Когато детето ти изчезне, започват да текат черните секунди

 

Ида Юнер е само на десет години и е твърде хубава, за да оцелее. Това си мисли майка ѝ Хелга години наред, докато всичките ѝ страхове не се сбъдват в една септемврийска привечер. Влюбената в животните Ида излиза с жълтото си колело, за да си купи любимото списание за коне, и така и не се прибира. Сценарий, който майка ѝ репетира в ума си от години, но въпреки това се оказва неподготвена. Не е като в кошмарите ѝ досега – много по-лошо е!

Така започва романът „Черни секунди“ на норвежката писателка Карин Фосум, с която вече сме се срещали и преди.

В поредния си случай инспектор Конрад Сейер и помощникът му Якоб Скаре са изправени пред необходимостта да издирват момиче, сякаш изпарило се някъде по четирикилометровия път, който е трябвало да измине в покрайнините на Осло. Никой нищо не е видял, няма никакви следи. Нито дори паднала обувка или част от детския велосипед на момиченцето. Нищо! Въпреки това някакъв инстинкт подсказва на Хелга, че ако някой може да открие Ида, това е инспектор Сейер, единственият източник на спокойствие и стабилност в разпадащия се около нея свят.

Докато тя потъва в отчаяние от неизвестността и липсата, армия от доброволци търси изчезналото дете, а Конрад Сейер търси следи от евентуалния похитител, Карин Фосум ги оставя на мира, за да погледне към някои от най-близките хора на Хелга.

Сестра ѝ Рут си има свои проблеми и те далеч не са свързани с често отсъстващия ѝ съпруг, с чиято липса е свикнала. Например странното поведение на сина ѝ Томе, който сякаш става все по-затворен, а Рут не намира правилния начин да говори с него, за да го накара да сподели какво го тревожи. Нещо измъчва осемнайсетгодишния младеж и като че ли не е само изкривената броня на наскоро купената му кола. Така де, никой не плаче нощем в леглото си заради една изкривена броня и пукнат фар. Дали изчезването на братовчедка му Ида не го е засегнало много по-дълбоко, отколкото признава? Или се е забъркал в нещо незаконно покрай онзи свой приятел Уили Отерхалс? Всички знаят с какво се е занимавал навремето Уили.

А някъде отстрани, но близо до всички тях почти винаги е странният и някак зловещ Емил Юханес, който обикаля всеки ден къде ли не с раздрънканата си триколка. Дали случайно не е видял нещо? Но пък и да е видял, едва ли има човек, който да е в състояние да разбере, защото Емил Юханес не говори. Едни казват, че не може, други – че не желае. Все пак умее да казва „не”, когато няма избор.

„Краен интроверт“ е казал преди години един психолог, безсилен да обясни състоянието му пред уморената му майка Елса Корк. Но никой не знае какво всъщност се случва в главата на Емил и доколко той познава звука на думите. А той го познава и още как! Но за да стигне човек до него, трябва да намери друг език, с други изразни средства, от които Емил не изпитва такъв ужас, както от гласа си.

Десет дни след изчезването си Ида все пак е намерена, а мистерията сякаш става още по-дълбока и необяснима. Защо е в тази нощница? Къде са дрехите ѝ? Откъде е онова червено перо в кутията ѝ с писма? Кой е Хенри?...

Вече сме се срещали с инспектор Сейер в романа „Убийството на Хариет Крун“, където той някак остана сякаш на задна линия, отстъпвайки най-силната светлина на убиеца и неговите терзания. В „Черни секунди“ Карин Фосум отново проявява еднаква състрадателност и чувствителност към всички свои герои, независимо от коя страна на закона се намират или си мислят, че се намират. Това е една от отличителните черти в творчеството на Фосум – тя наистина умее да намира човешкото навсякъде, дори в най-мрачните кътчета на душата. Жертвите в романите ѝ са обезпокоително обикновени, точно като читателя. Убийците – също.

Друга характерна особеност на романите ѝ е характерът на престъпленията. Те почти никога не са обмислени и планирани, а по-скоро злощастно стечение на обстоятелствата, превръщащи някого в убиец. Важи и за романа „Черни секунди“, където в крайна сметка никой не е толкова лош, колкото очакваме, а престъпникът е трудно да бъде заклеймен. Всъщност, прелиствайки последните страници от романа, читателят най-вероятно ще си каже, че през цялото време е знаел кой е виновният, но това в никакъв случай не отнема от удоволствието на четенето.

"Групата от ада" на Снежана Ташева ще ви отведе на едно много горещо място

 

БНР Радио Видин - Групата от Ада

Да си преподавател по химия никога не е било кой знае какво приключение, особено за университетския асистент Боряна Андреева. Докато не поема едно по-особена група чуждестранни студенти. Всъщност доста особена. Те имат рога и опашки и идват от планета, наречена Ад. И са онова, което ние наричаме дяволи. Не че обичайните групи студенти са нещо различно, ако питате който и да било преподавател, но все пак…

Така започват неприятностите на Боряна, която твърде бързо се оказва забъркана в бизнес-интересите на враждуващите фракции на В. А. Асмодей и В. Б. Велзевул и това заплашва живота, душата и връзката ѝ с дългокосия, леко смахнат Тошо, който може и да е най-големия сухар на света, но пък е толкова сладък, че просто няма нужда от друго име освен Тошо… А бизнес-интересите на двамата демони включват и нея като всеотдаен преподавател, тъй като дяволите имат огромна нужда от обучение именно в химията, но нямат квалифицирани преподаватели на своята екзотична планета. Прекалено недисциплинирани са, за да си обучат свои такива!

Колкото до Ада, той далеч не е онова царство на болката и ужаса, който сме свикнали да си представяме, дори напротив. 

Всъщност може да ти хареса там, ако не те притеснява, че е постоянно горещо, предимно червено, около басейна всички се разхождат дибидюс голи и нравите като цяло са доста освободени от условности, а хотелът, макар и наистина хубав, е местното имение на Тодор Живков. Дотолкова може да ти хареса, че – подобно на Боряна Андреева – да сключиш договор и да продадеш душата си за сто и двайсет години срещу трима от студентите дяволи, които да ти помагат, за да не полудееш от работа, докато си все още жив. Като умреш, ще му мислиш. Не е голяма драма. Да не говорим, че понякога сто и двайсет години в ада звучат като по-приемлив вариант пред една вечер в „Котън клуб” в Студентски град например, с цялата му мазна чалгаджийска култура. Поне за нашата химичка е така.

