсионерът" и как едно ненавременно пенсиониране може да създаде неподозирани проблеми

 

По принцип излизането в пенсия не би трябвало да е някаква особена драма, дори напротив. След като си изпълнил дълга си към общество и семейство, няма нищо по-логично от това да се оттеглиш в заслужена почивка, да се отдадеш на любимите си занимания, да ловиш риба, да играеш голф или карти, да се мотаеш по кафенетата с приятели и да бистрите световните проблеми и каквото се сетиш още. Така де, вероятно не е така навсякъде, но в един все по-застаряващ, но и материално по-облагодетелстван свят като Западна Европа и по-конкретно Германия, се очаква пенсионерите, освен с достойна пенсия, да разполагат и с богат избор от начини за уплътняване на времето. Да, но не и конкретно семейство Шмит.

Романът „Моят мъж, пенсионерът” на германката Роза Шмит, разказва за този неподозиран страничен ефект от пенсионирането – да разполагаш с твърде много свободно време. Неслучайно подзаглавието е „Тайният дневник на една съпруга”, защото това са тайните тревоги и размисли, страхове и мигове на безсилен гняв на една съпруга с 39-годишен стаж като такава, но без нито един ден стаж като съпруга на пенсионер, който вечно е някъде наоколо.

Проблем в семейството се явява факта, че инженер Гюнтер Шмит изненадващо решава да се пенсионира две години преди да е навършил крайната за това възраст, а вярната му съпруга Роза въобще не е подготвена психически да има покрай себе си своя пенсиониран съпруг по двайсет и четири часа в денонощието. Не че има причина да не го иска наоколо – просто е свикнала вече почти четиридесет години денят да е само неин, все едно за какво. А сега изведнъж… Гюнтер е тук и няма представа какво да прави със себе си. Въпрос на време е нещата да отидат по дяволите.

Лошото е, че той е толкова отдаден на работата си дотогава, че е нямал никакво време за хобита и странични интереси и сега Роза просто не знае с какво да му запълни времето, за да не го гледа как по цял ден седи на дивана и решава судоку. Но пък има огромно желание да му помогне и дори да го принуди да си намери занимание.

А дъщеря им Юлия сякаш въобще не схваща сериозността на положението и заплахата за семейния мир на родителите си, самата тя окрилена от новата си любов към Рихард – разведен, с две деца и „свободен” откъм професия, т.е. безработен по логиката на майка й. Така де. Какво друго може да означава „свободен”, да му се не видяло?...

Оказва се, че на шейсет и няколко години все още не е късно да започнеш да ревнуваш половинката си като прясно влюбен гимназист, без значение, че досега такова нещо не си си и помислял. И Юлия е изненадана от неочакваната необходимост спешно да се превърне в родител на родителите си, докато те се държат като пубертети в криза.

Нещата и без това не са розови, но всичко съвсем се обърква заради дископатията на Гюнтер и внезапното му желание да започне здравословен начин на живот. Дали това желание всъщност е именно заради здравето или заради дразнещо запазената за възрастта си рехабилитаторка, при която лекува гърба си? Роза отначало е доволна, че поне през половината ден Гюнтер си има занимавка извън вкъщи, но после…

После започва малко по малко да й писва да слуша непрекъснато „Хайдрун това”, „Хайдрун онова”… Коя, по дяволите, е тази Хайдрун и какво всъщност цели, създавайки си групички от обожаващи я пенсионери с прищипани нерви и проблемни прешлени?... И ето ти първи пристъпи на ревност, при това на стари години, когато вече си забравил как и защо се случва. 85-годишната леля Лоти май ще излезе права – „на мъж над шейсетте не бива да се вярва”!

„Моят мъж, пенсионерът” е забавен разказ за онова, което предстои на всички ни – зрялата възраст, когато от Сватбения марш са минали сякаш цели епохи и наивно вярваме, че оттук нататък няма тепърва да започваме да се ревнуваме, децата ни на свой ред са на прага на свиването на семейно гнездо и се предполага, че вече нямате никакви причини да не си живеете спокойно и щастливо, а защо не и да поемете на колоездачен поход или на непредвиден петдневен круиз към Северно море.

И разбираш, че никога не е късно да преоткриеш и себе си, и онзи, с когото си си лягал всяка вечер през последните 40 години.

Да влезем в "Среднощната библиотека", за да си изберем живот!

