четвъртък, 12 ноември 2026 г.

Енциклопедия на детските организации в България 1878 - 2026

Нека този път да започнем с един въпрос!

Кой пише историята?

Ако вярваме на Уинстън Чърчил, макар да не е съвсем сигурно, че той го е казал, историята се пише от победителите. Ако съдим по учебниците, историята се пише предимно от царе, генерали, политици, революционери и разни луди глави. От хора, които са печелили битки, губили са територии, подписвали са договори, сваляли са правителства или са се опитвали да създадат нови. Историята, общо взето, обича големите събития. Обича онези, които са променяли границите – било то териториалните или човешките.

Само че понякога, докато гледаме голямата картина, пропускаме хората, които са я направили възможна. Защото историята има и друго лице, за което сякаш рядко се замисляме.

Истината е, че нейната чернова, основата на историята, се пише и от онзи, който е отворил първото училище в някое забравено село. От жената, която е събрала няколко съмишленички, за да помогнат на деца, останали без родители поради една или друга причина, на бедните, изоставените, отритнатите. От учителката, която е решила, че образованието не бива да бъде привилегия, още по-малко пък предназначена само за момчетата. От лекаря, който е лекувал безплатно онези, които не са могли да си позволят да плащат. От доброволеца, който е отделил от собственото си време, средства и сили, за да направи нещо за чуждото дете, което е припознал като свое, просто защото не може да го погледне по друг начин.

Тези хора рядко получават паметници. С една идея по-често улици биват кръщавани на тях, а в учебниците по история на практика ги няма. Но ако можехме да извадим от миналото всичко, което са направили, вероятно щяхме да установим, че историята на една държава се измерва не само с онова, което е завоювала, построила или разрушила, но и с онова, което е успяла да съхрани. А какво по-важно може да съхрани едно общество, претендиращо за цивилизованост, от своите деца?

Точно за тази, другата история разказва книгата „Енциклопедия на детските организации в България“ от Георги Богданов. Едно издание, което ни отвежда на пътешествие през близо век и половина обществена история, но по един необичаен маршрут. Не през министерски кабинети и бойни полета, макар че и те имат своята роля, не през политически трибуни и задкулисни интриги по етажите на тази или онази власт. Води ни през организациите, инициативите и хората, които през последните 150 години са работили за децата на България.

Какво знаете например за България след Освобождението или след поредицата от последвалите го балкански конфликти? За България след Първата световна война? Някога задавали ли сте си въпроса какво се е случвало с децата по време на тези войни и след това? Осиротелите, останали без един или и без двамата си родители, без близки, без препитание и дом… Защото ги е имало. България излиза от тази поредица злощастни конфликти почти напълно срината, изтощена, изтерзана и обезкървена, но най-големите жертви са именно децата, които нямат вина за лудостта на възрастните, но в крайна сметка трябва да я платят.

Сто и петдесет години не са просто внушителен период от време. Особено в новата ни история това са няколко различни държави, събрани в една географска територия. Различни политически системи, различни обществени ценности, различни представи за възпитание, образование, семейство и детство. Променяли са се закони, институции, граници, идеологии. Променяло се е дори разбирането за това какво означава да бъдеш дете. За пръв път някой осъзнава, че децата имат права, които възрастните трябва да спазват.

Но тези представи не са съществували винаги и със сигурност не са се наложили от само себе си. Зад всяко признато право стои нечие усилие. Зад всяка обществена придобивка – нечия работа, понякога дълга, неблагодарна и невидима. А понякога в края на тази борба чака дори смъртта. В Пловдив и до днес например стои паметникът на една жена, положила основите на грижата за децата на България, и в крайна сметка намерила смъртта си от ръката на убийци. Графиня Олга Скобелева, майката на генерал Скобелев, дори не била българка, но избрала да посвети живота си на българските сирачета.

Именно в това се крие една от най-големите ценности на тази книга. Тя не само дава възможност да проследим какво е било направено за децата, но и как постепенно се е променяло отношението на обществото към тях. Как на децата малко по малко вече не се гледа само като на бъдеща безплатна работна ръка, но и като на отделни личности с права. Как благотворителността среща образованието. Как доброволчеството е запълвало празнини, оставени от институциите, а отделни личности и организации са се превръщали в двигатели на промяна. Как в крайна сметка добрите намерения са търсели и намирали начин да се превръщат в работещи решения.

Вероятно не всички опити са били успешни, но и това е част от историята, от която може да се поучим.

„Енциклопедия на детските организации в България“ е едно прекрасно напомняне, че гражданското общество не е някакво модерно изобретение, появило се заедно с познатите ни днес неправителствени организации, с проектите и европейските програми. То започва много преди това, в момента, в който човек реши, че проблемът на другия е и негова отговорност. Че не е необходимо да е министър, кмет, директор или депутат, за да направи нещо полезно. Че промяната не винаги трябва да бъде поискана от властта – понякога може да започне от самите граждани.

Днес като че ли имаме особена нужда да си припомняме това. Че обществото не се състои от институции, а от хората, които не чакат някой друг да върши работата. Хора, които действат. А историята на тези хора заслужава да бъде разказана.

Няма коментари:

Публикуване на коментар