Ако идеята за Ада като алтернатива на реалността ви се струва позната, може би е защото сте попадали на подобна в книгите сър Тери Пратчет. Във всеки случай дяволите съвсем не са толкова страховити, а са като орда пакостливи хлапета с лоша дисциплина, особно когато се озоват в близост до опасни химични елементи.

Романът „Групата от ада” на писателката, преводач и преподавател по физика Снежана Ташева е едва стотина страници, така че няма много място за почивка от действието. Събитията се случват едно след друго и може би от толкова бързане редица случки като че ли остават без логично обяснение или без продължение, някои герои сякаш успяват да се изплъзнат от погледа на читателя, само за да се появят вече на друго място, не съвсем такива, каквито сме ги изгубили от очи, но като цяло остава усещането за едно фантастично приключение, започнало в иначе скучната до смърт академична среда на факултета по химия.

Главната героиня може да ви се стори малко хаотична в решенията и действията си, малко нестабилна, залитаща от тежка самоирония до също толкова тежко самосъжаление, но това може и да е заради близката ѝ дружба с дяволицата Лилит. Изкусителката Лилит, която се оказва с неочаквано крехко самочувствие. Въобще Менделеевата таблица е бедна в сравнение с набора от трудности, пред които се оказва изправена иначе скучноватата преподавателка, докато се опитва да спаси мястото си в университета и да избута своята шантава група студенти от планетата Ад. А, да – и да спечели сърцето на своя Тошо.

И в крайна сметка, както се очаква, когато са замесени дяволи, всичко все пак приключва със съд, макар и не чак пък Страшния съд, ако не броим факта, че си е малко… да кажем страшничко или поне впечатляващо… да видиш как в съдебната зала напълно гол влиза самият паднал Ангел на Светлината – Луцифер в качеството му на върховния закон, който трябва да реши бизнес-споровете на Асмодей и Велзевул.

„Групата от ада” на Снежана Ташева е един от 72-та романа, участвали през 2015 г. в първия по рода си телевизионен литературен конкурс „Ръкописът”, излъчен по БНТ 1 и поредният, който успява да намери своя път към читателите.

"Апартаментът" от Луси Фоли ще ви покаже Париж какъвто не сте си го представяли

 

В своя роман „Апартаментът” британската писателка Луси Фоли кани своите читатели да изследват една по-тъмна страна на Града на светлината – Париж. Обитателите на луксозна, но зловеща жилищна сграда в сърцето на френската столица са заподозрени за изчезването на младия разследващ журналист Бен Даниелс, наскоро настанил се сред тях.

Бен изчезва само два часа преди неговата полусестра Джес да пристигне, току-що напуснала гадната си работа като сервитьорка в долнопробен ресторант. Да, тя знае, че предложението да му гостува не е било съвсем искрено, а по-скоро опит да се държи мило, защото Бен винаги е държал всички да мислят само хубави неща за него, но няма нищо против да се възползва от шанса да напусне Великобритания, за да опита нещо ново във Франция, докато той работи по поредото си разследване. Но сега Бен го няма. Разбира се, може за пореден път да е забравил за нея в преследване на следващия голям репортаж, но нещо подсказва на Джес, че случаят този път не е такъв. Пред нея е заключената порта на странно скъпа парижка сграда, а зад гърба ѝ е поредицата от грешни избори, които са превърнали живота ѝ дотук в малък провал, за който вината не е само нейна, но това никога няма значение.

Когато портата все пак се отваря, Джес се озовава в апартамент, в който открива само една изцапана с кръв домашна котка и никаква следа от Бен. Докато се опитва да разбере къде е брат ѝ и задава въпроси на съседите, става ясно, че в богаташката сграда може би се е случило и продължава да се случва нещо зловещо. Вероятно Бен е станал жертва на собственото си желание да се добере до сензационния репортаж, за който е говорил преди дни, а сега го няма и сестра му трябва на разнищи загадката преди сама да се е превърнала в жертва.

В тази история нищо не се случва бързо, въпреки, че е изтъкана от кратки глави, разказвани от герои, пълни с тайни. Сякаш гледаш как някой размотава съвсем бавно кълбо с многото нишки, разкривайки далеч повече за обитателите на сградата, отколкото за престъплението, което може би някой от тях е извършил. И всички нишки водят към Бен. Всички имат причина да искат да го няма.

А те са повече от странна, на пръв поглед несъвместима група. От идеалната, вечно гладна, за да поддържа форма, парижанка Софи Мьоние, през студения ѝ като айсберг съпруг – търговецът на вино Жак, който сякаш дори от разстояние хвърля сянка върху живота ѝ, през агресивния алкохолик Антоан и привидно добронамерения Ник, нервната Мими и смущаващо предизвикателната ѝ съквартирантка Камий, до незабележимата старица в къщичката на портиерите. И никой от тях не е особено щастлив да види Джес да влиза в двора, помъкнала пътническия си куфар с очевидното намерение да разбърка картите в малката им игра.

Но в романа има и още един, малко изненадващ герой някъде там отзад – самият Париж, който също играе важна роля в историята. Неговите блясък, динамика и шум влизат в особен контраст с тишината и уединението на  жилищната сграда на улица „Аман” №12. Скъпата историческа сграда изглежда сякаш от друг свят на фона на шумните, пъстри, задъхани улици на Париж. Усещането за клаустрофобия и културна изолация в нея са в рязко противоречие с всичко отвъд прага на двора. Красива сграда с гнило сърце.

Литературният пазар за криминалета отдавна е твърде пренаселен. Затова може би е добра идея писателите, които искат да се изявяват именно на това поле, да се завърнат към корените на жанра – ограничено пространство, малко герои, бавно действие, много съзерцание. А Луси Фоли е от авторите, които подобно на Хичкок умеят да забъркат истинска мистерия от една заключена стая – сюжет, който никога няма да омръзне на почитателите на класическите криминалета и хоръри. В „Апартаментът“ тя е събрала една малка, но пъстра колекция от герои, всеки от които има какво да крие, в това число и жертвата. Повечето от тях не са никак симпатични, но всички имат една обща черта – наистина карат читателя да иска да разбере кой кой е и какво ще се случи с него. А разкритията се случват бавно и плавно, стъпка по стъпка, сякаш се изкачваме в компанията на Джес по мрачните стълби на добре охраняваната луксозна сграда.

Истории от "Барът на Джералд"

 

Тази вечер ви каня на бар. Но не какъв да е бар, а един истински английски пъб в сърцето на Австралия. Наш любезен домакин ще е Джералд Дифи, а в неговия бар си има няколко простички, но железни правила: не приготвят напитки със сметана, не палят нищо, не използват пластмасови сламки, не употребяват обезмаслено мляко… нито „лека” бира, не жонглират и не пускат ABBA.

