Брюксел, разголен

Ако съдим по заглавието, би следвало да очакваме, че „Брюксел, разголен“ от Ирина Папанчева е роман за един съвременен град. Когато го прочетем обаче, става ясно, че това всъщност е роман за хората, които се опитват да намерят място в града, а Брюксел е само декор. Организъм, който приема едни, отблъсква други и пази следите им дълго след като самите те са си тръгнали.

Ирина Папанчева избира необичайна структура за книгата си. Дванайсет взаимно преплетени истории, разказани от различни гледни точки, всяка свързана с конкретен квартал и неговата атмосфера. Дванайсет истории, разказани от деветима души! Постепенно читателят започва да разбира, че героите всъщност непрекъснато се разминават, докосват се, променят се един друг, понякога без дори да го осъзнават, докато наоколо животът се случва с всичките си предизвикателства. Ковид-19, атентати, миграционният натиск, дълбоката политика, любовта и раздялата, спомените и травмите…

В центъра на тази мрежа от истории и съдби стои Ирис – една българка, пристигнала като стажант в Европейския парламент с мисълта, че Брюксел е скучен административен център, но е и мястото, на което винаги е искала да принадлежи, дори и с цената на собственото си семейство. Именно нейното пребиваване там се превръща в нишката, свързваща всички останали съдби през следващите няколко години, помагайки сякаш и на Брюксел да се разкрие като бляскав и красив, безкомпромисно привлекателен и самоуверен град, заслужаващ да го заобичаш.

В „Брюксел, разголен“ своята част от историята разказват хора от различни държави, религии, професии и социални слоеве. Бежанци, чиновници, художници, компаньонки, второ поколение имигранти, момичета, които се борят със семейните си традиции и религиозните догми, самотни хора, търсещи близост, и такива, които се страхуват от нея повече от всичко. Точно като в живота, в „Брюксел, разголен“ няма главни и второстепенни герои – всеки е главен герой в собствената си история. Всеки получава достатъчно пространство, за да бъде разбран, а не за да послужи просто като сюжетен инструмент.

Една от силните черти на романа е начинът, по който големите исторически събития не изместват личните. Разширяването на Европейския съюз, Лисабонският договор, бежанската криза, терористичните атаки, Брекзит, ковид-19… Всичко това присъства, но не като урок по история, а като фон, който променя живота на обикновените хора. Така романът успява да покаже как политиката винаги се случва първо в нечий дом, в нечия връзка, в нечий страх или надежда.

Ирина Папанчева пише с впечатляващо познаване на Брюксел, което е обяснимо, предвид факта, че тя от години живее там, занимавайки се със застъпничество. Не просто споменава улици, площади и квартали, а им вдъхва характер, миризма, уникалност. След няколко глави читателят започва да усеща, че Скарбек, Моленбек, Матонге, Етербек или Марол не са просто адреси, а различни светове със собствен ритъм, мирис и памет. След „Брюксел, разголен“, ако някога човек попадне в неофициалната столица на Европа, вероятно несъзнателно ще започне да търси местата, през които вече е „минавал“ като читател.

Но ако все пак става дума за разголване, то все пак не е на самия град. Романът на Ирина Папанчева разголва неговите хора и показва колко самотен може да бъде човек дори сред милионно множество. Показва колко лесно можеш да живееш години наред до някого без никога да го опознаеш и как понякога един случаен разговор, една среща или едно дребно решение променят нечий живот по напълно непредвидим начин.

„Брюксел, разголен“ не е роман с главоломен сюжет и с шеметни обрати. Това е книга, която печели читателите си със своята човечност, със способността си да събере десетки различни гласове и да ги превърне в един общ разказ за принадлежността, самотата, любовта и следите, които оставяме един в друг. И когато затворим последната страница, усещането не е за поредния прочетен роман, бил той и за Брюксел. Усещането е, че поне за малко, наистина сме живели там. Запомнил ни е. А ние сме го видели малко по-разголен.