Кажи ми три неща

Около две години след смъртта на майка си Джеси Холмс е изправена пред ново изпитание. Принудена е да напусне родния си Чикаго, за да се премести в безумно горещия Лос Анжелис, където баща ѝ е намерил нова любов. Всъщност баща ѝ не просто се е влюбил – той вече е женен за богатата вдовица Рейчъл, която е като излязла от някое класическо холивудско клише. Джеси няма думата. Все още само на шестнайсет години, тя е принудена да започне живота си отначало в дом, в който се чувства като гост.

Само че да започнеш отначало никога не е лесно, особено пък на шестнайсет.

На пръв поглед романът „Кажи ми три неща“ на писателката Джули Бъксбаум е типичната тийнейджърска история за проблемите на подрастващите в съвременното консуматорско общество. За училищния тормоз, първите влюбвания, първите несигурни стъпки в света на възрастните, когато все още се страхуваме да пуснем ръката на детството.

„Кажи ми три неща“ обаче е много повече. Той е история за хората, които са изгубили някого и се чувстват виновни, че животът им продължава. За това колко е трудно да приемеш, че новото не означава непременно предателство към старото.

Да, също и за това, че понякога се влюбваш в някого още преди да си го видял. Ей така, на риск, пък каквото ще да става! И за това няма възраст, но на шестнайсет си е като игра на руска рулетка.

В Лос Анжелис Джеси не намира нищо познато. Ами че там дори храната е различна! Вместо нейните любими сладкиши и въглехидрати например, наоколо сякаш всички се хранят единствено със салати, смутита и чуждо самочувствие. Новото ѝ частно училище е свят на привилегировани богаташки наследници, свикнали да получават от живота всичко наготово. Нещо повече – те са убедени, че го заслужават. Всички сякаш са абонирани за доживотен успех, блясък и щастие под лъчите на калифорнийското слънце. Джеси сякаш по подразбиране няма никакъв шанс.

Именно тогава в електронната ѝ поща се появява Някой Никойски. Той е забелязал Джеси и проблемите ѝ и иска да ѝ помогне да се ориентира в училищната джунгла. Има само едно условие – да не разкрива самоличността си. И Джеси решава да поеме риска да се довери на непознатия. Колко по-зле може да стане!

Чатовете между двамата много бързо се превръщат в единственото тихо пристанище за нея след поредната битка за оцеляване в гимназията. Всъщност именно съобщенията, които си разменят, разказват голяма част от историята. Може би не съвсем оригинален похват, но в „Кажи ми три неща“ той наистина работи по най-добрия възможен начин.

Наред със съмненията около преместването и необходимостта да свиква с едно напълно ново и всъщност доста враждебно място, Джеси все пак през цялото време има един неизменен спътник. Скръбта. Скръбта остава с нея като постоянна точка на размисъл, болка и растеж и това не е случайно. В бележка в края на книгата авторката на романа признава, че всичко е много лично за нея, защото самата тя е изгубила майка си на 14-годишна възраст. Вероятно това е и причината скръбта в романа „Кажи ми три неща“ – на Джеси, на баща ѝ и на новата ѝ мащеха и доведен брат – да е описана така последователно и правдоподобно.

В този смисъл, „Кажи ми три неща“ е роман и за различните лица на същата тази скръб. Джеси страда шумно в мислите си, но рядко показва болката си на другите. Баща ѝ също се опитва да продължи напред, стискайки зъби и борейки се сам със себе си. Новата му съпруга Рейчъл предпочита да подрежда живота си така, сякаш редът може да предпази всички от нова загуба. Тео – доведеният брат на Джеси – е надянал маската на остроумен шоумен, а малко странният Итън, около когото човек не може да бъде сигурен в нищо, е избрал просто да се затвори в себе си.

Но, както често става в живота за щастие, в комплект с мъката, я има и връзката с другите. Може би въпреки нея, а може би понякога и именно заради нея. Освен за тъгата и празнотата след загубата на близък човек, романът „Кажи ми три неща“ разказва и историята на едно момиче, което се бори да намери място, на което да принадлежи. Отново! Не само защото животът в Лос Анжелис е драстично различен от този в Чикаго. Джеси е изгубила не само дома си. Заедно с майка си и единствения дом, който е имала до този момент, тя е изгубила всичко познато. Изгубила е вай-добрата си приятелка, съучениците си, познатата среда, ежедневните си навици и малките неща, които доскоро са ѝ давали сигурност.

Време е Джеси да разбере, че домът далеч не е само мястото, където си роден, нито къщата, в която си израснал. Понякога домът е там, където са се събрали хора, изгубили нещо също като теб и все пак останали заедно. И готови да те приемат.

И ако и ние като Джеси и Някой Никойски трябва да кажем три неща за романа, то нека са следните:

1)           Това е роман за любовта, която понякога започва преди първия поглед. Например от първото съобщение в чата.