Джералд Дифи буквално расте в различни ресторанти, кръчми и кухните на роднините си – от ханчето „Трите коса” в Съфък, Англия, до старата кръчма „Кент хотел” в Мелбърн, Австралия, – попивайки всичко за храната, приготвянето ѝ и най-вече поднасянето ѝ. Е, и за питиетата, разбира се. Повече от четири десетилетия самият той е собственик, управител, сервитьор, барман или готвач – според случая – в различни ресторанти, кафенета, барове, кръчми и какви ли не заведения за хранене и пийване по света. Днес вече е събрал една наистина пъстра колекция от спомени, съвети, прозрения, откровения и признания в книгата си „Истории от Барът на Джералд”.

В нея няма хронология. Има само една пъстра сбирка от забавни, трогателни, проницателни, на моменти дори нелепи и направо абсурдни истории от пребиваването му в различни кухни или иззад бара. Джералд ни води през света на професионалното гостоприемство, където човек прекарва ужасно много време в настройки на нещата, в корекции, сред икономиите един ден, които се превръщат в инвестиции на следващия. Свят, в който почти не отделяш време да анализираш дневния оборот на ресторанта си, но пък в продължение на три часа обмисляш какво да правиш с белите аспержи, на които тъкмо им започва сезонът. Предния ден още толкова ти е отнело да вземеш решение за гъбите.

Колко точно трябва да е силно осветлението?...

Кога е идеалното време да поднесеш поръчката на клиента, за да не го разочароваш или отегчиш?...

Как да накараш двойка млади влюбени, дошли от другия край на града, да се почувстват като на кралски прием, докато всъщност им сервираш вино на стълбите на бара, защото вътре няма места?...

Защо тоалетната хартия не е добре да е черна?...

Какъв е вкусът на бръмбар рогач?...

Как да си приготвите най-вкусното пиле на лопата?...

Какво е необходимо на добрия барман и сервитьор като инвентар и защо са му на последния три химикалки задължително?...

„Истории от Барът на Джералд” е от книгите, след които неизменно оставаш усмихнат, малко гладен и с желание за питие, и които не е зле да четеш с бележник и химикалка под ръка – за да си запишеш всички онези рецепти, с които са пълни. За яйца „Фаберже” например или за шотландските яйца на Тони Каскарино. Или за бабините чистокръвници и за кюфтенцата в доматен сос от консерва. Или за овчарски пай по тайландски.

Ако има нещо, което задължително трябва да вземете от нея, то е простичката философия, че животът е точно толкова прекрасен, колкото успяваме да си го направим, въпреки опитите му да ни смачка. Яжте, пийте и се веселете! А междувременно, аки ви натисне настинка, опитайте супа а ла Предсмъртния удар на вулкана.

Така че предлагам ви просто да седнете на бара, докато Джералд мие чашите без да ги поглежда (всички чаши около него задължително са със столче, забелязахте ли?), и да се приготвите за новата реалност, в която беленето на картофи е дзен. Джералд ще ви обясни защо, докато ви посвещава в добрите обноски и неписаните ресторантьорски правила за поведение. Ще ви разкаже за подправките и защо на Карибите месото с джърки е навсякъде. Какво е джърки? Ами питайте го, де! Ще разберете и защо шампанското не бива да се гърми. Междувременно пийнете едно „Шетландско пони или Кървава засада” с леко изчервен, но не засрамен цвят! Може да чуете историята на стария емайлиран чайник от лавицата зад бара или да хапнете малко лепкав ориз в компанията на един тайландски офицер, докато дебнете невидими шпиони край река Меконг, на границата с Лаос.

А в случай, че искате да почерпите домакина си, любимият коктейл на Джералд е сравнително простичък – бутилка джин.

Как Халил Рафати забрави да умре и от бездомен наркоман се превърна в милионер

 

Представете си, че пред себе си виждате две снимки!

От едната ви гледа болезнено слаб, небръснат, мърляв, окъсан, покрит с рани и петна мъж с изпито лице и хлътнали очи, които просто крещят, че човекът е тежко зависим, на ръба на живота. Почти надушвате мизерията, от която е изпълзял току-що, само за да се върне пак там. Това е Халил Рафати, заснет от полицията през 2003 г. Бездомник на 33 години, бивш затворник, тежащ едва 49 килограма. Болен. Зависим от хероин и крек. Снимката е направена няколко минути след деветия му опит за самоубийство с хероин.

От втората снимка се усмихва добре сложен, здрав млад мъж, позиращ пред собствения си бар за натурални сокове и смутита в Калифорния. Успял, щастлив и очевидно изпълнен с желание за живот. Тази снимка е направена петнадесет години след първата. На нея обаче е същият човек и не съвсем. Това е Халил Рафати, на 48 години, бизнесмен, лектор и предприемач, собственик на бизнес за милиони, разрастващ се главоломно из цялата територия на САЩ, и основател на Riviera Recovery – пансион за лечение на наркозависими и алкохолици в процес на рехабилитация.

В своята автобиографична книга Халил Рафати признава чистосърдечно още от заглавието: „Забравих да умра“.

Халил разказва историята си без излишен драматизъм, без да крие нито една от всички онези малки, но погрешни стъпки, нито пък всичките дребни подхлъзвания, запратили го в крайна сметка на дъното. Отпаднал от училище, бездомен, мръсен, болен, без никакъв друг план за бъдещето, освен да се добере до следващата доза наркотик, той сякаш няма друг избор, освен да умре. И се опитва. Не веднъж и не два пъти. Самият той трудно помни колко пъти е вземал свръхдоза от поредната гадост, като в поне един от случаите наистина умира, но е реанимиран успешно.

Пътят му до свръхдозите е кратък, но някак предвидим като че ли за страничния наблюдател. От родния си Толедо и дома на майка си, където се чувства излишен, някак съвсем естествено се пренася да живее на улицата, гравитирайки около ордата потенциални наркомани и бъдещи мъртъвци, събиращи се в „Убежището“ в Детройт, за да слушат музика и да се напиват. А от „Убежището“ в Детройт до шеметния лъскав Лос Анжелис пътят не е дълъг – едно спонтанно решение време. Само че Лос Анжелис не е само Холивуд. Той е и Скид Роу – кварталът, превърнал се в символ на бедност, мизерия, насилие и човешко пропадане.

И ето го Халил в пореден опит да вземе живота си в ръце. Все още самоуверен, амбициозен, управител на ресторант, периодично залитащ към алкохола и марихуаната. Нищо страшно на пръв поглед. Нищо страшно, че скоро отново е без работа. Все още има амбиция в излишък, кураж, страхотно гадже манекенка… Защо да не започне в онзи скъпарски фитнес-клуб срещу шест долара на час и безплатно членство в клуба? Звучи повече от добре. Пътят му трябва да е към блясъка на Холивуд.

