Представете си, че пред себе си виждате две снимки!
От едната ви гледа болезнено слаб, небръснат, мърляв, окъсан,
покрит с рани и петна мъж с изпито лице и хлътнали очи, които просто крещят, че
човекът е тежко зависим, на ръба на живота. Почти надушвате мизерията, от която
е изпълзял току-що, само за да се върне пак там. Това е Халил Рафати, заснет от
полицията през 2003 г. Бездомник на 33 години, бивш затворник, тежащ едва 49
килограма. Болен. Зависим от хероин и крек. Снимката е направена няколко минути
след деветия му опит за самоубийство с хероин.
От втората снимка се усмихва добре сложен, здрав млад
мъж, позиращ пред собствения си бар за натурални сокове и смутита в Калифорния.
Успял, щастлив и очевидно изпълнен с желание за живот. Тази снимка е направена
петнадесет години след първата. На нея обаче е същият човек и не съвсем. Това е
Халил Рафати, на 48 години, бизнесмен, лектор и предприемач, собственик на
бизнес за милиони, разрастващ се главоломно из цялата територия на САЩ, и
основател на Riviera
Recovery – пансион за лечение на наркозависими и алкохолици в
процес на рехабилитация.
В своята автобиографична книга Халил Рафати признава
чистосърдечно още от заглавието: „Забравих да умра“.
Халил разказва историята си без излишен драматизъм, без
да крие нито една от всички онези малки, но погрешни стъпки, нито пък всичките
дребни подхлъзвания, запратили го в крайна сметка на дъното. Отпаднал от
училище, бездомен, мръсен, болен, без никакъв друг план за бъдещето, освен да
се добере до следващата доза наркотик, той сякаш няма друг избор, освен да
умре. И се опитва. Не веднъж и не два пъти. Самият той трудно помни колко пъти
е вземал свръхдоза от поредната гадост, като в поне един от случаите наистина
умира, но е реанимиран успешно.
Пътят му до свръхдозите е кратък, но някак предвидим като
че ли за страничния наблюдател. От родния си Толедо и дома на майка си, където
се чувства излишен, някак съвсем естествено се пренася да живее на улицата, гравитирайки
около ордата потенциални наркомани и бъдещи мъртъвци, събиращи се в „Убежището“
в Детройт, за да слушат музика и да се напиват. А от „Убежището“ в Детройт до шеметния
лъскав Лос Анжелис пътят не е дълъг – едно спонтанно решение време. Само че Лос
Анжелис не е само Холивуд. Той е и Скид Роу – кварталът, превърнал се в символ
на бедност, мизерия, насилие и човешко пропадане.
И ето го Халил в пореден опит да вземе живота си в ръце. Все
още самоуверен, амбициозен, управител на ресторант, периодично залитащ към
алкохола и марихуаната. Нищо страшно на пръв поглед. Нищо страшно, че скоро
отново е без работа. Все още има амбиция в излишък, кураж, страхотно гадже
манекенка… Защо да не започне в онзи скъпарски фитнес-клуб срещу шест долара на
час и безплатно членство в клуба? Звучи повече от добре. Пътят му трябва да е
към блясъка на Холивуд.
А после ей така, между другото, идва онова първо хапче
екстази. Предлага ти го не някой изпаднал тип от улицата, а любимата ти
рокзвезда. Дали ще откажеш?... Е, Халил не може да откаже. И пътят му рязко
завива в посока улиците на Скид Роу, осеяни със спринцовки, СПИН, дрога,
отчаяние и безнадеждност. Една съвременна пързалка право към дъното на ада.
От това първо екстази до пълната зависимост към хероин,
кокаин и крек спускането е толкова шеметно, че Халил няма никаква възможност да
потърси спасение преди да се приземи на улицата, вмирисан, мръсен и агонизиращ,
изоставен от целия свят, който го е отписал.
„Забравих да умра“ е историята на много млади хора,
особено в онази си част, която описва падението стъпка по стъпка. Онова, което
подтиква човек да търси забрава и утеха в забранените удоволствия, във
фалшивите приятелства и измамните пътеки към успеха и парите. За това как
стигаш до момента, в който се завръщаш от смъртта, а наоколо никой не те чака. Всъщност,
когато си на дъното, няма кой да е те чака, защото другите, с които дрогата те
е свързала, също са там долу, и правят отчаяни опити самите те да се задържат
над водата.
Но „Забравих да умра“ е и история за онези, които успяват да изплуват и да изненадат всички, може би дори себе си. Халил Рафати говори открито за дълбокото пристрастяване, но и за пътя към възстановяването. Самият той извървява този път, откривайки у себе си таланта да приготвя здравословни смутита и фрешове, комбинации от натурални сокове и въобще здравословния начин на хранене. И докато помага сам на себе си, – защото това е единствения начин, – той започва да помага и на други, за да стигне до онази втора снимка, когато е извървял по-трудния път – от дъното до върха. От разпадащ се бездомен наркоман до собственик на бизнес за милиони. И от опитите за самоубийство до желанието за живот.
Няма коментари:
Публикуване на коментар