 

В деня, в който Нора Сийд решава да умре, всичко се обърква! Така де. Както се досещате, то се е объркало доста преди това, но сега съвсем отива по дяволите. И все пак, оказва се, че да умреш не е толкова просто, колкото си го е представяла. Понякога не можеш просто да напуснеш света и себе си! Понякога преди да решиш окончателно дали наистина искаш да умреш, трябва да минеш през… библиотеката!

Правилно сте чули. Между живота и смъртта има библиотека. Среднощната библиотека! Или видеотека. Или казино. Или хипермаркет. В случая на Нора е библиотека. Лично нейна, но може да е и твоя, пълна с всички възможни животи, с всички твои потенциални съдби, с всички твои избори – добри или лоши – и последствията от тях. Пълна с всичко онова, за което съжаляваш нощем, когато не можеш да заспиш, или денем, точно след като си уволнен от не особено перспективната си работа, а котката ти е мъртва. И ти дава възможност да избереш кои от тези животи да изживееш преди да решиш окончателно дали наистина си аут. Можеш да избереш в кой от всички да останеш завинаги може би.

Среднощната библиотека е твоето персонално Чистилище. И не е страшно. Не и на пръв поглед. На втори е по-страховито от всичко, което си си представял. То е тихо, уютно, мистично място, точно като библиотека. Там е старата библиотекарка госпожа Елм с костунурковозелената си поло яка, която те е прегръщала като бебе, докато свикваш с мисълта за ненавременната смърт на баща ти. И ти дава възможност. Възможността да изживееш живота, който си мислиш, че си пропуснал. В който си мислиш, че може би щеше да си по-щастлив, по-успешен, по-завършен. По-добра версия на себе си, която няма да има причина да иска да умре. А дали?

Ако имаш възможност да се върнеш назад, би ли направил различен избор в някакъв момент от живота си? Би ли завил надясно, вместо наляво? Би ли казал „да” вместо „не”? Би ли отказал дадена работа, за да приемеш друга?... Представи си, че имаш тази възможност! Представи си обаче, че далеч не е това, което си очаквал! Че е по-различна, отколкото можеш да понесеш.

Нора Сийд бързо разбира, че онова, за което съжаляваш, може да се окаже по-голямо разочарование от това, от което искаш да избягаш. Да си рокзвезда може да е гадно. Мечтаният семеен живот с онзи, от когото си избягала два дни преди сватбата, може е разочарование. Да снимаш китовете край бреговете на Австралия може да е разочарование и дори да струва живота на най-добрата ти приятелка. Да отвориш селска кръчма в сърцето на Оксфордшър заедно с голямата си любов може би е грешка... и да разбереш, че това всъщност никога не е било голямата ти любов. Да проучваш ледниците може да е страшно и смъртоносно. Да си олимпийски шампион може да те докара до депресия. А най-гадното е, че любимият котарак Волтер умира винаги, въпреки всичко, и няма реалност, в която можеш да го спасиш.

И ето че Нора Сийд получава възможността да промени всичко онова, което открива в своята „Книга на съжаленията”. Тя може да изживее всяко свое решение по нов начин. Може да е омъжена, да е майка, да е изследовател на ледници, да снима китовете край бреговете на Австралия, да е рокзвезда или олимпийска шампионка по плуване свободен стил. Може дори да си избере живот, в който баща й все още е жив или такъв, в който е щастливо омъжена за онзи симпатичен хирург и имат най-прелестната дъщеричка на света. Може да е в добри отношения с брат си, да е преподавател по философия в университета или да разхожда кучетата от градския приют. Може да има своя винарна…

При на практика безкраен брой други възможности, какво би избрал ти?... А дали?...

„Среднощната библиотека” е роман Мат Хейг, автор на бестселъра „Причините да останеш жив”. Това е история без странични сюжети, без пъстра гама от герои, без неочаквани обрати в сюжета. Той е смел опит да се изправиш срещу тревожността и депресията, срещу екзистенциалните въпроси, които винаги започват с „Ами ако…”. Да, може би на моменти е с предвидимо развитие, но идеята въобще не е да изненада читателя, а да го накара да се замисли. Какво можеш и какво не си в състояние да промениш? Какво искаш и какво не би посмял? А дали всъщност животът, който си се уморил да живееш, не е най-доброто, което си могъл да искаш и постигнеш? Дали вместо друг живот, нямаш нужда само от друг ъгъл, от който да прочетеш книгата, която сам си започнал да пишеш от деня на раждането си?...