А после ей така, между другото, идва онова първо хапче екстази. Предлага ти го не някой изпаднал тип от улицата, а любимата ти рокзвезда. Дали ще откажеш?... Е, Халил не може да откаже. И пътят му рязко завива в посока улиците на Скид Роу, осеяни със спринцовки, СПИН, дрога, отчаяние и безнадеждност. Една съвременна пързалка право към дъното на ада.

От това първо екстази до пълната зависимост към хероин, кокаин и крек спускането е толкова шеметно, че Халил няма никаква възможност да потърси спасение преди да се приземи на улицата, вмирисан, мръсен и агонизиращ, изоставен от целия свят, който го е отписал.

„Забравих да умра“ е историята на много млади хора, особено в онази си част, която описва падението стъпка по стъпка. Онова, което подтиква човек да търси забрава и утеха в забранените удоволствия, във фалшивите приятелства и измамните пътеки към успеха и парите. За това как стигаш до момента, в който се завръщаш от смъртта, а наоколо никой не те чака. Всъщност, когато си на дъното, няма кой да е те чака, защото другите, с които дрогата те е свързала, също са там долу, и правят отчаяни опити самите те да се задържат над водата.

Но „Забравих да умра“ е и история за онези, които успяват да изплуват и да изненадат всички, може би дори себе си. Халил Рафати говори открито за дълбокото пристрастяване, но и за пътя към възстановяването. Самият той извървява този път, откривайки у себе си таланта да приготвя здравословни смутита и фрешове, комбинации от натурални сокове и въобще здравословния начин на хранене. И докато помага сам на себе си, – защото това е единствения начин, – той започва да помага и на други, за да стигне до онази втора снимка, когато е извървял по-трудния път – от дъното до върха. От разпадащ се бездомен наркоман до собственик на бизнес за милиони. И от опитите за самоубийство до желанието за живот.

Героите на Карън Макменъс от този роман-мистерия нямат какво да добавят

 

Днес имаме среща с една авторка, с която вече сме се запознавали. Карън Макменъс – майсторката на юношеския трилър, чиито мистерии неизменно държат челните места в класацията за бестселъри на „Ню Йорк Таймс“. Преди време отворихме страниците на романа ѝ „Братовчедите“, който ни запозна с наследниците на богатата фамилия Стори. Днес продължаваме с историята на гимназистката БринГалахър, която е тук, за да ни разкаже защо не вярва, когато някой твърди, че няма какво да добави, докато говори с нея или с полицията.

„Нямам какво да добавя“ не е точно юношески роман, макар героите в него да са гимназисти. Макар и на една твърде крехка възраст, някои от тях вече имат какво да крият и не става дума за обичайните тийнейджърски тайни. Някой очевидно крие… убийство.

БринГалахър иска да стане журналист още откакто е в осми клас, но в последните няколко дни сякаш вижда мечтата си да изтича в канала, след като е уволнена от училищния вестник и е получила отказ за ранен прием в университета, в който е била сигурна, че ще учи след гимназията. Добре де, поставена е в списъка с резервите, но то си е почти същото, нали? А остават само пет месеца до края на учебната година. И като капак на всичко, се оказва, че семейство Галахър трябва да напусне Чикаго, за да се върне в Стърджис, щата Масачусетс, откъдето са се изнесли преди четири години и където Брин няма нито една причина да иска да се връща.

Преди четири години Стърджис осъмва окървавен от убийството на учителя по английски Уилям Ларкин. Той отскоро е в града и май никой нищо не знае за него, но вече е успял да спечели симпатиите на повечето от възпитаниците на гимназията „Сейнт Амброуз“. Трима от тях откриват тялото му в гората зад училището и… нищо не се случва.Няма почти никакво разследване, няма заловен и наказан убиец. Дори няма ясен мотив за престъплението.

БринГалахър напуска градчето малко след това, само за да се завърне след почти четири години,уверена, че мотивът за смъртта на господин Ларкин не е този, който всички предпочитат да вярват. Че убиецът може би все още е в града. Освен това току-що е спечелила стаж в телевизионно предаване за разследваща журналистика. Идеалният момент да се зарови в поизстиналия случай!

Дали Трип Талбот, Шейн Делгадо и Шарлот Холбрук – тримата съученици на Брин преди четири години са казали истината, когато полицията ги разпитва? Версиите им някак странно си приличат. Полицията обаче предпочита да им повярва. Днес, вече на по седемнайсет години, те все така продължават да поддържат своята история, но Брин има зад гърба си екипът на цялото телевизионно предаване „Мотив“, което разследва и често разкрива заплетени криминални случаи. Има и амбицията да се докаже като бъдещ журналист след провала с онази „статия“, пусната от нейно име, заради която е изгубила мястото си в училищния вестник в Чикаго… а защо не и да си върне някои стари дългове на бившия си най-добър приятел Трип. Има и страшното подозрение, че някой в тази история не е казал истината и определено има какво да добави. Няма как да знае обаче, че дори самият господин Ларкинсъщо не е казал истината и че това може да постави нея в опасност днес.

От своя страна Трип има своите причини да не може да остава насаме със себе си задълго, да е недоволен, мълчалив и дистанциран от всички. Не, не е заради Лиза Мари, която преди няколко години съвсем откровено му признава, че просто ѝ е омръзнало да му бъде майка и си е тръгнала, само за да започне да се връща когато ѝ скимне, а после пак да хваща пътя. Не е и заради баща му, който сякаш е изгубил желанието си за живот и просто се примирява с безкрайната поредица нископлатени работни места.

Някога Брин и Трип са били неразделни. После нещо се случва и днес си нямат доверие. Налага се да започнат не просто отначало, а от много по-назад, за да се справят с натрупания гняв и разочарование. И междувременно да разкрият един убиец. А дори не са сигурни, че това е добра идея.

За разлика от другите романи на Карън Макменъс, където историята обикновено се разглежда от три-четири гледни точки, в този линиите са само две.Историята се разказва ту от името на Брин, ту надникваме в главата наТрип. Всеки от тях ни разказва своята версия на събитията.Брин е една истинска Нанси Дрю, докато Трип е мрачен, измъчен и красив. Двама съвършени герои, които да забъркат завладяваща мистерия.

Типично в свой стил Карън Макменъс ни хвърля от обрат в обрат, забързвайки постепенно темпото, докато към края вече започваш да се задъхваш от шеметната скорост, с който приближаваш към изненадващата развръзка, отново запазена марка на кралицата на юношеския трилър. Разкриват се тайни, които водят към други тайни, само за да разберем заедно с двамата младежи, че понякога заради желанието да постъпиш като добър приятел нещата наистина могат ужасно да се объркат и да доведат до куп лоши решения.

