Дългият път надолу

 

Нова година е време за промяна. За вземане на решения или за слагане на край.

Ник Хорнби – британски сценарист и писател – явно знае много за новогодишните решения на хората и докъде могат да стигнат понякога, а романът му „Дългият път надолу“ е история, която чрез малко черен хумор и много човещина успява да накара читателя да се замисли за твърде сериозни неща.

В последната нощ от годината на покрива на лондонския небостъргач „Топърс“ се оказва доста пренаселено с хора, взели едно и също решение. Четирима души са решили, че искат да посрещнат новата година като скочат от покрива. Или да не я посрещнат – въпрос на интерпретация.

Мартин е бивща телевизионна звезда, опозорен и попаднал в затвора заради едно грешно решение, довело до афера с непълнолетно момиче и публичен скандал. Или заради множество грешни решения преди това. Изгубил е кариерата си, жена си, децата си, самоуважението си, живота си под светлината на прожекторите, налага му се да работи в мизерна кабеларка и усещането е като да няма нито една причина да е щастлив.

Морийн е твърде уморена да се справя сама със самотата си и с грижите за сина си Мати, който е с тежки увреждания и на практика просто вегетира. Двайсет години са твърде много време – достатъчно, за да разбереш, че няма какво да очакваш, освен още двайсет от същото. Двайсет години са достатъчно, за да изгуби сила дори най-силната вяра, Църквата, страхът ти от божия гняв. Твърде много, каквито и грехове да имаш за плащане!

Джес… тя е объркана и не по-малко уморена, може би най-вече от себе си, макар да твърди, че за всичко е виновен Час, който я е зарязал наскоро, и изчезналата ѝ сестра Джен, която винаги е била по-добра във всичко, и родителите ѝ, който винаги са предпочитали Джен, и… Абе всички. Всички!

Колкото до Джейджей, той май няма от какво толкова да се оплаква на пръв поглед, освен от факта, че е американец, принуден да разнася пица в Лондон, вместо да е рокзвезда в родните си Щати. Достигнал е до онзи момент, когато осъзнаваш, че каквото си направил досега, това е. Оттук нататък не разполагаш с ресурса на най-дивата си младост, за да започваш тепърва от нулата да преследваш световна слава.

Четирима души, които нямат нищо общо, освен желанието си да умрат. Четирима души, които трябва да се съберат на един и същи покрив в една и съща нощ, за да се усъмнят за първи път в собствените си решения, в основателността на драмите си, докато спорят кой от тях има по-голямо право да е там. А дали наистина имат право да се оплакват чак толкова? Е, освен Морийн, може би. Тя определено има защо да е горе и това никой не може да го оспори.

Дали шофьорът на таксито, който е изгубил жена си и нейните родители от ръката на фанатизирани убийци, няма повече право от тях да е на покрива и всъщност защо не е?Всъщност има ли критерий за тези неща изобщо?... Въобще кой може да каже коя причина е достатъчно основателна, за да вземеш решение да умреш, и коя е твърде несериозна, та се налага като Джейджей да си измисляш смъртоносна болест, за да не изглеждаш лигльо в очите на другите от шантавата банда на покрива на „Топърс“?

Хорнби умело редува изумително проницателни разсъждения за човешкото и трагичното от живота с комични епизоди – например едно направо абсурдно докосване до таблоидната слава, зле обмислена ваканция на Канарските острови, наистина трагичен опит за спасяването на брака на Мартин, колекция книги на писатели, които също са приключили живота си по свое желание…

За роман с толкова сериозна тема, сюжетът е неочаквано забавно развит, с чувство за хумор, макар и доста мрачно на моменти, а героите са твърде реалистични, защото всички имаме слабите си моменти, в които си казваме, че не издържаме вече.Всеки може да се озове на покрива на „Топърс“ в един момент.

Мартин буди симпатия, въпреки че е ясно, че е в настоящата си ситуация изцяло заради собствената си арогантност.Джес е дразнещо груба и неуравновесена като много млади хора на своята възраст. Джейджей като че ли по-скоро има нужда от почивка и питие, отколкото от полет от покрива. На пръв поглед само Морийне с основателна причина да е там горе, а сякаш тя има най-големи колебания относно правото си да е уморена и смазана от живота.

Но в крайна сметка този невероятен квартет се оказва принуден да прекара нощта заедно. Свързани в общото си нещастие и страхове, те разказват историите си, пълзят си по нервите един на друг, крещят си, прегръщат се, шегуват се или откровено се предизвикват, докато бавно осъзнават, че са сформирали едно особено мини-общество. Докато не доживяват сутринта, когато моментът е отминал, и решават да отложат скока от покрива за Свети Валентин. Да дадат по още един шанс на себе си, на съдбата, на света, на другите и да видят какво ще стане.

Какво мислите, че става?