"Книжарницата на мистър Ливингстън" ви очаква

 

Книжарницата на мистър Ливингстън - БНР-Радио Видин

Миналата седмица се запознахме с една книга – „Книгата на Джо”. Днес ще се запознаем с цяла съкровищница от книги, сякаш съществуваща едновременно в множество паралелни вселени. Нека влезем в „Книжарницата на мистър Ливингстън”!

„Муунлайт Букс” се намира в лондонския квартал „Темпъл”, има красиви сини врати с изящни дръжки във формата на перо и малко траурни звънчета на входа, които озвучават влизането на всеки от доста ексцентричните, но не по-малко добродушни клиенти на книжарницата. Е, звънчетата оцеляват до влизането на симпатичен агент от Скотланд Ярд, който е призован, за да разследва мистериозното изчезване на безценен стар дневник на един от праотците на Едуард Ливингстън. Има си и невероятен стъклен купол вместо покрив, през който нощем могат да се наблюдават всички звезди и галактики, напълно оправдавайки името на книжарницата.

Внимавайте! Тук се стъпва тихо и с уважение, не защото иначе ще смутите безименния писател под синята лампа, а защото мистър Ливингстън неслучайно е вечния лауреат и най-новия носител на наградата „Скрудж” – награда за най-неприветлив и мърморещ книжар. Но не това е причината неговата току-що наета книжна фея – помощничката му Агнес – да събува обувките си още на прага на книжарницата и да ходи боса по дървения под докато е на работа.

И не се заблуждавайте! Мърморенето и демонстративната британска студенина на мистър Ливингстън са всичко друго, освен неприятен характер. Защото той „мърморкото, разсеяният колекционер на илюстровани книги, единственият жител на планетата, вписан в гражданския регистър на Луната на пълно работно време”, всъщност умее да гледа на света с други очи, да долавя любовта там, където никой друг не я забелязва, и без колебание, с почти Шекспирова страст, да се втурва да я защитава, когато види, че някой се кани да я нарани.

Може би точно затова най-редовните клиенти на неговата книжарница го обичат не по-малко от дългогодишната му годеница Шивон, която категорично отказва да се омъжи за него, независимо от вечното му мрънкане, саркастичните забележки и привидната липса на емоции. Например осемгодишният гений Оливър Туист, който най-вероятно цял живот (според мрачните прогнози на мистър Ливингстън) ще мрази Дикенс заради името си, и все се крие някъде между стелажите на втория етаж, докато чака вечно заетата си майка да го прибере в края на работния ден. И леко отнесената, но ужасно напориста госпожа Дрезден, ненаситна за нови книжни предизвикателства, която всяка седмица в понеделник пристига, понякога дори по домашни чехли, за да конкурира Едуард Ливингстън по мърморене, докато си тръгне с поредната нова книга. Дори онзи безименен писател под синята лампа, който сякаш е забравил да говори, превръщайки се в част от интериора и очарованието на това странно, почти приказно място.

Но сякаш най-близо до истинския мистър Ливингстън е Агнес – пристигнала от Испания в Лондон да си търси работа като археолог, изпълнена със страхове и копнежи, но по волята на Вселената озовала се в неговата книжарница, за да остане. Уж временно. Само че всеки знае, че временните неща твърде често се оказват най-постоянните и дълготрайни любови в живота ни. В нейният – също.

„Книжарницата на мистър Ливингстън” е история без големи конфликти, без драматични обрати и съспенс, ако не броим мистерията с изчезналия дневник. Тя е от онези книги, в които сякаш почти нищо не се случва, но са изпълнени с мънички жестове и топли мигове на щастие. Това, което прави тази история толкова красива и увлекателна, са нейните герои, заради които ти се приисква сам да отидеш в книжарницата. И в един момент осъзнаваш, че главният герой в нея всъщност е любовта към литературата.

Авторката на този толкова топъл, уютен, комфортен като домашни чехли и чаша топло какао роман е Моника Гутиерес – блогър и автор на поезия, пиеси, разкази, статии и сценарии. Тя живее и работи в Барселона, по образование е журналист и историк, но по душа очевидно е книжна фея, подобно на своята героиня Агнес, и често споделя литературните си търсения и съкровища в своя блог „Serendipity”. Именно страстта си към литературата решава да сподели Моника, когато се захваща да пише романа „Книжарницата на мистър Ливингстън”.

В него има толкова много препратки към други книги и автори, че накрая непременно ще останете с усещането, че сте прочели не просто една книга, а цяла библиотека, лично подбрана и препоръчана от най-мърморещият книжар на Албиона.