Най-щастливият човек на света

 

Някога питали ли сте се колко точно покварен, зъл и безчовечен може да бъде един човек? Или колко опустошително може да стане едно общество, обзето от омраза, страх и бяс? Можете ли да си представите свят, в който едни хора си присвояват правото да изтезават, осакатяват, ограбват и убиват други хора, просто защото са различни? И че вие сте едни от онези, които трябва да бъдат убити, просто защото сте с грешния цвят на кожата, с грешната религия, грешното име или просто имате нещо, което някой от онези с правилните имена и цвят на косата и кожата иска…

Ако не можете, Еди Джаку ще ви го опише в подробности. Защото той е живял в този свят. И е оцелял. Той се ражда като Абрахам Соломон Джакубович, само за да се превърне в номер 172338 и да остарее като най-щастливия човек на света.

„Най-щастливият човек на света” е автобиографията на Еди – германец, евреин, оцелял от нацисткия геноцид в два от най-страховитите лагери на смъртта – „Бухенвалд” и „Аушвиц”, където прекарва седем години от живота си. Оцелява и по време на човеконенавистния и ужасяващ Марш на смъртта, когато за няколко дни умират десетки хиляди. От корицата на книгата ни гледа усмихнатото лице на съвсем обикновен възрастен мъж, но от ръкава му наднича зловеща татуировка. Елегантният столетник показва онова, което е останало от „Аушвиц” върху ръката му. Единственото, което не е успял за поправи у себе си, за да отмъсти на всички, които са се опитали да счупят човещината. Да им отмъсти с прошка.

Подобни изповеди са привилегия. Привилегията да се озовеш в компанията на един наистина забележителен човек, който да ти повери историята на живота си. Да ти разкрие най-слабите си моменти, в който се е наложило да бъде по-силен отвсякога. Това е Еди Джаку!

Еди Джаку, който има късмета да притежава ценни за нацистите умения. Еди Джаку, който губи в лагерите цялото си огромно семейство, колеги, приятели, познати, но остава жив, за да разказва за това десетилетия след като светът е обърнал други страници и се самозалъгва, че е пораснал. За да напомня колко лесно да изгубиш човешки образ и колко важно е да го съхраниш в мигове на изпитания, отчаяние и страх.

Какво предполагате, че намира Еди в крематориумите и газовите камери на нацистките лагери? Да, открива способността на интелигентни иначе хора да се превръщат в озлобели чудовища. Но открива и красотата на грижовните, любящите хора, които отказват да се поддадат на лудостта на една унищожителна идеология.

Книгата на Еди е публикувана през 2020 г. по повод неговата 100-годишнина, за да напомня на поколенията за един от най-мрачните моменти от човешката история – Втората световна война – и безумието, обзело цели нации. И за да ни научи, че когато светът сякаш се срива и няма минало, и не виждаш бъдеще, единственият начин да се съхраниш физически, но най-вече психически, е като не забравяш да се оглеждаш за щастието. Защото то се намира дори в най-черните дни, дори в най-страховитите места.

Без излишна витиеватост на изказа, изразявайки се кратко и ясно, Еди Джаку разказва как губи всичко. Просто факти! Как точно губи свободата си, достойнството си, семейство и приятели, доверието си в хората, вярата в бъдещето. Изброява изумителен списък от непонятни жестокости, които едни хора причиняват на други хора, с които до вчера са били съседи и колеги. Разказва и как, оцелявайки след Холокоста, осмисля живота си, споделяйки го с всеки, който има нужда от помощ, подкрепа, добра дума или просто от усмивка. Успява да се ожени, има деца, внуци и правнуци, премества се да живее в Австралия след края на войната и да създаде свой собствен бизнес, но по-важното е, че успява да остане човек, когато милиони други не успяват.

Книгата на Еди е неговият начин да отдаде почит на онези над шест милиона убити евреи, които не успяха да излязат от лагерите на смъртта, да ни предаде техните думи, да ни накара да чуем гласовете им. И не само на евреите, а на всички жертви на злото, наречено нацизъм. Да ни разкаже за децата, които нямаха възможност да пораснат, за учените, които нямаха възможност да създадат своите изобретения, за обикновените хора, които нямаха възможност да изживеят достойно живота си. Той не просто разказва, а сякаш ни хваща за ръка и с високо вдигната глава ни превежда през невъобразимите ужаси на лагерите.

Втората световна война приключва преди седемдесет и седем години, но светът сякаш има нужда от Еди Джаку повече отвсякога – за да не забравя какво не бива да допуска отново никога вече.

Тони Парсънс - "Мъжът, момчето"

 

Веднага след излизането си, романът „Мъжът, момчето“ на журналиста и писател Тони Парсънс остава начело на класацията за британски бестселъри повече от 50 седмици с повече от 750 000 продадени копия. Печели и наградата за книга на годината на British Books Awards.

В „Мъжът, момчето“ Тони Парсънс взема една на пръв поглед тривиална и прекалено често използвана идея – за щастливо женения мъж, който прави ужасна грешка, – но от тази изтъркана тема той прави една неочаквано топла история с изненадващи обрати и водовъртежи от събития. „Мъжът, момчето“ е любовна история, но не между мъж и жена, а между един баща и четиригодишния му син, останали сами. Всъщност в тази история има трима мъже, двама бащи и двама синове. И няколко жени.

ХариСилвър има всичко. Жена си Джина с най-невероятните крака в света, в които все още е влюбен, съвършения малък син, който просто е луд по „Междузвездни войни“, родители, все още влюбени един в друг като в песен на Синатра, динамична работа, уютен дом, добри доходи… Изглежда напълно готов да се качи на увеселителното влакче на тридесетте си години.

Изглежда, но не е.

С наближаването на тридесетия му рожден ден у него внезапно се заражда ужас от осъзнаването на факта, че може би младостта му вече е отминала. Че повече никога няма да се влюби отново в жена си или в друго момиче.Че повече никога няма да е свободен както на двайсет. Че повече никога няма да усети тръпката от първата целувка с нова приятелка.Че вече няма да му се случи да замръква и осъмва по заведения. Че сега е ред на сина му да се превърне в кисел тийнейджър, а после в нахален младеж, в самоуверен безпаричен студент, богат на амбиции и планове за завладяване на света… Внезапно бракът му отеснява, струва му се твърде скучен, монотонен и улегнал. И решава да си купи нова кола – една от ония червени спортни играчки за мъже във вихъра на кризата на средната възраст…

Но да беше само колата!

