Справихме се, хлапе

Понякога най-смелите хора са онези, които цял живот са се страхували.

Актьорът Антъни Хопкинс е от хората, които сякаш няма нужда да повишават глас или да демонстрират величие, да бъдат представяни, за да бъдат забелязани. Достатъчно е да присъства, за да изпълни пространството около себе си със смисъл. Достатъчно е да погледне някого, за да остави следа.

Оказва се обаче, че зад този поглед през цялото време е стояло едно уплашено, може би малко бавно, леко непохватно хлапе, което дори собственият му баща смята за тъпо. И точно то десетилетия по-късно разказва за живота си в автобиографичната книга „Справихме се, хлапе“.

Тя е за него. Не за спечелилия две награди „Оскар“ актьор. Не за Ханибал Лектър, крал Лир, президента Никсън, папата, художника или сприхавия дементен старец, в които Антъни Хопкинс се е превъплъщавал на театралната сцена или пред камерата, а за онова момче от Уелс, в което дори собствения му баща не вярваше. За момчето, което безброй пъти чуваше, че е разочарование, че е напълно безполезно и няма бъдеще. Че ще стигне някъде само с автобуса. Момчето, което не успяваше да обясни, че се чувства изгубено, защото е попаднало в свят, написан на непонятен за него език.

Само че… Хей! „Справихме се, хлапе“, казва вече 87-годишното момче на своето девет-десетгодишно аз. От което сякаш и двамата са изненадани.

Като актьор, но и като човек Хопкинс никога не се опитва да изглежда герой. Дори напротив. Признава, че винаги са го привличали злодеите в сценариите. Когато играе поредния такъв, винаги се опитва да покаже човечността зад образа на чудовището, вярвайки, че няма по-страховито нещо от осъзнаването, че чудовищата не са много по-различни от нас. Че не сме толкова далеч от мрака, колкото ни се иска, а Ханибал Лектър и Кларис Старлинг са смущаващо подобни един на друг, на по-малко от крачка един от друг. Крачка към чудовището, която човек може да направи дори по невнимание.

Наред с това обаче, разказва без оправдания за алкохолизма си. За провалените си бракове. За единствената роля, с която не успява да се справи толкова добре, колкото му се иска – тази на баща на единствената си дъщеря. Изминава отново пътя към световната слава, но този път като страничен наблюдател.

И колкото повече разказът напредва, толкова по-ясно става, че най-тежката му битка сякаш никога не е била с Холивуд. Била е със самия Антъни Хопкинс и онова вътре в него. С депресията, гнева, самотата, безчувствеността, доброволната изолация. С неговия, както сам го нарича, тъп идиотизъм. С невъзможността да преодолееш желанието за една най-обикновена прегръдка, защото си син на баща си, а той – на своя. Цяло едно поколение от мъже, учени, че прегръдките са проява на слабост. А мъжете от Уелс може да са всякакви, но не са слабаци. Те не говорят за чувства, не плачат и не се прегръщат дори когато погребват децата си.

„Справихме се, хлапе“ не е поредният холивудски мемоар. В книгата няма безкрайни списъци с известни имена. Всъщност дори най-известните минават през нея някак незабележимо, деликатно, без ореоли и аплодисменти. Лорънс Оливие, Ричард Бъртън, Алфред Хичкок, Оливър Стоун, Джоди Фостър, Хелена Бонъм-Картър, Ема Томпсън… Всички тук са просто хора, пресекли пътя на едно хлапе, опитващо се да докаже на баща си, че все пак може да постигне нещо в тоя живот.

Всъщност книгата не разказва за кариерата на един велик актьор, а за цената, която човек плаща, докато стигне до върха. В същото време това е история, която носи облекчение не само на онзи, който я е написал, но и на всеки който ще я прочете. Облекчението да разбереш, че дори човек, когото светът смята за легенда, никога не е спирал да се съмнява в себе си. Че талантът не отменя страховете и не заличава травмите. Че славата не лекува самотата – всъщност понякога я засилва. Че успехът не изтрива детството. Но също така и облекчението от осъзнаването на факта, че нито една от тези рани не е длъжна да има последната дума.

В края на книгата читателят остава с чувството, че Антъни Хопкинс не е написал мемоари, за да разкаже за величието си. Написал ги е, за да каже на едно уплашено момче, че въпреки всички грешки, всички провали, всички изгубени години, в крайна сметка се е справило. Двамата заедно са се справили. Защото то все още чака и има нужда от това уверение.

