Най-щастливият човек на света

 

Някога питали ли сте се колко точно покварен, зъл и безчовечен може да бъде един човек? Или колко опустошително може да стане едно общество, обзето от омраза, страх и бяс? Можете ли да си представите свят, в който едни хора си присвояват правото да изтезават, осакатяват, ограбват и убиват други хора, просто защото са различни? И че вие сте едни от онези, които трябва да бъдат убити, просто защото сте с грешния цвят на кожата, с грешната религия, грешното име или просто имате нещо, което някой от онези с правилните имена и цвят на косата и кожата иска…

Ако не можете, Еди Джаку ще ви го опише в подробности. Защото той е живял в този свят. И е оцелял. Той се ражда като Абрахам Соломон Джакубович, само за да се превърне в номер 172338 и да остарее като най-щастливия човек на света.

„Най-щастливият човек на света” е автобиографията на Еди – германец, евреин, оцелял от нацисткия геноцид в два от най-страховитите лагери на смъртта – „Бухенвалд” и „Аушвиц”, където прекарва седем години от живота си. Оцелява и по време на човеконенавистния и ужасяващ Марш на смъртта, когато за няколко дни умират десетки хиляди. От корицата на книгата ни гледа усмихнатото лице на съвсем обикновен възрастен мъж, но от ръкава му наднича зловеща татуировка. Елегантният столетник показва онова, което е останало от „Аушвиц” върху ръката му. Единственото, което не е успял за поправи у себе си, за да отмъсти на всички, които са се опитали да счупят човещината. Да им отмъсти с прошка.

Подобни изповеди са привилегия. Привилегията да се озовеш в компанията на един наистина забележителен човек, който да ти повери историята на живота си. Да ти разкрие най-слабите си моменти, в който се е наложило да бъде по-силен отвсякога. Това е Еди Джаку!

Еди Джаку, който има късмета да притежава ценни за нацистите умения. Еди Джаку, който губи в лагерите цялото си огромно семейство, колеги, приятели, познати, но остава жив, за да разказва за това десетилетия след като светът е обърнал други страници и се самозалъгва, че е пораснал. За да напомня колко лесно да изгубиш човешки образ и колко важно е да го съхраниш в мигове на изпитания, отчаяние и страх.

Какво предполагате, че намира Еди в крематориумите и газовите камери на нацистките лагери? Да, открива способността на интелигентни иначе хора да се превръщат в озлобели чудовища. Но открива и красотата на грижовните, любящите хора, които отказват да се поддадат на лудостта на една унищожителна идеология.

Книгата на Еди е публикувана през 2020 г. по повод неговата 100-годишнина, за да напомня на поколенията за един от най-мрачните моменти от човешката история – Втората световна война – и безумието, обзело цели нации. И за да ни научи, че когато светът сякаш се срива и няма минало, и не виждаш бъдеще, единственият начин да се съхраниш физически, но най-вече психически, е като не забравяш да се оглеждаш за щастието. Защото то се намира дори в най-черните дни, дори в най-страховитите места.

Без излишна витиеватост на изказа, изразявайки се кратко и ясно, Еди Джаку разказва как губи всичко. Просто факти! Как точно губи свободата си, достойнството си, семейство и приятели, доверието си в хората, вярата в бъдещето. Изброява изумителен списък от непонятни жестокости, които едни хора причиняват на други хора, с които до вчера са били съседи и колеги. Разказва и как, оцелявайки след Холокоста, осмисля живота си, споделяйки го с всеки, който има нужда от помощ, подкрепа, добра дума или просто от усмивка. Успява да се ожени, има деца, внуци и правнуци, премества се да живее в Австралия след края на войната и да създаде свой собствен бизнес, но по-важното е, че успява да остане човек, когато милиони други не успяват.

Книгата на Еди е неговият начин да отдаде почит на онези над шест милиона убити евреи, които не успяха да излязат от лагерите на смъртта, да ни предаде техните думи, да ни накара да чуем гласовете им. И не само на евреите, а на всички жертви на злото, наречено нацизъм. Да ни разкаже за децата, които нямаха възможност да пораснат, за учените, които нямаха възможност да създадат своите изобретения, за обикновените хора, които нямаха възможност да изживеят достойно живота си. Той не просто разказва, а сякаш ни хваща за ръка и с високо вдигната глава ни превежда през невъобразимите ужаси на лагерите.

Втората световна война приключва преди седемдесет и седем години, но светът сякаш има нужда от Еди Джаку повече отвсякога – за да не забравя какво не бива да допуска отново никога вече.