Убийството на Хариет Крун

 

Време е да оставим настрани летните страсти ида се подготвим за студа. Не само за студа, който идва с настъпването на късната есен и ранната зима, а и за онзи, който понякога настъпва в душите ни. Студът, който превръща един обикновен човек в престъпник и дори в убиец

Норвежката кралица на криминалния роман Карин Фосум се завръща на литературния пазар в България със седмия случай на своя инспектор Конрад Сейер. Този път той трябва да разследва убийството на заможна възрастна жена, в което единствената следа от убиеца е един букет цветя.През една студена и кишава нощ седемдесет и пет годишната ХариетКрун е убита по брутален начин и обрана в дома си, докато се кани да си ляга.

„Убийството на ХариетКрун“ не е типичното криминале, дори и само защото от самото начало се запознаваме с убиеца. Откриваме го дори преди да се е превърнал в убиец, и проследяваме цялата му трансформация. Проследяваме защо, кога и как точно убива. Нещо повече – читателят стои рамо до рамо с него, докато той извършва непростимото си деяние.

Непростимо ли е всъщност? Зависи през чии очи ще гледате.

Тази седма история за инспектор Сейер е различна от предишните, дори и само защото в нея той всъщност се появява на доста късен етап, почти в средата, и то в едва ли не поддържаща роля. За пръв път Карин Фосум пише от името на престъпника. Насочва ни към неговия свят, неговите мисли, мотиви, терзания и оправдания. Показва ни какво се случва в главата на човек, принуден да убие от страх, от слабост, заради безизходицата, в която сам се е вкарал. Разкрива ни как един човек, отнел чужд живот, може да е напълно неспособен да поеме отговорност за постъпката си. А дали изобщо някой е способен?

„Престъпление и наказание“ по норвежки. Така бих определила този роман. Едно вглеждане отблизо в психологията на убиеца, което те кара да се замислиш „А дали аз бих постъпил по-различно на негово място? Бих ли посмял да направя това, което прави той?“.

В тази криминалнаистория всъщност няма никаква мистерия, а може да се каже, че тя е по-скоро едно завладяващо психологическо изследване.

ЧарлоТорп има проблеми с хазарта. Огромни проблеми! Затънал е до абсолютното дъно или поне той така си мисли, неподозирайки, че дъното има още по-страшни нива. Но това не е по негова вина, разбира се. Като всеки зависим от хазарта, и той вярва, че е жертва – на другите, на лошия си късмет, на съдбата… Той е болен, нали така? Не е виновен за това, че е потънал в чудовищни дългове към приятели и познати. Виновните са те, че не проявяват разбиране и толерантност към проблема му. Виновни са, че живее в страх да не бъде осакатен и убит заради замите си, че не може да спи, че няма пари за печелившите проекти, които чертае в ума си. Виновна е и шестнадесетгодишната му дъщеря Юлие, която не желае да го вижда заради всичко това. Виновна е и жена му Инга-Лил, че го е изоставила да се оправя сам, умирайки от коварната си болест.

Общо взето, ЧарлоТорп има извинение за всичко и ужасно много вина, която да прехвърли на всички около себе си, живи и мъртви. Дори върху жертвата си. Глупава старица! Не можеше ли просто да му даде каквото иска от нея и да си мълчи, вместо да озверява така и да го принуждава да я убива?! Толкова ли не можеше да проумее, че той е принуден да я обере? Не го е искал. Той никога не би направил подобно нещо, ако не бе принуден. Да прояви разбиране поне тя!Той не е такъв човек! Той не е убиец. Никога не е бил. ЧарлоТорп винаги е бил един добър, но ужасно неразбран от другите човек, притиснат от обстоятелствата до задушаване.

На читателя, запознат с предишните романи на Карин Фосум, вероятно ще му липсва динамиката, с която е свикнал в „Не поглеждай назад“, „Дяволът държи свещта“ или „Черни секунди“ – другите разследвания на инспектор Конрад Сейер. Да наднича в главата на един толкова безличен и безхарактерен убиец като Чарло в някакъв момент ще му се стори почти клаустрофобично. Защото убийците не би трябвало да са такива, нали? Те не би трябвало да са толкова… обикновени хора, като нас.Но в крайна сметка точно това прави Фосумотличен писател. Тя наистина умее да наднича в тъмните кътчета на съзнанието, каквито всички ние имаме. Умее да те накара да се припознаеш в лошия, когото ти се иска да осъдиш, и да се замислиш върху собствената си същност, където може би спи друг такъв престъпник, за който не си подозирал, че съществува. И започваш да се питаш дали нещо не би могло да го събуди.