Може би затова тази книга не е за Антъни Хопкинс. Не е просто разказ за живота на един великолепен актьор, записал името си в историята на киното и театъра със златни букви. Тя е разказ за всеки от нас. Защото всеки носи някъде дълбоко в себе си едно хлапе, което чака някой най-после да му каже: „Справихме се.“

Брюксел, разголен

Ако съдим по заглавието, би следвало да очакваме, че „Брюксел, разголен“ от Ирина Папанчева е роман за един съвременен град. Когато го прочетем обаче, става ясно, че това всъщност е роман за хората, които се опитват да намерят място в града, а Брюксел е само декор. Организъм, който приема едни, отблъсква други и пази следите им дълго след като самите те са си тръгнали.

Ирина Папанчева избира необичайна структура за книгата си. Дванайсет взаимно преплетени истории, разказани от различни гледни точки, всяка свързана с конкретен квартал и неговата атмосфера. Дванайсет истории, разказани от деветима души! Постепенно читателят започва да разбира, че героите всъщност непрекъснато се разминават, докосват се, променят се един друг, понякога без дори да го осъзнават, докато наоколо животът се случва с всичките си предизвикателства. Ковид-19, атентати, миграционният натиск, дълбоката политика, любовта и раздялата, спомените и травмите…

В центъра на тази мрежа от истории и съдби стои Ирис – една българка, пристигнала като стажант в Европейския парламент с мисълта, че Брюксел е скучен административен център, но е и мястото, на което винаги е искала да принадлежи, дори и с цената на собственото си семейство. Именно нейното пребиваване там се превръща в нишката, свързваща всички останали съдби през следващите няколко години, помагайки сякаш и на Брюксел да се разкрие като бляскав и красив, безкомпромисно привлекателен и самоуверен град, заслужаващ да го заобичаш.

В „Брюксел, разголен“ своята част от историята разказват хора от различни държави, религии, професии и социални слоеве. Бежанци, чиновници, художници, компаньонки, второ поколение имигранти, момичета, които се борят със семейните си традиции и религиозните догми, самотни хора, търсещи близост, и такива, които се страхуват от нея повече от всичко. Точно като в живота, в „Брюксел, разголен“ няма главни и второстепенни герои – всеки е главен герой в собствената си история. Всеки получава достатъчно пространство, за да бъде разбран, а не за да послужи просто като сюжетен инструмент.

Една от силните черти на романа е начинът, по който големите исторически събития не изместват личните. Разширяването на Европейския съюз, Лисабонският договор, бежанската криза, терористичните атаки, Брекзит, ковид-19… Всичко това присъства, но не като урок по история, а като фон, който променя живота на обикновените хора. Така романът успява да покаже как политиката винаги се случва първо в нечий дом, в нечия връзка, в нечий страх или надежда.

Ирина Папанчева пише с впечатляващо познаване на Брюксел, което е обяснимо, предвид факта, че тя от години живее там, занимавайки се със застъпничество. Не просто споменава улици, площади и квартали, а им вдъхва характер, миризма, уникалност. След няколко глави читателят започва да усеща, че Скарбек, Моленбек, Матонге, Етербек или Марол не са просто адреси, а различни светове със собствен ритъм, мирис и памет. След „Брюксел, разголен“, ако някога човек попадне в неофициалната столица на Европа, вероятно несъзнателно ще започне да търси местата, през които вече е „минавал“ като читател.

Но ако все пак става дума за разголване, то все пак не е на самия град. Романът на Ирина Папанчева разголва неговите хора и показва колко самотен може да бъде човек дори сред милионно множество. Показва колко лесно можеш да живееш години наред до някого без никога да го опознаеш и как понякога един случаен разговор, една среща или едно дребно решение променят нечий живот по напълно непредвидим начин.

„Брюксел, разголен“ не е роман с главоломен сюжет и с шеметни обрати. Това е книга, която печели читателите си със своята човечност, със способността си да събере десетки различни гласове и да ги превърне в един общ разказ за принадлежността, самотата, любовта и следите, които оставяме един в друг. И когато затворим последната страница, усещането не е за поредния прочетен роман, бил той и за Брюксел. Усещането е, че поне за малко, наистина сме живели там. Запомнил ни е. А ние сме го видели малко по-разголен.