Когато детето ти изчезне, започват да текат черните секунди

 

Ида Юнер е само на десет години и е твърде хубава, за да оцелее. Това си мисли майка ѝ Хелга години наред, докато всичките ѝ страхове не се сбъдват в една септемврийска привечер. Влюбената в животните Ида излиза с жълтото си колело, за да си купи любимото списание за коне, и така и не се прибира. Сценарий, който майка ѝ репетира в ума си от години, но въпреки това се оказва неподготвена. Не е като в кошмарите ѝ досега – много по-лошо е!

Така започва романът „Черни секунди“ на норвежката писателка Карин Фосум, с която вече сме се срещали и преди.

В поредния си случай инспектор Конрад Сейер и помощникът му Якоб Скаре са изправени пред необходимостта да издирват момиче, сякаш изпарило се някъде по четирикилометровия път, който е трябвало да измине в покрайнините на Осло. Никой нищо не е видял, няма никакви следи. Нито дори паднала обувка или част от детския велосипед на момиченцето. Нищо! Въпреки това някакъв инстинкт подсказва на Хелга, че ако някой може да открие Ида, това е инспектор Сейер, единственият източник на спокойствие и стабилност в разпадащия се около нея свят.

Докато тя потъва в отчаяние от неизвестността и липсата, армия от доброволци търси изчезналото дете, а Конрад Сейер търси следи от евентуалния похитител, Карин Фосум ги оставя на мира, за да погледне към някои от най-близките хора на Хелга.

Сестра ѝ Рут си има свои проблеми и те далеч не са свързани с често отсъстващия ѝ съпруг, с чиято липса е свикнала. Например странното поведение на сина ѝ Томе, който сякаш става все по-затворен, а Рут не намира правилния начин да говори с него, за да го накара да сподели какво го тревожи. Нещо измъчва осемнайсетгодишния младеж и като че ли не е само изкривената броня на наскоро купената му кола. Така де, никой не плаче нощем в леглото си заради една изкривена броня и пукнат фар. Дали изчезването на братовчедка му Ида не го е засегнало много по-дълбоко, отколкото признава? Или се е забъркал в нещо незаконно покрай онзи свой приятел Уили Отерхалс? Всички знаят с какво се е занимавал навремето Уили.

А някъде отстрани, но близо до всички тях почти винаги е странният и някак зловещ Емил Юханес, който обикаля всеки ден къде ли не с раздрънканата си триколка. Дали случайно не е видял нещо? Но пък и да е видял, едва ли има човек, който да е в състояние да разбере, защото Емил Юханес не говори. Едни казват, че не може, други – че не желае. Все пак умее да казва „не”, когато няма избор.

„Краен интроверт“ е казал преди години един психолог, безсилен да обясни състоянието му пред уморената му майка Елса Корк. Но никой не знае какво всъщност се случва в главата на Емил и доколко той познава звука на думите. А той го познава и още как! Но за да стигне човек до него, трябва да намери друг език, с други изразни средства, от които Емил не изпитва такъв ужас, както от гласа си.

Десет дни след изчезването си Ида все пак е намерена, а мистерията сякаш става още по-дълбока и необяснима. Защо е в тази нощница? Къде са дрехите ѝ? Откъде е онова червено перо в кутията ѝ с писма? Кой е Хенри?...

Вече сме се срещали с инспектор Сейер в романа „Убийството на Хариет Крун“, където той някак остана сякаш на задна линия, отстъпвайки най-силната светлина на убиеца и неговите терзания. В „Черни секунди“ Карин Фосум отново проявява еднаква състрадателност и чувствителност към всички свои герои, независимо от коя страна на закона се намират или си мислят, че се намират. Това е една от отличителните черти в творчеството на Фосум – тя наистина умее да намира човешкото навсякъде, дори в най-мрачните кътчета на душата. Жертвите в романите ѝ са обезпокоително обикновени, точно като читателя. Убийците – също.

Друга характерна особеност на романите ѝ е характерът на престъпленията. Те почти никога не са обмислени и планирани, а по-скоро злощастно стечение на обстоятелствата, превръщащи някого в убиец. Важи и за романа „Черни секунди“, където в крайна сметка никой не е толкова лош, колкото очакваме, а престъпникът е трудно да бъде заклеймен. Всъщност, прелиствайки последните страници от романа, читателят най-вероятно ще си каже, че през цялото време е знаел кой е виновният, но това в никакъв случай не отнема от удоволствието на четенето.