Както знаем, бедата винаги връхлита прекалено бързо, за да сме готови за нея. Още преди да е дошъл въпросният тридесети рожден ден, Хари се оказва без работа, без доходи, без жена си, но пък принуден да се научи как да бъде баща на целодневна практика, а не както досега за пет минути вечер и още пет сутрин. Джина го напуска, за да догони мечтите си, от които се е отказала преди седем години.Телевизионната звезда Марти Ман, който буквално му дължи славата си, се сбива с някакъв хахо в студиото по време на живо предаване, а след последвалия скандал, го уволнява.А четиригодишният Пат дори не му позволява да му измие косата в банята, настоявайки, че това го прави само мама. Мама, която е заминала за Япония за неопределено време да преследва кариерата, която е изоставила, но явно не е прежалила.

„Вече не е като в „Крамър срещу Крамър“, казва адвокатът по бракоразводни дела НайджълБати, когато Джина се връща от Япония, за да се бори за попечителство над сина си. Но истината е, че все още всичко е точно като в „Крамър срещу Крамър“. Като се започне от фигурките за игра от „Междузвездни войни“, минеш през трудно спечеленото уважение между бившите вече партньори и стигнеш до отричането, че 80-те и 90-те години на ХХ век въобще са се случвали.

С романа си „Мъжът, момчето“ Тони Парсънс успява да разкаже една правдоподобна история достатъчно убедително, че да накара читателя да разпознае героите в нея.Успява да разкаже историята за един като че ли доста познат мъж (а може би нашата собствена), който трябва да изгуби всичко, за да започне да се учи тепърва какво означават думи като „любов“ и „семейство“. Всъщност ТониПарсънс предпочита да пише за мъже и от името на мъже, определяйки сам жанра си като „менлит“, противопоставяйки го на добилия популярност през последните десетилетия „чиклит“.

С романа на Тони Парсънс наистина ще се смеете, още по-сигурно е, че ще плачете, може и да се поядосвате малко на този непоправим романтик Хари, който понякога прави пълни глупости, а накрая ще си дадете сметка, че може би всичко това вече сте го виждали и преди.Може и да сте го преживели всъщност. И не на последно място сигурно ще се замислите над въпроса дали да обичаш наистина означава и да умееш да се разделяш с онези, които обичаш, дори когато ти се иска да ги задържиш на всяка цена. А всъщност какво точно е любовта?

Дългият път надолу

 

Нова година е време за промяна. За вземане на решения или за слагане на край.

Ник Хорнби – британски сценарист и писател – явно знае много за новогодишните решения на хората и докъде могат да стигнат понякога, а романът му „Дългият път надолу“ е история, която чрез малко черен хумор и много човещина успява да накара читателя да се замисли за твърде сериозни неща.

В последната нощ от годината на покрива на лондонския небостъргач „Топърс“ се оказва доста пренаселено с хора, взели едно и също решение. Четирима души са решили, че искат да посрещнат новата година като скочат от покрива. Или да не я посрещнат – въпрос на интерпретация.

Мартин е бивща телевизионна звезда, опозорен и попаднал в затвора заради едно грешно решение, довело до афера с непълнолетно момиче и публичен скандал. Или заради множество грешни решения преди това. Изгубил е кариерата си, жена си, децата си, самоуважението си, живота си под светлината на прожекторите, налага му се да работи в мизерна кабеларка и усещането е като да няма нито една причина да е щастлив.

Морийн е твърде уморена да се справя сама със самотата си и с грижите за сина си Мати, който е с тежки увреждания и на практика просто вегетира. Двайсет години са твърде много време – достатъчно, за да разбереш, че няма какво да очакваш, освен още двайсет от същото. Двайсет години са достатъчно, за да изгуби сила дори най-силната вяра, Църквата, страхът ти от божия гняв. Твърде много, каквито и грехове да имаш за плащане!

Джес… тя е объркана и не по-малко уморена, може би най-вече от себе си, макар да твърди, че за всичко е виновен Час, който я е зарязал наскоро, и изчезналата ѝ сестра Джен, която винаги е била по-добра във всичко, и родителите ѝ, който винаги са предпочитали Джен, и… Абе всички. Всички!

Колкото до Джейджей, той май няма от какво толкова да се оплаква на пръв поглед, освен от факта, че е американец, принуден да разнася пица в Лондон, вместо да е рокзвезда в родните си Щати. Достигнал е до онзи момент, когато осъзнаваш, че каквото си направил досега, това е. Оттук нататък не разполагаш с ресурса на най-дивата си младост, за да започваш тепърва от нулата да преследваш световна слава.

Четирима души, които нямат нищо общо, освен желанието си да умрат. Четирима души, които трябва да се съберат на един и същи покрив в една и съща нощ, за да се усъмнят за първи път в собствените си решения, в основателността на драмите си, докато спорят кой от тях има по-голямо право да е там. А дали наистина имат право да се оплакват чак толкова? Е, освен Морийн, може би. Тя определено има защо да е горе и това никой не може да го оспори.

Дали шофьорът на таксито, който е изгубил жена си и нейните родители от ръката на фанатизирани убийци, няма повече право от тях да е на покрива и всъщност защо не е?Всъщност има ли критерий за тези неща изобщо?... Въобще кой може да каже коя причина е достатъчно основателна, за да вземеш решение да умреш, и коя е твърде несериозна, та се налага като Джейджей да си измисляш смъртоносна болест, за да не изглеждаш лигльо в очите на другите от шантавата банда на покрива на „Топърс“?

Хорнби умело редува изумително проницателни разсъждения за човешкото и трагичното от живота с комични епизоди – например едно направо абсурдно докосване до таблоидната слава, зле обмислена ваканция на Канарските острови, наистина трагичен опит за спасяването на брака на Мартин, колекция книги на писатели, които също са приключили живота си по свое желание…

За роман с толкова сериозна тема, сюжетът е неочаквано забавно развит, с чувство за хумор, макар и доста мрачно на моменти, а героите са твърде реалистични, защото всички имаме слабите си моменти, в които си казваме, че не издържаме вече.Всеки може да се озове на покрива на „Топърс“ в един момент.

Мартин буди симпатия, въпреки че е ясно, че е в настоящата си ситуация изцяло заради собствената си арогантност.Джес е дразнещо груба и неуравновесена като много млади хора на своята възраст. Джейджей като че ли по-скоро има нужда от почивка и питие, отколкото от полет от покрива. На пръв поглед само Морийне с основателна причина да е там горе, а сякаш тя има най-големи колебания относно правото си да е уморена и смазана от живота.