2)           Това е роман за скръбта, която не изчезва, но с времето престава да заема цялото пространство.

3)           Това е роман за надеждата, че дори когато животът ни принуди да започнем отначало, някъде по пътя можем отново да намерим своите хора.

Моят любовен август

Мия Гронева е само на четиринадесет години, когато по свое желание предприема най-голямото пътуване в живота си – това до ръба на живота. Мия, която може би всеки от нас познава, защото тя е просто едно момиче като всички останали. Умно, чувствително, ранимо и самотно по свой начин, който възрастните сякаш често не забелязват. Вероятно защото тя принадлежи към поколение, което на пръв поглед има достъп до целия свят, но истината е, че все по-трудно намира смисъл в него. Поколение, което живее сред хиляди виртуални гласове, но понякога остава съвсем само със собствените си страхове в реалността и няма представа как да говори за тях, още по-малко пък с кого.

Романът „Моят любовен август“ на обичаната българска писателка Неда Антонова, позната със своя афинитет към историческия епос, на пръв поглед прави рязък завой в жанровете, обещавайки на читателите си този път история за лято и първа любов. Обещава онзи август, който всеки от нас носи някъде в себе си, независимо дали е на четиринадесет или на четиридесет години. Само че Неда Антонова не е от писателите, които обичат да се плъзгат по повърхността на нещата. Тя използва любовта и лятото не като крайна цел, а като врата към далеч по-големите въпроси за самотата, за приятелството и за онзи трагичен избор, който все по-често правят някои млади хора, неспособни да се справят с предизвикателствата на един нов вид самота.

За учителката Цвета Дражева проблемният VII „б“ клас, който ѝ се е паднало да води тази година, е предизвикателство, не само защото това е класът, докарал колежката по физика до психиатрията. Тя обаче не е от вчера в професията и умее да обуздава стихиите, които тези едва стъпили в пубертета хлапета, представляват, защото знае, че със стихиите човек всъщност не бива да се бори. Може само да ги следва, докато се укротят след като са се влюбили и разлюбили поне веднъж, след като са се сблъскали за първи път с живота, който им се е паднал, и са разбрали, че него не могат да го върнат и заменят в магазина, само защото не им стои добре или им е тесен. Налага се да го живеят.

За някои обаче тази мисъл в някакъв момент става твърде непосилна.

Според Националния център по обществено здраве и анализи, в България средно по едно дете на ден прави опит за самоубийство, като 5% от тези опити завършват с трагичен край. За причините, които подтикват едно дете да посегне на живота си обаче, почти не се говори извън професионалните среди, ако не се броят слуховете и теориите, които мълвата неизменно ражда. Точно от тази стряскаща статистика тръгва Неда Антонова, за да създаде една трогателна и емоционална история за младостта, порастването, разочарованията и уроците, научавани само от собствените грешки.

Тя подхожда към темата деликатно, без назидание и без евтини морални уроци. Вместо да издава готови присъди, ни позволява да влезем в мислите на Мия и да видим света през нейните очи – тези на четиринадесетгодишно момиче с неравномерна походка, объркано до степен да превърне обикновените си ученически тревоги в истинска бездна.  Позволява ни да разберем как понякога една привидно малка болка може да стане огромна, когато човек няма с кого да я сподели, докато дори най-близките ти хора като че ли не забелязват нищо. Напомня, че зад всяко мълчаливо дете може да се крие цяла буря и че понякога една навреме протегната ръка е достатъчна, за да превърне края на нечия история в начало.

А къде точно се къса нишката между родителите и децата?

„Моят любовен август“ се опитва да даде поне някои от възможните отговори.

„Моят любовен август“ не демонизира младите хора. Не съди „младото поколение“ от името на „старите“ и „опитните“. Не ги представя като изгубени, не ги обвинява за грешките им и не ги разглежда отвисоко. Напротив. Напомня ни, че тези грешки са не просто нормални, а задължителни. Всички сме ги правили и нашите деца също трябва да ги направят. Разбира младежите и се опитва да помогне и на нас да започнем да ги разбираме. Да си спомним какво е да си на четиринадесет, натоварен с очакванията на възрастните, а всъщност все още дете. Да се чувстваш като изгубен на непозната гара и да не знаеш кой влак да хванеш за вкъщи. Да се опитваш да бъдеш зрял и разбиращ, почти възрастен, когато все още ти се иска да играеш с кучето на двора и баща ти все така да те щипва сутрин по връхчето на носа, докато ти казва „Обичам те!“.

В крайна сметка това е роман, който ни учи, че животът невинаги е лесен, но винаги си струва да бъде изживян. И че освен да учим децата си как „трябва“ да живеят, жизненоважно е да чуем и нещата, които те имат да ни казват. Защото понякога един спасен живот не започва с геройство. Започва с разговор, прегръдка и едно навреме казано: „До теб съм.“