Справихме се, хлапе

Понякога най-смелите хора са онези, които цял живот са се страхували.

Актьорът Антъни Хопкинс е от хората, които сякаш няма нужда да повишават глас или да демонстрират величие, да бъдат представяни, за да бъдат забелязани. Достатъчно е да присъства, за да изпълни пространството около себе си със смисъл. Достатъчно е да погледне някого, за да остави следа.

Оказва се обаче, че зад този поглед през цялото време е стояло едно уплашено, може би малко бавно, леко непохватно хлапе, което дори собственият му баща смята за тъпо. И точно то десетилетия по-късно разказва за живота си в автобиографичната книга „Справихме се, хлапе“.

Тя е за него. Не за спечелилия две награди „Оскар“ актьор. Не за Ханибал Лектър, крал Лир, президента Никсън, папата, художника или сприхавия дементен старец, в които Антъни Хопкинс се е превъплъщавал на театралната сцена или пред камерата, а за онова момче от Уелс, в което дори собствения му баща не вярваше. За момчето, което безброй пъти чуваше, че е разочарование, че е напълно безполезно и няма бъдеще. Че ще стигне някъде само с автобуса. Момчето, което не успяваше да обясни, че се чувства изгубено, защото е попаднало в свят, написан на непонятен за него език.

Само че… Хей! „Справихме се, хлапе“, казва вече 87-годишното момче на своето девет-десетгодишно аз. От което сякаш и двамата са изненадани.

Като актьор, но и като човек Хопкинс никога не се опитва да изглежда герой. Дори напротив. Признава, че винаги са го привличали злодеите в сценариите. Когато играе поредния такъв, винаги се опитва да покаже човечността зад образа на чудовището, вярвайки, че няма по-страховито нещо от осъзнаването, че чудовищата не са много по-различни от нас. Че не сме толкова далеч от мрака, колкото ни се иска, а Ханибал Лектър и Кларис Старлинг са смущаващо подобни един на друг, на по-малко от крачка един от друг. Крачка към чудовището, която човек може да направи дори по невнимание.

Наред с това обаче, разказва без оправдания за алкохолизма си. За провалените си бракове. За единствената роля, с която не успява да се справи толкова добре, колкото му се иска – тази на баща на единствената си дъщеря. Изминава отново пътя към световната слава, но този път като страничен наблюдател.

И колкото повече разказът напредва, толкова по-ясно става, че най-тежката му битка сякаш никога не е била с Холивуд. Била е със самия Антъни Хопкинс и онова вътре в него. С депресията, гнева, самотата, безчувствеността, доброволната изолация. С неговия, както сам го нарича, тъп идиотизъм. С невъзможността да преодолееш желанието за една най-обикновена прегръдка, защото си син на баща си, а той – на своя. Цяло едно поколение от мъже, учени, че прегръдките са проява на слабост. А мъжете от Уелс може да са всякакви, но не са слабаци. Те не говорят за чувства, не плачат и не се прегръщат дори когато погребват децата си.

„Справихме се, хлапе“ не е поредният холивудски мемоар. В книгата няма безкрайни списъци с известни имена. Всъщност дори най-известните минават през нея някак незабележимо, деликатно, без ореоли и аплодисменти. Лорънс Оливие, Ричард Бъртън, Алфред Хичкок, Оливър Стоун, Джоди Фостър, Хелена Бонъм-Картър, Ема Томпсън… Всички тук са просто хора, пресекли пътя на едно хлапе, опитващо се да докаже на баща си, че все пак може да постигне нещо в тоя живот.

Всъщност книгата не разказва за кариерата на един велик актьор, а за цената, която човек плаща, докато стигне до върха. В същото време това е история, която носи облекчение не само на онзи, който я е написал, но и на всеки който ще я прочете. Облекчението да разбереш, че дори човек, когото светът смята за легенда, никога не е спирал да се съмнява в себе си. Че талантът не отменя страховете и не заличава травмите. Че славата не лекува самотата – всъщност понякога я засилва. Че успехът не изтрива детството. Но също така и облекчението от осъзнаването на факта, че нито една от тези рани не е длъжна да има последната дума.

В края на книгата читателят остава с чувството, че Антъни Хопкинс не е написал мемоари, за да разкаже за величието си. Написал ги е, за да каже на едно уплашено момче, че въпреки всички грешки, всички провали, всички изгубени години, в крайна сметка се е справило. Двамата заедно са се справили. Защото то все още чака и има нужда от това уверение.

Може би затова тази книга не е за Антъни Хопкинс. Не е просто разказ за живота на един великолепен актьор, записал името си в историята на киното и театъра със златни букви. Тя е разказ за всеки от нас. Защото всеки носи някъде дълбоко в себе си едно хлапе, което чака някой най-после да му каже: „Справихме се.“