Но в крайна сметка този невероятен квартет се оказва принуден да прекара нощта заедно. Свързани в общото си нещастие и страхове, те разказват историите си, пълзят си по нервите един на друг, крещят си, прегръщат се, шегуват се или откровено се предизвикват, докато бавно осъзнават, че са сформирали едно особено мини-общество. Докато не доживяват сутринта, когато моментът е отминал, и решават да отложат скока от покрива за Свети Валентин. Да дадат по още един шанс на себе си, на съдбата, на света, на другите и да видят какво ще стане.

Какво мислите, че става?

Убийството на Хариет Крун

 

Време е да оставим настрани летните страсти ида се подготвим за студа. Не само за студа, който идва с настъпването на късната есен и ранната зима, а и за онзи, който понякога настъпва в душите ни. Студът, който превръща един обикновен човек в престъпник и дори в убиец

Норвежката кралица на криминалния роман Карин Фосум се завръща на литературния пазар в България със седмия случай на своя инспектор Конрад Сейер. Този път той трябва да разследва убийството на заможна възрастна жена, в което единствената следа от убиеца е един букет цветя.През една студена и кишава нощ седемдесет и пет годишната ХариетКрун е убита по брутален начин и обрана в дома си, докато се кани да си ляга.

„Убийството на ХариетКрун“ не е типичното криминале, дори и само защото от самото начало се запознаваме с убиеца. Откриваме го дори преди да се е превърнал в убиец, и проследяваме цялата му трансформация. Проследяваме защо, кога и как точно убива. Нещо повече – читателят стои рамо до рамо с него, докато той извършва непростимото си деяние.

Непростимо ли е всъщност? Зависи през чии очи ще гледате.

Тази седма история за инспектор Сейер е различна от предишните, дори и само защото в нея той всъщност се появява на доста късен етап, почти в средата, и то в едва ли не поддържаща роля. За пръв път Карин Фосум пише от името на престъпника. Насочва ни към неговия свят, неговите мисли, мотиви, терзания и оправдания. Показва ни какво се случва в главата на човек, принуден да убие от страх, от слабост, заради безизходицата, в която сам се е вкарал. Разкрива ни как един човек, отнел чужд живот, може да е напълно неспособен да поеме отговорност за постъпката си. А дали изобщо някой е способен?

„Престъпление и наказание“ по норвежки. Така бих определила този роман. Едно вглеждане отблизо в психологията на убиеца, което те кара да се замислиш „А дали аз бих постъпил по-различно на негово място? Бих ли посмял да направя това, което прави той?“.

В тази криминалнаистория всъщност няма никаква мистерия, а може да се каже, че тя е по-скоро едно завладяващо психологическо изследване.

ЧарлоТорп има проблеми с хазарта. Огромни проблеми! Затънал е до абсолютното дъно или поне той така си мисли, неподозирайки, че дъното има още по-страшни нива. Но това не е по негова вина, разбира се. Като всеки зависим от хазарта, и той вярва, че е жертва – на другите, на лошия си късмет, на съдбата… Той е болен, нали така? Не е виновен за това, че е потънал в чудовищни дългове към приятели и познати. Виновните са те, че не проявяват разбиране и толерантност към проблема му. Виновни са, че живее в страх да не бъде осакатен и убит заради замите си, че не може да спи, че няма пари за печелившите проекти, които чертае в ума си. Виновна е и шестнадесетгодишната му дъщеря Юлие, която не желае да го вижда заради всичко това. Виновна е и жена му Инга-Лил, че го е изоставила да се оправя сам, умирайки от коварната си болест.

Общо взето, ЧарлоТорп има извинение за всичко и ужасно много вина, която да прехвърли на всички около себе си, живи и мъртви. Дори върху жертвата си. Глупава старица! Не можеше ли просто да му даде каквото иска от нея и да си мълчи, вместо да озверява така и да го принуждава да я убива?! Толкова ли не можеше да проумее, че той е принуден да я обере? Не го е искал. Той никога не би направил подобно нещо, ако не бе принуден. Да прояви разбиране поне тя!Той не е такъв човек! Той не е убиец. Никога не е бил. ЧарлоТорп винаги е бил един добър, но ужасно неразбран от другите човек, притиснат от обстоятелствата до задушаване.

На читателя, запознат с предишните романи на Карин Фосум, вероятно ще му липсва динамиката, с която е свикнал в „Не поглеждай назад“, „Дяволът държи свещта“ или „Черни секунди“ – другите разследвания на инспектор Конрад Сейер. Да наднича в главата на един толкова безличен и безхарактерен убиец като Чарло в някакъв момент ще му се стори почти клаустрофобично. Защото убийците не би трябвало да са такива, нали? Те не би трябвало да са толкова… обикновени хора, като нас.Но в крайна сметка точно това прави Фосумотличен писател. Тя наистина умее да наднича в тъмните кътчета на съзнанието, каквито всички ние имаме. Умее да те накара да се припознаеш в лошия, когото ти се иска да осъдиш, и да се замислиш върху собствената си същност, където може би спи друг такъв престъпник, за който не си подозирал, че съществува. И започваш да се питаш дали нещо не би могло да го събуди.

Да отидем на карнЕвал с Дъ Гъ Хорс!

 

Тази седмица искам да ви поканя на карневал. Не, няма грешка, правилно чухте – карневал! Оня момент преди християнския пост, когато е време да „премахнем месото”. Едно пътуване през времето от забравените времена на древни богове и зли сили до днес, където на власт са компютрите и бизнес-комуникацията, но онези, старите сили, не са нито мъртви, нито слаби. Пътуване през мистерии и загадки, през срещи, които сякаш никога не са се случвали, до такива, които се случват независимо от желанието ни. През ритуали, чиито извори се губят в мрака на незаписани времена.

А водач в това преживяване ще ни бъде един Зелен кон.

Дъ Грийн Хорс е псевдонимът, зад който се крие Тодор Станчев – етнолог и журналист по образование и мечтател по дух, както сам определя себе си. Той е един от хората зад организацията на „Международния фестивал на етнографския филм – София” и създател на издателство „Ерове”, а неговата първа книга – сборникът „Карневал” – е една колекция от десет, както той ги нарича, „черно-бели почти реални истории”. Неговите демони!

Десет истории някъде на ръба между реалността и фантазията, между технологичния прогрес с всичките му непонятни думички и магията с древните ѝ заклинания, символи и носители. Десет истории някъде между хаоса и реда, за герои колкото понятни и почти познати, толкова необикновени, повлекли странните си съдби и умове. Десет герои, които разказват като за пръв и последен път, всеки със своите демони.

Някои от тези истории ще ви докарат тръпки от ужас, други ще ви разсмеят искрено. Това не са големи истории. Те са малки и детайлни, за малки хора, които няма да забележиш, дори когато се разминаваш с тях на улицата. Истории за окултното и земното, в които на реални хора им се случват нереални неща. Хора, които може би познаваш. А после си даваш сметка, че май са се случвали и на теб.

Магията живее навсякъде по света, стига да имаш очи за нея и пратениците ѝ, но тук, в България – все тая дали в града или в затънтено влашко село – тя е различна. Там, където в мъглата на Старото гробе сядат на маса последните калушари, както им викат по влашки, а по български – русалии, и чакат оня, който има очи да ги види, за да пратят по него хабер на живите. Там където в подметката на скъпата ти маратонка се забива значка с дяволска пеперуда, а на улицата те чака кукумявка, за да те прокълне. А после разбираш, че дяволската пеперуда носи късмет, защото въобще не е дяволска, и започваш да дишаш свободно. А около теб хвърчи перушината на два петела, черни като най-черното индийско мастило.

Ако не ти върви, сигурен ли си, че не си смачкал по погрешка някоя змия точно на Еремия?... Лош късмет носи, да знаеш!

„Карневал” е много по-голям от десетте истории, които разказва. Той е онази вечна борба между черното и бялото, злото и доброто, хаоса и реда, която се случва вътре в нас. Той е контраста между дълбокото на IT-живота и необятното на миналото, които си дават среща във всеки от нас – продуктите на новото време, но с корени някъде в забравеното старо. Корени по-здрави отколкото сме в състояние да пресечем, колкото и да ни се иска, и които ни държат здраво свързани с онова, което не помним, но сме преживели като част от генетичната верига на човечеството. Те са се впили дълбоко в наследствената ни памет, за да не забравим никога къде живеят царят и царицата на змиите и къде Горгона Медуза е изгубила главата си от ръката на великия Персей.

Сборникът всъщност е една съвременна разходка в света на митовете, на суеверията, които ни съпътстват и до днес, в света на непонятното, необяснимото, неподвластно на науката. Разходка през вярата и историята, чак до съвремието, в което се срещат, за да ни изградят като хора – несъвършени, но реални. Да ни научат на какво мирише животът и с какво се храни по време на свинските сватби. Да ни запознаят с една развратница с име на светица. И да ни покажат, че на тоя свят нищо не е само светло или тъмно, само чисто или мръсно. И че съвремието все още има нужда от старите кукерски маски, за да гони злото от хората, има нужда да поговори с духове, да разказва легенди, да вярва в невероятното.

А ние имаме нужда да се научим на смирение.

Разхвърляните мисли на една пътуваща (в търсене на себе си) рошла

 

БНР Радио Видин - Есента е тук, а с нея и Алисън Рейн

В последния ден на септември една кротка, но неукротена рошла, на име Дъжд пристига, за да ни поведе из собствения си свят, сякаш нарисуван от влюбен и малко тъжен, но много щастлив художник. Нека днес да стъпим на пътя ѝ и да тръгнем с нея да търсим и събираме… ами нея. И себе си.

Защото всички търсим себе си, но понякога, за да намериш себе си, трябва да намериш някой друг, който да те покани на по чаша „Сърце”, за да си поговорите за Хесе и Буковски и да се влюбите в първото януарско утро. Да прочетете за времето – този крадец на усмивки и нежности – в „Еклесиаст” и да го спрете, за да освободите светлината… и без страх, без съмнение, без колебание да дефинирате „Що е то разбито сърце”, за да го слепите… докато се чудите кой и как ви подлъга да пораснете. И в крайна сметка да разберете от първа ръка какво е усещането да изгубиш контрол. Да погледнеш право в очите на чудовището в отражението си във витрините на магазините.

И да решиш: ако имаш само 24 часа… какво би направил? А с кого?

А ако нямаш 24 часа?...

Не се тревожи! Светът може да почака.

Кога в душата ти най-после ще стане чисто като в новите станции на метрото?...И ще разбереш къде е единственото място, на което сърцето се намира в равновесие.

Приеми поздравления за това, че стигна до себе си, бягайки от… себе си! Допиши… или допуши като последна цигара…отново себе си! А ако искаш да бъдеш чут, просто… замълчи!

Добре дошъл в „Разхвърляните мисли на една пътуваща (в търсене на себе си) рошла“!

Рошлата е Алисън Рейн, а разхвърляните ѝ мисли са пълни със започнати и недописани редове, с изписани тефтери и може би мъничко умопомрачение за разкош, но от онова умопомрачение, което създава безсмъртни любовни истории и паралелни светове със строго ограничен режим на достъп. Само да има кой да ги разказва и обитава!

Книгата „Разхвърляните мисли на една пътуваща (в търсене на себе си) рошла“ е точно това, което твърди заглавието. Но коя е Алисън Рейн?

Както тя сама казва за себе си, „понякога Алисън е слаба, беззащитна и доста често не на себе си. Друг път е бунтар, сила, доминант. Обединение на крайност и безкрайност.“Тя обича лилавото и есентаи затова нарича себе си Дъжд.Усмихва се на касиерката в магазина, не се бои от тишината, гледа право в очите на отражението си и наистина може да пише. И е тук, за да ни покаже, че да започнеш да пишеш всъщност е толкова лесно, защото всеки творец има в главата си всичко необходимо за една книга – само трябва да посмее да го извади на показ. Всъщност започването е лесно – да напишеш хубав край на една история е онова, което иска майсторство.

Самата тя започва да пише на 15 години, защото има нужда да говори за любовта. С времето любовта показва все повече свои лица, все повече причини да вдъхновява хората като Алисън, все повече свои проявления, от които в крайна сметка става ясно, че далеч не всички любовни истории завършват с „… и те заживели щастливо“.И точно като любовта, нещата с книгата се получават по-бавно и по-трудно от очакваното, но се получават. Разхвърляните мисли на пътуващата рошла, която търси себе си и другите, намират начин да стигнат до хората, които имат нужда от тях поне толкова, колкото самата рошла. Тръгвайки с мисълта, че не иска да пише поредната блудкава любовна история, Алисън успява да напише любовната история на всеки, който ще посегне към книгата ѝ. И се учи да благодари не само за нещата, които има, но и за онези, които я подминават, на хората, които са тук, и на онези, които са избрали да не са. Защото за всичко си има причина.

Есента е тук, а с нея и Алисън Рейн. Нека замълчим поне за малко – колкото да чуем как разхвърляните мисли на пътуващата рошла спират, постигат перфектния ред, в който дори ние имаме място, и най-накрая всеки намира себе си.